Как България не стана югорепублика

В началото на февруари 1948 Сталин привиква в Москва ръководствата на комунистическите партии, завзели властта в Белград и София. Делегацията на НРБ е представена от Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов. Под предлог, че е болен, Тито изпраща заместниците си Едвард Кардел и Милован Джилас, към когото Кремъл изпитва остра неприязън заради изказванията му срещу масовите изнасилвания и грабежи, извършени от Червената армия в Югославия по време на наскоро приключилата война с Германия.

Мотивите за „заболяването“ на югославския диктатор са повече от сериозни. Тито е сред малкото югославски емигранти-комунисти, оцелели в СССР след големия терор през 1930-те години - и добре разбира, че стопанинът на Кремъл му залага капан. Не по-малко уплашен е и иначе верният на Москва Димитров. Само месец преди срещата съветският официоз „Правда“ го подлага на остра критика заради несъгласуваните му с Кремъл „фантастични“ идеи за федерации и конфедерации между източноевропейските държави, които вече са под управлението на Москва.

Бледската спогодба

Но една от тези идеи все пак върви към осъществяване: през август 1947 година Югославия и България сключват в Блед спогодба, която предвижда сливането на двете „братски“ държави. Димитров се съгласява да предаде Пиринския край на югорепубликата Македония, като в замяна новата югорепублика България ще си върне седем пъти по-малките като територия Западни покрайнини.

Още преди мастилото в Блед да е засъхнало, в Пиринския край пристигат 90 нови емисари на Скопие, които трябва да участват в продължаващата две години насилствена мекедонизация на българската област, разкрасена вече с портретите на Тито и скопския му наместник Лазар Колишевски. Осем месеца по-късно обаче, на тайно заседание в Белград, Тито заявява, че сделката е „троянски кон“, с който Сталин се опитва да прикачи Югославия към колесницата на Съветската империя. В ролята на "данайски дар" се явява доскоро окупираната от Червената армия България, от чието марионетно правителство се очаква след сливането с Югославия да удържа непредсказуемия Тито и неговата миниимперия.

Нарастващите подозрения в Белград, че Сталин използва Димитров и НРБ като примамка за траен контрол над Югославия, определят поведението на югославската делегация на тристранната среща в Москва в началото на 1948 година. На 12 февруари 1948 Димитров прави неуспешен опит да убеди югославския пратеник Кардел, че новата федерация ще направи южните славяни по-независими от Москва. Само така те можели да изградят свой „демократичен комунизъм", твърди Димитров.

Впрочем, Сталин не за първи път използва Димитров за примамка. Добре документирано е, че през ноември 1937 по искане на Сталин тогавашният шеф на Коминтерна трябва да примами в Москва емигриралия във Франция германски комунистически лидер Вили Мюнценберг, който публично критикува сталинизма. Целта е Мюнценберг да бъде арестуван и ликвидиран от НКВД.

Тито, дразнителят

Според историка Михаил Груев, председател на Държавна агенция "Архиви", Сталин постоянно променя позицията си за замислената в Москва българо-югославска федерация, защото все повече се опасява, че политиката на Тито, особено що се отнася до поглъщането на Албания и до гражданската война в Гърция, става все по-независима от директивите на Кремъл. „Тито е доста по-млад и енергичен от застарелите управници в Москва и в София и има подплатено с факти самочувствие на победител във войната. Нарастващият му авторитет на лидер в международното комунистическо движение несъмнено дразни мнителния Сталин“, посочва Груев. И добавя, че около македонското „обединение“, дирижирано от Сталин и Тито, възниква нарастващо напрежение, което става опасно за Съветската империя. Гръцката комунистическа партия, която по същото време води гражданска война срещу англичаните и кралската армия, малко след подписването на Бледската спогодба обявява готовност да предаде на Скопие контролираната от нея част от гръцка Македония. „Това обещание засилва популярността на комунистите сред тамошното славянско малцинство, но е и сред основните причини за разгрома им в гражданската война. Гърците вече са убедени, че победата на верните на Москва сили ще доведе до разпадане на страната им“, посочва Михаил Груев.

След замразяването на идеята за българо-югославска федерация отношенията между Москва и Белград бързо се влошават. Четири месеца след злополучната февруарска среща в Москва, югославската компартия е заклеймена от Сталин и изключена от Коминформбюро. В Белград започват да се готвят за съпротива срещу подготвяното съветско нашествие през границите на България, Румъния и Унгария. През 1951 година Югославия е принудена да помоли Шести американски флот да влезе в пристанищата ѝ, а Тито е първият комунистически лидер, който гостува на борда на американски самолетоносач.

„Всъщност, между режимите на Димитров и Тито няма особена разлика. И в двете страни опозицията е унищожена, а оцелелите ѝ представители са изпратени в концлагери", казва Михаил Груев и добавя: "Вероятно особеното в югославския случай е, че след скъсването със СССР там се изгражда специален концлагер за привържениците на Москва - зловещата душегубка „Голи оток“."