Ердоган - архитектът на "Новата Турция"

Арестът на истанбулския кмет Имамоглу отново показа авторитарния стил на турския президент. При това Ердоган започна пътя си като реформатор. Неговата политика наложи силен отпечатък върху Турция, но и я разедини.

Арестът и суспендирането на истанбулския кмет Екрем Имамоглу вълнува Турция вече от дни – десетки хиляди хора излизат по улиците, за да протестират срещу президента Ердоган. Арестът се натъкна на критики и в международен план – ЕК например призова Турция „да спазва демократичните ценности“.

Експертите са на мнение, че Турция от много години върви към автокрация. След неуспешния опит за преврат срещу Ердоган през 2016 година, той засили изпълнителната власт на президентството и се постара да неутрализира противниците си и инакомислещите. Експертката по Турция от фондация „Наука и политика“ в Берлин Хюрджан Аслъ Аксой заяви пред АРД, че с ареста на Имамоглу е направена „крачка към пълен авторитаризъм“. А при встъпването си в длъжност Ердоган се обявяваше за реформатор.

Ранните години: между футбола и религията

Реджеп Ердоган, който е роден през 1954 година, израства в бедно предградие на Истанбул, в което хората са много религиозни. Като младеж работи като уличен продавач на лимонада и гевреци, за да подпомогне семейството си финансово.

Баща му – служител на бреговата охрана – изпраща Ердоган в религиозна гимназия, в която се изучава и реторика. Неговият ораторски талант прави впечатление още там, неслучайно медиите го наричат „Славеят на Корана“. Самият Ердоган твърди, че през 1981 година е завършил университета „Мармара“ в Истанбул, но учебното заведение има статут на университет едва от 1982 г., както е отбелязано на неговия сайт. Затова от години се дискутира дали Ердоган действително има диплома – а тя е условие за заемането на президентския пост.

След това Ердоган работи в градския транспорт на Истанбул, а паралелно се занимава полупрофесионално с футбол. От 1978 година е женен за съпругата си Емине, двамата имат четири деца.

Политическата му кариера започва през 1970-те години, когато той се присъединява към религиозно-консервативните партии, ръководени от ислямисткия турски политик Неджметин Ербакан. През 1994 година Ердоган изненадващо е избран за кмет на Истанбул, макар дотогава да е почти непознат като политик. През 1998 година обаче е принуден да се оттегли от поста, след като е осъден на затвор за стихотворение, разтълкувано като подбуждане на религиозна омраза.

Основаването на Партията на справедливостта и развитието (ПСР)

След затвора Ердоган заедно с други политици основава през 2001 година консервативната и дяснопопулистка партия ПСР. Само година по-късно партията отбелязва изключителен успех – получава 35 процента от гласовете. Заради ареста си Ердоган първоначално не може да се кандидатира за премиер, но през 2003 година заема поста в резултат на законови промени.

От 2003 година нататък е министър-председател в продължение на три мандата, постига икономически растеж и дори е хвален като реформатор в международен план. Присъединителните преговори с ЕС започват официално през 2005, а процесът води дотам, че Турция модернизира интензивно своите закони и разпоредби. Развитието на инфраструктурата се ускорява, средната класа расте.

Протестите за парка „Гези“ през 2013 година обаче маркират обрат – започнали като малки демонстрации срещу строителен проект, те скоро се трансформират в съпротива срещу авторитарната политика на Ердоган и все по-голямото ограничаване на свободата на мненията. Правителството реагира все по-строго и използва сълзотворен газ, водни оръдия и гумени куршуми. Осем души загиват, ранените са хиляди. Ердоган определя протестите като „опит за преврат“ и използва обстоятелствата, за да укрепи властта си още повече.

Разхлабване на забраната за носене на забрадки

По време на своето над 20-годишно управление Ердоган осигури повече права на вярващите турци. Един пример – забрадката, която още от времената на Ататюрк бе забранена за носене на обществени места. Съпругата му Емине обаче постоянно се явяваше със забрадка, а двете дъщери следваха заради тази забрана в САЩ. „Аз съм баща, който страда. На двете ми дъщери се налага да завършат висшето си образование в чужбина, защото в Турция просто не могат да изповядват собствената си вяра“, оплака се Ердоган през 2004 година пред френската медия LCI.

През 2008 година Ердоган и неговото правителство разрешиха забрадките най-напред в университетите, училищата, в обществените служби и парламента, след което и в полицията. Освен това Ердоган провежда консервативна семейна политика: според него, жената е на първо място майка и трябва да роди поне три деца.

Как Ердоган разширява властта си

От 2014 година Ердоган е президент на Турция и полага усилия да увеличи максимално властта си. През 2018 година бе въведена президентска форма на управление, която му осигури широки пълномощия. Шеф на изпълнителната власт стана президентът, който дотогава имаше по-скоро представителни функции.

Една от следващите стъпки бе свързана с драстичното ограничаване на свободата на пресата. Редица независими медии са закрити или поставени под държавен контрол, критичните статии постепенно станаха невъзможни. Журналистите, които все пак си позволяват да критикуват правителството, често биват сплашвани или дори арестувани.

Натискът върху правосъдието

Паралелно нарастваха и арестите на опозиционери. След неуспешния опит за преврат през 2016 година бяха задържани хиляди политически противници и учени – предимно по обвинения за подкрепа на терористични организации. Турското правителство обвинява за опита за преврат най-вече движението „Гюлен“, т.е. поддръжниците на междувременно починалия в изгнание в САЩ проповедник Фетхуллах Гюлен. Хиляди чиновници, съдии и прокурори бяха уволнени.

Засега може само да се гадае какво точно ще бъде отражението на ареста на истанбулския кмет Имамоглу – експертката Аксой го нарича „въпрос за един милион“. Тя обаче предполага, че сметките на Ердоган може да излязат верни. „Не непременно затова, че неговият подход се приема добре от избирателите. А защото той може да разчита на цялата държавна система – не само на политическия апарат, а и на правосъдието.“