Ерата Берлускони приключи. А ерата Борисов?

Италия беше първа. Не става въпрос за 20-те години на миналия век, нито за последните парламентарни избори, спечелени от антиевропейските партии "Пет звезди" и "Лига". Думата е за 1990-те, когато изгря звездата на Силвио Берлускони. Този медийно-политически хибрид, изваден сякаш от съвременен "Декамерон", даде началото на популистката трансформация на европейската партийна система. Всичко, което предстоеше през следващите две десетилетия в Европа, можеше да се види в модела "Берлускони": екстравагантното и на моменти скандално говорене и поведение; критиката на "политическите елити" от страна на един алтернативен, медийно и корпоративно генериран елит; уклонът към национализъм; флиртът и приятелството с Путин; изоставянето на класическите партийни идеологии; подмяната на партийните структури с директна медийна мобилизация на гласоподавателите; приоритизирането на медийната популярност пред експертността.

България беше една от първите държави, която последва италианския пример чрез избора на Симеон Сакскобургготски през 2001 година. Феноменът цар-премиер беше българският творчески принос към модела "Берлускони". Резултатът обаче не беше особено траен. Осиновеният наследник - Бойко Борисов - се оказа по-точно копие на Берлускони.

Приликите между Берлускони и Борисов

Паралелите между българския премиер и Силвио Берлускони са очевидни. Някои от тях са повърхностни, други - по-съществени. И двамата са с подчертано неаристократичен произход и идват от "бизнеса", т.е. натрупали са състояние преди да влязат във властта. Вярно, има разлика в размера на състоянието и характера на бизнесите им, но тези разлики са съразмерни на изоставането на България спрямо Италия. В миналото и на двамата има тъмни моменти, като количественото надмощие тук не е в полза на Берлускони. И двамата са играли някаква роля (макар и второстепенна) в режимите преди тях. Берлускони е личен приятел на социалиста Бетино Кракси, който го подкрепя при основаването на "Форца Италия". Борисов си е общувал и с Тодор Живков, и с Царя, като по собствени признания се е учил и от двамата. И Берлускони, и Борисов имат сходен темперамент и уважение към dolce vita: вторият е по-дискретен в това отношение от първия, но градските легенди за двамата си приличат.

Най-важният паралел между двамата е в ролята на медиите за политическия им възход. И Берлускони, и Борисов са медиен продукт на групи, които стоят зад тях. Единият притежава директно огромна медийна империя, другият е в по-сложни отношения с медийните структури. В България проблемът с формалната собственост нито е прозрачен, нито е решаващ.

Медийният генезис на политическата кариера на двамата водещи политици обуславя една от най-важните им черти - усещането за различие между реалност и образ, което те създават. Усещането за виртуозно изпълнена политическа роля, която все пак не съвпада със същността им.

И наистина: и Борисов, и Берлускони са носители на многобройни Оскари за главна мъжка роля в политическите продукции на България и Италия. Упадъкът на киноиндустриите и на двете държави в този смисъл беше повече от компенсиран от постиженията на политическата им кинематография. Ролите, които двамата изпълниха през последните две десетилетия, също са сходни. Започнаха като борци срещу корупцията в политическата система. След това станаха "балансьори". Последната им роля е на "единствена надежда за Европа".

Преди изборите в Италия мнозина виждаха в Берлускони, "Форца Италия" и оглавяваната от нея коалиция най-добрия проевропейски вариант. По същия начин Борисов и ГЕРБ са се позиционирали като последна европейска надежда в българската партийна система. И това не е трудно доколкото и БСП, и т.нар. патриоти се преместиха в откровено антиевропейска посока, а ДПС продължава да обитава собствена етно-корпоративна планета, на която незнайно защо се вее флагът на либералите от АЛДЕ.

Краят на една епоха

Това, което се случи в Италия в неделя, беше краят на Берлускони като актьор в главната роля. Неговият центристки популизъм беше окончателно засенчен от по-първичния, радикален популизъм и от ляво, и от дясно. Берлускони успяваше да използва енергията на масите за идване на власт, след което водеше политика в център-дясното пространство. Актьорското му майсторство се състоеше точно в тази способност да хвърля мост между предизборен радикализъм и следизборна нормализация. Явно обаче публиката вече е отегчена от тези изпълнения.

По-точно казано: Италия демонстрира резултата от един процес на създаване на настроения и избиратели, които след това политиците не могат да контролират. Над две десетилетия Берлускони и медийната му ваятелница моделираха един специфичен образ на избирателя - невярващ на елита, готов да рискува, импулсивен, антисолидарен както на национално, така и на европейско ниво. Избирател, на който другите са му длъжни, а той не дължи никому нищо. Днес образът на този избирател е вече завършен - той е реалност. И парадоксът е, че този избирател няма нужда от Берлускони, собствения му създател.

Същият процес наблюдаваме и в България. Той започна като медийно конструиране на реалност след 2001 година. Днес хората са трайно невярващи и отчуждени от политиката като инструмент, който може да реши по колективен начин проблемите им. Вместо това, те гласуват за радикални политици, които им обещават по-скоро да сложат прът в колелата на "нормалната" политика. Които им обещават просто да ги изолират от всяка неблагоприятна промяна с магически средства - стена на границата, отказ от членство в наднационални структури, бойкот на общи политики и т.н.

Това е и драмата на Борисов, която прави последната му роля - на европейска надежда - да изглежда вяла и обречена. Тази роля за пръв път го поставя и в слаба позиция. Само в последните дни той трябваше да оттегли ратификацията на Истанбулската конвенция и да отстъпи на БСП и президента сцената за проруски постановки по повод националния празник (които сами по себе си надхвърлиха мярата и родиха дори дипломатически конфуз). А неуспехите в символната война правят Борисов силно уязвим, защото насочват вниманието към другата страна на неговото управление - балансирането между различни бизнес интереси с техните медии, прокурори и служби.

Сделката за българския бизнес на ЧЕЗ оголва точно този проблем. Детайлите не са ясни, но едно е сигурно - никоя банка няма да даде 300 милиона евро заем на малка фирма, която не може да го обезпечи по нормалния ред. За да стане такова чудо, зад малката фирма трябва или да стои държавата, или други мощни играчи със знанието, участието и одобрението на държавата. Това няма как да бъде прикрито с театрална постановка и от най-добрия актьор, а още повече от такъв, чиито роли напоследък не се получават. Задава се и друга разголваща сцена - тази с АЕЦ "Белене" - в резултат на която българският данъкоплатец може да бъде натоварен с милиарди чрез заеми или сметки за ток.

Неясното бъдеще

Сега коментарите от следизобрна Италия слагат акцента върху непредвидимостта и неяснотата на ситуацията. Едно обаче е ясно: избирателят, който беше създаден от мекия популизъм "а ла Берлускони" вече е реалност и не може да бъде контролиран от своя създател. Той търси по-радикални, по-смели опции и е готов да прави грешки, както стана във Великобритания в случая с Брекзит.

Можем да предположим, че грешките и залитанията в източната част на континента ще са повече от тези на Запад, като Италия ще е вододелът. Все пак докато на Запад ще се спори за бъдещето на ЕС, на Изток под въпрос може да се окаже бъдещето на демокрацията и реалните (а не виртуални) граници на руското влияние.

Но най-важното е, че задаващата се криза може и трябва да роди и нови, отговорни политици. Такива, които не се плъзгат по вълни от популистки настроения, които сами са генерирали. Такива, които са готови да жертват популярност в полза на истината и общото благо. Като междувременно успяват все пак да спечелят и изборите. Това е задачата в епохата след Берлускони.