Те победиха!

Родни простаци пръскат (буквално!) 40 хиляди евро в най-скъпия ски курорт в Европа с благозвучното име Куршевел. И не просто разливат литри от шампанско Moët, всяка бутилка от което струва 350 евро, ами за спомен заснемат и видео. За музикален фон служи парчето „Шушана“, а в центъра на разхищението е Владо Вутов, син на един от най-богатите българи.

Баща му Цоло Вутов, управител и съсобственик на групата „Геотехмин“, участва в изграждането на много инфраструктурни проекти, сред които е и вечно довършващата се магистрала „Струма“. През 2010 г. той беше обявен за богаташ №1 в специалното издание „100-те най-богати българи“ с авоари от 438.2 млн. лв. И към днешна дата това все още е факт, въпреки че през октомври миналата година кметът на София Йорданка Фандъкова прекрати договора с фирмата му „Пътища и съоръжения“ и я глоби с близо половин милион лева. Но като се има предвид, че поетата от нея „рехабилитация“ на булевардите „Шипченски проход“ и „Искърско шосе“ струваше близо 8 млн. лв., а офертата беше най-скъпата, очевидно глобата ни най-малко не е засегнала финансовото благосъстояние на фамилия Вутови.

Данъкоплатците, следователно, веднъж са платили за некачествено пътно строителство, втори път – за некачествения му ремонт, трети път – за комисионите по възлагането на обществените поръчки, и четвърти път – за шампанското на богаташкия син в Куршевел. Според жълтите сайтове по едно време последният имал връзка с манекенката Цеци Красимирова и даже се пренесъл да живее с нея в Барселона, пилеейки значителни суми за някогашната любима на Косьо Самоковеца. За протокола: на 7 декември 2003 г. Самоковеца беше застрелян в Амстердам, а куршум, минал през тялото му, прониза Цеци в главата. Тя обаче оцеля! И за малко да стане Красимирова – Вутова, ако междувременно любовта между нея и Владимир не била изтляла – повод за празненството, твърди се, с въпросните бутилки Moët.

Впрочем интересно е да се забележи, че просперитетът на семейство Вутови съвпада с управлението на ГЕРБ. Публично известно е, че бащата е приятел от казармата с ген. Румен Миланов, началник на Националната служба за охрана от 2004 до 2007 г., а от 2009 до 2012 г. – съветник в политическия кабинет на Бойко Борисов и шеф на прословутата БОРКОР. Когато напуска НСО, бъдещият борец срещу корупцията отива на работа при Цоло Вутов, в чиято империя намират подслон и други бивши висши антимафиоти. А като стана дума за империя, това не бива да звучи преувеличено – освен в минната промишленост, Вутов има сериозно участие в строителството на вецове в Искърското дефиле, новата писта на летище София, метростанции и т.н. Отделно притежава хотели и, по-важното, негови са и „Пътища и съоръжения“ – София, и столичното „Улично осветление“ ЕАД и СКГТ „Трансремонтстрой“ АД – фирмата, която поддържа техническото състояние на трамваите, тролеите и автобусите в столицата.

Самият Владимир развива му строителния бизнес, макар че „развива“ този път наистина звучи преувеличено…
На този фон е обяснимо откъде са се намерили онези 40 000 евро за новобогаташкия разгул, логично озвучен от „Ой, шушо, Шушана, моя единствена, чуй мойта песен, чуй моя глас.“ И един любопитен факт: песента не е нито на Наско Ментата, нито на Преслава, а е кавър на известна и много стара еврейска песен – „Erev Shel Shoshanim.“ Текстът й е включен в молитвите по време на Шабат, което ще рече, че нейната българска версия е едновременно плагиатство, т.е. кражба, и подигравка. Едно просташко изплезване след грабежа – също като разливането на шампанско в скъпарски курорт.

Лишено от въображение тържество на победилата разпасаност и банална демонстрация на чувството за недостижимост и безнаказаност у виделия се с пари и власт примитив. Производителите на дупки и ями, срещу които премиерът обяви война, празнуват погрома, осъществен с любезното съдействие на самия премиер. И те отдавна я спечелиха, те победиха, след като надраскаха „к.р“ върху цялата т.нар. държава и се изнесоха на банкет в Куршевел.

Пълното поражение е за бунаците, които все още си въобразяват, че с предприемчивост и талант можеш да постигнеш нещо. Или че приватизаторите на държавни предприятия един ден ще станат като братята Христо и Евлоги Георгиеви, за да оставят след себе си не празни бутилки, а университет. Ние обаче не просто сме обречени – ние, да повторя, вече сме загубили войната. При това усърдно работейки и плащайки данъци за целите на собственото си унищожение. И по-лошото – гигантско самоунижение.