Леви – десни, ще вървим. Накъде?

Международното положение било много сложно. Щото вътрешното ни е много просто, нали?

Младите политолози спорят дали сега светът е в състояние на „студена война“ или „горещ мир“, но по-дълго живелите сме наясно. Студена война има тогава, когато всички изявления, заявления, наставления и други политически забавления започват с констатации за усложненото международното положение. Но студена война в условията на многопартийна система не сме живели. Интересно е след еднаквия увод за сложното международно положение какво различно казват различните партии. Нищо различно не казват. Пак в едно и също нещо се вричат и то е: „Ние ще ви угодим!“

И не става дума само за съществуващи вече партии, а и за бъдещи. По какво зрителят може да се ориентира, че все пак Слави Трифонов е на крачка от влизане в политиката с двата крака? Започна ли да ни занимава в шоуто си с усложненото международно положение? Започна. Старае ли се да угоди на онова, което мнозинството мисли…, не, не е точна думата мисли, чувства е по-вярна. Старае се. Изгражда ли си образ на демократ с историческа признателност към Русия? Изгражда. Точно това правят и парламентарните партии. Даже не се стараят да го формулират по различни начини. Шаблонната конструкция е: „Ние сме членове на Европейския съюз, но…“ Каквото и да следва след „но“, смисълът му е: Ние ще се съобразим, ние ще ви угодим.

Нека го кажем по най-простия, ясния и категоричния начин: Нищо значимо не може да се случи на един народ, ако партиите се надпреварват да му угаждат, за да бъдат предпочетени от него. И на самите партии нищо добро не може да им се случи, освен да се спазаряват една с друга в името на оставането във властта, както и да се поздравяват, че са станали на един и същ акъл. В последния мониторингов доклад на страната ни беше препоръчано силно лидерство. Във времето след доклада лидерството стана още по-слабо, но затова пък по-обширно. Сега имаме много и еднакво слаби лидери, които каканижат едно и също нещо. Лидерството е задаване на посоката, у нас обаче избора на посока винаги е било като сключване на застраховка. Винаги с Германия, никога против Русия. Ляв мигач, десен завой. Ние сме членове на Европейския съюз и НАТО, но…

Докато всяка от парламентарните партии се бори за любовта на целия народ, извънпарламентарните броят десетки и стотни от процента. В името на математиката ДСБ и „Да, България“ решиха да направят за предстоящите избори онова, което трябваше да направят за отминалите – обединяват се. На езика на математиката означава, че са минус едни избори в представите си. Десните не се обединиха на миналите избори, когато всички техни хора им казваха да го направят. Правят го сега, когато всички потенциално техни хора са убедени, че не трябва да го правят. Защо в такъв случай го правят? Много просто – за да прескочат бариерата за влизане в парламента. А защо не трябва да го правят? Защото не ги обединява нищо друго, освен стремежът за парламентарно присъствие. Е, може би и общата им ненавист към онези в парламента сега. Но това не е основа, върху която може да се гради, както вече се видя от Реформаторския блок.

Лидерите на ДСБ Атанас Атанасов – Радан Кънев – Иван Костов очертават физиономията на ДСБ – за едни незаменима, за други противна, но все пак физиономия. Това е партия със самочувствие и история. Възприема се от хората като наследник на онова синьо СДС повече, отколкото сегашното чудновато СДС. В нормална политическа обстановка ДСБ би била бутикова консервативна партия, която повече разчита на интелектуалната, отколкото на количествената страна на членовете си. На нея харизматичен лидер не й трябва, но и чак толкова нехаризматичен като Атанас Атанасов също. Тази партия не се вписа в Реформаторския блок, защото нейната етична система се оказа различна от на останалите. Този риск стои пред всеки бъдещ партньор на ДСБ.

Но първо да изясним това с етичните системи с един пример. Представете си град, обсаден от многобройна и тежко въоръжена войска. Предварително е ясно, че защитниците на града трудно биха победили превъзхождащия ги противник. Но командващият отбраната решава: ще се бием, ще се бием до последна капка кръв, защото нашата мисия е да защитаваме този град, докато има и един жив от нас. Това е висшата ценност в неговата етична система. При същата ситуация в друг град обаче командващият казва: Те така или иначе ще ни победят, ще нахлуят в града, ще рушат и ще убиват и мирни жители, за да спасим града и хората, по-добре е да ги пуснем и да ги поканим да влязат с мир. Това пък е висшата ценност в неговата етична система.

Ние обикновено си представяме политиците единствено като заслепени от алчност за присъствие във властта, но в реформаторския блок имаше и хора, които наистина се вслушаха в своята представа за полезност, която им казваше, че ако са извън правителството със сигурност няма да могат да направят нищо, но ако останат в правителството може би все пак могат да свършат някаква работа. И работа не свършиха, и бяха наказани с отпращане в изгнание.

Христо Иванов обаче напусна поста си на правосъден министър. И с това се вписа в етиката на ДСБ. По тази причина сега ДСБ и партията на Христо Иванов „Да, България“ поеха общ курс към „Нова република“. Какво обаче свързва тези две партии, освен фактът, че проявиха „геройството“ да станат от трапезата на правителството на Бойко Борисов? Ако ни е сравнително ясна физиономията на ДСБ, какво е лицето на „Да, България“?

Според страничната ми представа тази партия привлече хора, които вече не са в състояние да преодолеят отвращението си към досега съществувалите десни партии при гласуване. Десни, наричани така по инерция от времето, когато лявото беше олицетворение на комунизъм. Само че днес по света лявото е синоним на социална чувствителност. Хора, на които им липсва социална чувствителност, не се отказват толкова лесно от вече съществуващите десни партии, те са оформили и поддържат някакви кръгчета по различни допирателни с властта. Така че „Да, България“ можеше да разчита само на най-непредставените хора у нас. Профилът им е: по-скоро градски, но и селски жители, интелигенция и наемни работници, образовани и учащи хора, за които духовното осъществяване е над първоначалното натрупване на капитали, за които здравеопазването и образованието са приоритет, хора за които човешката солидарност е висша ценност. Такива хора не са десни избиратели. Но и нямат нищо, нищо общо със заелата лявото пространство БСП.

Защо „Да, България“ се посвени да им каже, че е лява партия в партньорство с традиционно левите „Зелени“ и привляклата в себе си защитници на ЛГБТ правата партия „ДЕОС“, което също е лява ценност? Защо вместо това „Да, България“ предпочете да се държи като неправителствена организация, наблюдаваща работата на главния прокурор? Защо си избра лидер, който е възможно най-далеч от пламенните оратори на левите партии? И защо след всичко това продължаваме да си мислим, че е лява? Най-вероятно защото това беше електоратът, който се опита да се припознае в нея.

И най-вече – защо днес „Да, България“ е в комбинация с ДСБ? Може би защото при толкова много сбъркани неща, не е проблем да се сбърка още едно. Но то няма да донесе сума от процентите на двете партии. По-скоро е възможно да отнеме. Грешката при едни избори не винаги може да се поправи на следващи.

А иначе международното положение наистина е сложно. Но ако заради него се държим като племена, които не могат да се разберат дали от изток или от запад да си поканят колонизатор, ако парламентарните партии се надпреварват да угаждат на всички племена едновременно, а извънпарламентарните си мешат племената, ще си останем територия. Просто лесна за превземане територия в сложно международно положение.