ДС и илюзията за сигурност в социалистическа България

Терористи с различна политическа окраска редовно атакуват символични обществени места. Атентатът срещу групата израелски туристи на летището в Сарафово през 2012 година или атентатът срещу коледния базар в Страсбург на 11 декември 2018 година са примери за тази тъжна традиция. Масовите събирания на хора, както и туристическите групи са сред предпочитаните от терористите цели. Държавата и силите за сигурност реагират с видеонаблюдение, масивно полицейско присъствие, събиране на данни и сътрудничество между тайните служби - това са основните инструменти за борба срещу тероризма. Но колко ефективни са те?

Нека хвърлим поглед назад в историята. През 80-те години на миналия век социализмът навсякъде в Европа е в упадък, но службите за сигурност продължават да държат целия Източен блок в желязна прегръдка. Властта на българския държавен и партиен ръководител Тодор Живков по онова време не е застрашена от никаква реална политическа опасност. Режимът обаче се бори срещу друг опасен враг - този на тероризма.

В годините на зараждащия се тероризъм в Европа социалистическите страни първоначално са смятали, че няма от какво да се опасяват. Те изпитват идеологически симпатии към лявоекстремистки групировки като германската Фракция „Червена Армия" или италианските "Червени бригади". Но тероризмът постепенно се интернационализира. В рамките на едно десетилетие възникват връзки между германските, италиански, френски и ирландски терористи с палестински, алжирски и арабски терористични групи, както и с професионални терористи „на свободна практика“.

"Транзитни страни" за чужди терористи

ГДР, България и Югославия са „транзитните“ страни, през които тези терористи преминават на път за Близкия изток и Западна Европа. От самото начало могъщите апарати на Държавна сигурност са добре информирани и следват единна линия: те наблюдават, събират информации, предпазват собствените си страни от терористична дейност и се радват, когато идеологическият враг на Запад кърви. Сътрудничеството на тайните служби в целия Източен блок се разширява значително в онези години. Онова, от което комунистическите режими се опасяват най-много, са терористични нападения в собствените им страни. Илюзията за сигурност в обществения живот, която те се опитват да поддържат, е последният стълб на вече разклатената им власт.

Но се случва нещо неочаквано: След серия от неразкрити, мистериозни инциденти, на 30 август 1984 година - само няколко дни преди 40-ата годишнина от завземането на властта от комунистите на 9.9.1944 г. - избухват две бомби: на летището във Варна и на гарата в Пловдив. Загиват двама души, близо 50 са тежко ранени. Още преди да е изминала и една година се стига до нови атентати – те отново са извършени по едно и също време на различни места. На 9 март 1985 година в нощния влак от Бургас за София близо до гара Буново избухва бомба, която отнема живота на седем души. Само половин час по-късно избухва бомба в хотел "Сливен" в едноименния град, която ранява над 20 души. Третата бомба, заложена в туристическия комплекс "Дружба" край Варна, не избухва поради технически дефект и е обезвредена. До 1987 година са извършени още няколко по-малки атентата. Терорът тогава вече стигна и до България. Но кой терор?

Приносът на ЩАЗИ

Разследването на атентатите се превръща в основен приоритет за Вътрешното министерство в София. Впрегнати са всички сили. Още през август 1984 година българската ДС влиза в контакт с колегите си от източногерманската ЩАЗИ. Двете тайни служби се познават добре и работят заедно от близо 30 години. Българската ДС изпраща доклад до колегите-чекисти в ГДР и ги моли за помощ. Навежда ги и към една следа. ДС насочва разследването към една определена група, която изглежда свързана с атентатите. Това е т.нар. "Българска освободителна организация". Няколко писма с непотвърдена идентичност, в които се поема отговорност за атентатите, са подписани именно от името на тази група.

Гореща следа ли е това? ЩАЗИ моментално започва свои разследвания под името "Операция Балкан", в която ангажира всички отдели на гигантския си апарат. За целта източногерманците проверяват и набелязват като източници на информация всички българи в чужбина, които имат някаква връзка с България или със Запада, както и всички неофициални сътрудници в Западна Германия. Още през януари 1985 година, тоест преди втората серия атентати, е създаден списък, в който са включени над 8000 души. Въпросният списък днес се пази в берлинския архив на бившата ЩАЗИ. И това не е всичко:експерти на ЩАЗИ по взривните вещества проверяват всички следи, графолози изследват всеки лист хартия, анализирани са и всички звукозаписи със заплахи, получени в посолствата на България в чужбина. Берлин изпраща до София безброй информации за "Българска освободителна организация".

Равносметката

Но се оказва, че всичко това е било напразно. Разследванията на ЩАЗИ са пълен провал, защото водят към напълно погрешна следа. През 1987 година се изяснява, че атентатите са дело на групировка от средите на турското малцинство в България – това е т.нар. "Турско национално-освободително движение в България".

Неговите протести са насочени срещу "Възродителния процес", с който комунистическият режим се опитва да побългари турското малцинство през 1980-те години. Режимът тогава провежда брутални акции на смяна на имената, дори и на тези по надгробните плочи. Турското правителство също се противопоставя и то не само дипломатически - то подкрепя насилствените протестни акции на българските турци. И до днес не е напълно изяснено колко обширна е била помощта от Анкара.

Колко голям е провалът на службите за сигурност в опитите им да разкрият въпросните атентати, става ясно от това, че двама от тримата основни атентатори са били нещатни сътрудници на ДС. Алцек Демиров Чакъров, Елин Демирев Маджаров и Сава Руменов Георгиев са арестувани през 1987 година, осъдени на смърт и екзекутирани през 1988 година. Те са идентифицирани и арестувани в резултат на разследването на материалите, използвани за направата на взривните устройства. Първите двама са били сътрудници на ДС, натоварени с поръчението да следят действията на турското малцинство в България. Вместо това те в продължение на години водят ДС за носа и необезпокоявано извършат най-тежките атентати в новата история на България. Затова не е чудно, че бързо се появяват съзаклятнически теории, според които, самата ДС била поръчителка на атентатите. И тъй като няма никакви доказателства в подкрепа на тези теории, става ясно колко голям е бил провалът на българската ДС в битката ѝ срещу тероризма. Колко несъответен е бил инструментариумът на тайните служби си личи от опитите им да разкрият серията атентати от 1984 до 1987 година. Всичко това допринася за дискредитирането на комунистическия режим и в крайна сметка води до неговия окончателен провал. Един показен урок за това, как проблемът с международния тероризъм НЕ може да бъде решаван.