Унижението да си президент на България

Преди две години отвратените от управлението на ГЕРБ и потресените от президентстването на Росен Плевнелиев спечелиха утешителна победа, залагайки на генерала от българската армия Румен Радев. Както знаем, утешителните победи имат краткотраен ефект и не променят особено общата картина.

Две години по-късно единственият политически субект, който показва подкрепата си за президента, е партията, която го издигна - БСП. Останалите водещи политически сили са събрали пръсти в единен юмрук срещу човека от Дондуков 2. С тях са и бутиковите градски десни, за които президентът е руски проводник, хибридчик, лобист срещу натовската военна продукция и въобще ретрограден евразийски елемент, чиято мечта е да държи клетата ни Татковина в обятията на Кремъл.

Така от началото на мандата си Радев бе подложен на непрекъснати атаки, граничещи с обиди и унижения. Първо се оказа, че той не е избран от народа, а от влиятелния и близък до Кремъл руски генерал Решетников. След това, подобно на разследването за евентуалната руска намеса в избора на Тръмп в САЩ, тук спретнаха цяла комисия, която да разследва лобирал ли е новоизбраният президент за шведските изтребители Грипен, за сметка на "правилния" избор от САЩ.

Премиерът и партийният му строител Цветанов използваха всеки повод за да атакуват Радев по всички възможни линии. Борисов стигна до откровено слабоумния извод, че Радев не можел да поема отговорност, защото бил военен пилот и щял да катапултира при напечена ситуация. Виж, пилотите от гражданската авиация били друга бира. Нямало как да избягаш от падащ самолет със сто-двеста пътници на борда. Спасяваш го или гинеш заедно с тях.

Цветанов пък се зарови под юргана на президента и някъде между чаршафа и матрака откри, че щом Радев се е развеждал, значи не става за президент.

Обект на нападки от първия ден стана и първата дама, до голяма степен поради липсата на такава в президентството предишните пет години.

За методично отхвърляните от парламента вето след вето не си струва да отваряме дума. С ръка на сърцето отбелязваме, че това си е право на законодателния орган, но в същото време ситуацията подчертава безнадеждно декоративната функция на българския президент, особено в настоящата разстановка в Народното събрание.

Полузабравеният предшественик на Радев също често се включваше /и продължава да го прави/ в атаките срещу президента, с което единствено ни напомня какъв пишман-ястреб отглеждахме пет години на адреса на президентството. Това за ястреба си е квалификация на Бойко, не търсете злобна преднамереност.

Стигаме до най-актуалните грехове на Радев. Негодникът от Дондуков 2 имаше наглостта и безсрамието да развали Новогодишния празник на трудещите се с апокалиптична реч в 12 без 10, вещаеща скорошната гибел на родината ни. Вместо да нарисува прекрасен сюжет с комбайни, валяци и асфалт, президентът ни поднесе критики и предупреждения.

След като съсипа празника ни, Радев имаше нахалството да обяви, че би подкрепил нов политически субект. Нищо, че за хипотетична партия на Радев се говори от близо две години.

Как да не му спретнеш един импийчмънт на такъв. Това и обмислят доброжелателите му.

Особено след последния му грях - въздържал се да вземе страна по политическата криза във Венецуела. Изложил ни пред света, който, видите ли, 24 часа и 7 дни в седмицата с тревога следи за позицията на българските управляващи по всеки един наболял въпрос.

И така - когато Радев заеме нечия страна е лош, но когато се въздържи е още по-лош. Няма угодия. Какво да прави? Да се скрие в мазето и да чака края на мандата, подобно на предшествениците си? Или да хвали изпълнителната власт в най-бедната държава в Европа с изчезващо население?

Тъжна картинка представлява един приземен въздушен ас, превърнат в административен фикус. Ако Радев е смятал, че може да промени нещо, ясно е, че шансът му е в другия проект. Има кой да го подкрепи...