Кой е виновен за избора на тези наши евродепутати?

Коментар на Симеон Николов

Едва след изборите за Европейски парламент, четвърти поред от приемането ни в ЕС, започнахме да обсъждаме причините за нашата неудовлетвореност от предизборната кампания, от несъстоялата се същинска дискусия за проблемите и бъдещето на Съюза, от крайните резултати.

Затънахме във вътрешнопартийните сплетни и скандали от сивото ежедневие, а забравихме да огледаме един от най-важните корени на тези явления. А той е повече от очевиден: неподготвеността на кандидатите като комплекс от личностни и професионални качества, начинът на подбора им и безкритичността на обществото към тази практика.

В повечето избирателни листи бяха включени хора, от които имаше защо да се срамуваме. Поради липсата дори на обща култура за същността на ЕС и начина на функционирането му, демонстрирана от кандидат на малка, но парламентарно представена партия, дори водещата на предаването „Още от деня” по БНТ не можа да прикрие отчаянието си.

Други обществено известни недоразумения със сигурност отказаха много хора да отидат въобще до урните в неделя. Трети събудиха унизителните спомени как чужди дипломати със смях и подигравки ни разпитваха за навиците на един български посланик с обратна сексуална ориентация и неморалните му изпълнения в посолството.

Четвърти напомняха за социалистическия период, когато в Народното събрание се изпращаха заслужили труженици от заводите, но как биха плували тези хора в големите и мътни води на Брюксел, не е ясно. Пети привличаха със своята младост, навяваща в случая повече спомени за Толстоевите размисли за „цялата тайна на нейната прелест“, заключаваща се не във възможностите да направиш всичко, а във възможността да мислиш, че всичко ще направиш.

Единици бяха в избирателните листи онези, които наистина имат не само представа за работата в Брюксел и Страсбург, но и необходимите многобройни контакти, резултати зад гърба си и международен авторитет. Но колко от тях бяха поставени на неизбираеми позиции, което говори лошо за зрелостта и отговорността на съответната партия.

Сред малкото кандидати „с опит” се срещаха и фалшиви образци, дори като водачи на съответната листа. Как иначе да си обясним ежедневно повтаряните заучени и сбъркани реплики на една кандидатка на управляваща партия с вече дълъг стаж в Брюксел, че България ще диктува дневния ред на ЕС и че направеното от тях стигало до всяко българско село? Очевидно, за тази жена, да симулира, че знае, е струвало много повече усилия, отколкото да се научи на нещо, включително и на самопреценка.

Ако имахме възможност от всяка партийна листа да изберем по един-двама кандидати, може би щяхме да сформираме някакъв по-подходящ екип. Защото 17–те ни евродепутати наистина трябваше да са отбор. Качествата им може и дори трябва да са различни, но сработването им „на терена” е задължително, за да не си вкарват автоголове, както досега (антибългарската активност на един десен депутат срещу интересите ни в енергетиката; тримата отсъстващи при гласуването на пакета „Мобилност“, които можеха да сложат точка в наш интерес и т.н.).

Нито един от 318-те кандидати за евродепутати не прие предложението на „Менса България” (организацията, обединяваща хора с висок коефициент на интелигентност) да се подложат на тест. Но на тестове за шофьори ще се подлагат 60-годишните. От друга страна, и идеята на „Менса България” отдавна не е подходяща в случая. Защото още от началото на 80-те години на миналия век успешно се прилага т.н.

Берлински модел за структурата на интелигентността

Той отчита способността на кандидата да се адаптира към проблемите, да решава успешно предизвикателствата на базата на фундаментални знания, натрупан опит и личностни качества, подлежащи на развитие и усъвършенстване. Сред 8-те насоки на човешките способности в този модел, прилаган успешно навсякъде по света, общата интелигентност е едва на осмо място. Тестът обхваща 300 задачи и продължава около 2 1/2 часа.

Когато в края на 90-те години предложих проучване за този тест и внедряването му в МВнР за подбор на дипломатически служители, имах стажантка в дирекцията, завършила в Западна Европа, която реагира с думите: „Ако този модел се приеме, една четвърт от състава на Министерството и половината от служителите в посолствата ще трябва да бъдат уволнени.“ (Днес този дял е значително по–голям.) Дали по тези или по други причини, но моделът не се прие. Интересно, колко ли евродепутати щяха да го преодолеят днес?

За състава на листите е логично да търсим вината в политическите партии. Но те имат същия проблем и при подбора на кандидатите за национален парламент. Покойният обединител на германската нация Хелмут Кол при една неформална среща на чаша бира в Мюнхен, заедно с неговата съпруга, ми обясняваше, като на млад дипломат от малка страна зад Желязната завеса, как се развиват кадрите от неговата партия на местно и областно ниво, как се проверяват в практиката, как се взема решение за обучаването и развитието им, преди да преминат на провинциално ниво и накрая да бъдат изстреляни по висшите етажи на национално ниво. Нищо от това не сме възприели в България и фактически се движим с десетилетия назад в тази практика. Политическата ни култура е несравнима с тази на европейските ни съграждани.

На политическите партии им липсват визионерство и лидерство. Подценява се анализът, разработването на сценарии и организация за ответни тактики, познаване на „играта“ на политическия противник и психологията на електората.

За резултатите от изборите или обвиняваме народа, или ги оправдаваме с неговата природна мъдрост, а в случая с „отвращението“ от политическата класа, или с груби фалшификации на самите избори. Но забравяме, че както в Западна Европа, така и у нас,

същинската манипулация
се извършва дълго преди изборите

Всеки път се заричаме, че ще се борим срещу очевидните фалшификации, а те се повтарят. Но дори и напълно да ги изключим, щеше ли да се промени цялостната картина? Искаме народът да е умен, далновиден, чувствителен, духовно отворен, заинтересован, зрял и с мнение. След това искаме той чрез информация и аргументи да развие чувствителност, която да не допуска чужди на демокрацията механизми да потискат и ограничават активността и волята на хората.

Ако сравните нагласите на западноевропейските народи с нашите, ще се уверите, че има сходство в апатията им към недопустим език и изразни средства, насилие, дискриминация, санкции, демонстрации и др. Със сигурност има нещо общо между ниската избирателна активност от 30% на избори за защита на интересите ни в ЕС и резултатите от появилото се неотдавна световно проучване на REDIT за ниската готовност за защита на родината – само 25%, с което се нареждаме на предпредпоследно място в Европа, преди Австрия и Германия, съответно с 21% и 18%. За сравнение при турците тя е 73%.

Затова изненадва ли ни фактът, че политически партии от страни–членки на ЕС, включително и от България, се опитаха с внедрени в листите си протурски националисти кандидати да изпратят свои представители в Страсбург, без Анкара да е член на Съюза? А и как другите депутати да защитават сами в Брюксел български интереси, като дори управлението в страната и прокуратурата не предприемат нищо срещу това, на връх 24 май кметът на Момчилград да използва турското му име Местанлъ в реч на турски език пред българските граждани под развято турско знаме пред българската община?!

А неподготвеността на кандидатите за евродепутати ще има своята цена

Излиза, че за леките си автомобили търсим по-добри и качествени гуми, за да не катастрофираме по пътя, а на онези, които трябва да се борят за интересите ни в Брюксел, не обръщаме толкова внимание. Също както в отношението ни към основния стълб на държавността – отбраната: сложили сме си метални врати на апартаментите с няколко ключалки, но не трябвало да отделяме пари за отбрана на страната.

Журналисти, популисти и псевдоексперти ни разделят на евроскептици и проевропейци, фалшифицирайки факта, че хората искат един по-добър и справедлив ЕС, а никой не иска да излиза от него. Така защитниците на воденичния камък, наречен статукво, се превръщат в истинските гробокопачи на Съюза. Нежеланието да проумееш агонията на неолибералния глобалистки модел е като неизбежно чупещите се прогнили клони и почернели камъни, които бистрата вода отстранява от срутващия се бент, за да се впусне бурно в новото си корито. Това неразбиране продължава и след очерталите се тенденции след изборите, и то ще остави България в малцинството страни, защитаващи досегашния Брюкселски модел, поне в преходния период, който се задава.

Това, че народът ни е крайно разединен, се говори под път и над път, но не си задаваме въпроса за ролята на българските интелектуалци, които в историята ни поне винаги са били водещите възрожденци. Те трябваше да имат сили да водят все повече хора, защото Познанието задължава.

Трябва да си признаем, че едва ли народът ни ще излъчва и в бъдеще по-достойни кандидати, като имаме предвид, че в университетите трябва да доподготвяме идващите от гимназиите, ако не променим образователната система и не запазим ценностните корени в основната клетка на обществото –семейството.

Необходимо е възпитание в ценности,
а не в преуспяване на мутрите

Качествата на нашите новобранци едва ли кореспондират не само с изключително многообразната и сложна материя, която се обсъжда в ЕП и с необходимостта от многобройни полезни контакти с колеги от други страни за търсене на подкрепа и изработване на общи позиции, но те ще бъдат буквално засмукани от много опитни асове на лобизма, разполагащи с огромен финансов капитал, кадрови потенциал и експертиза в съответните области, прилагащи методи за разработка на евродепутатите, доближаващи се с тези на шпионажа.

Годишният доклад на ЕС за лобизма – 2019 г. посочва, че лобистките представителства са 25 000, с годишен бюджет от 1,5 млрд евро. А евродепутатите са само 751. Освен това, въпреки усилията от пет години насам, не е постигната задоволителна прозрачност, която се отнася до контрол на срещите, достъп до експертните групи и друга информация, деклариране на финансите и т.н.

При лобистките представителства има и друг сериозен проблем ‒ продължава да съществува силна диспропорция, като 70% от представителствата са на концерните, една четвърт са на неправителствени организации, около 1000 – на профсъюзите и над 1000 – на «тинк–танкове» и изследователски институти. Съдейки по декларираните разходи, които често се оказва, че не са действителните, електрохимическата индустрия изразходва за лобистка дейност 12 млн евро годишно. Гугъл има разходи за 6,249 млн евро, а Европейската федерация по фармацевтика пръска 5,5 млн евро годишно.

След толкова години остава открит въпросът

къде е границата между допустим лобизъм и корупция

Според данни на организацията Transparency International в актуално нейно изследване сред 485 депутати и 27 бивши еврокомисари, всеки трети евродепутат в ЕП след мандата си започва официално работа в някаква голяма компания, която фигурира в Регистира на лобистите. При бившите еврокомисари този дял е много по-висок. Да не говорим за случая със самия Жозе Мануел Барозу, сега съветник в „Голдман Сакс“ или за комисарката Вивиан Рединг или за бившата комисарка Neelie Kroes, която дори по време на мандата си работеше паралелно като директор на фирма на Бахамите и куратор във фондация „Бертелсман“ за 180 000 евро годишно.

Все още няма правила, които да изключват конфликт на интереси. Тук е мястото да си спомним за списъците на около 240 от общо 751 евродепутата, които по един или друг начин са обвързани с мрежата на Сорос и сред които бяха публикувани и имена на български представители.

Никой в България не се сети да попита кандидатите ни за евродепутати, смятат ли, че има дефицит на демократичност в ЕС, как трябва да се контролира и къде е заровено кучето, но те едва ли щяха да могат да отговорят. А при гласуване в групата на християндемократите на Германия в ЕП на Манфред Вебер, днес кандидат за президент на ЕК, 17 от общо 34 депутати са гласували против забраната на платена паралелна лобистка дейност, 11 са се въздържали и само 6 са били «за». За разлика от тях, в групата на германските социалдемократи 25 от общо 27 са били «за» забрана на такава дейност. Подобни резултати е имало и по въпроса за публикуване или не на лобистките срещи на евродепутати. Политическите опоненти в България пък въобще не се сетиха да използват подобни теми. Интересно би било да знаем, как биха гласували новите и стари български евродепутати?

Те едва ли са наясно, какво е необходимо да се направи по тези проблеми. Вероятно щяхме да чуем дежурния отговор: Да се увеличи прозрачността на лобистката дейност. Но тя въобще не стои на първо място. Необходимо е първо да се ограничи влиянието на концерните и фирмите; да се намали зависимостта на депутатите от експертизата на фирмите; да се минимизира привилегирования достъп до контакти и информация; да се реформира Съветът на ЕС и едва накрая, да се продължи с увеличаване на прозрачността на лобизма. Партиите също не са мислили по въпросите и подготовката на кандидатите си, но бумерангът може да удари и тях. Не зная колко ще спечелят новите депутати и партиите, но най-трудно е да спечелиш средствата за поддържането на здравия разум.