Русия след Путин: три сценария

Известният германски историк проф. Мартин Ауст разглежда въпросите, свързани с бъдещето на Русия, в новата си книга "Сенките на една империя". С него разговаря Ефим Шуман:

ДВ: Книгата Ви е предназначена за германските читатели. Обръщайки се към тях подчертавате, че за да разберем Русия, е нужно да се избавим от демонизацията ѝ като "империя на злото". Затова да ви попитам: а какво е Русия? Империя на доброто, ли?

Мартин Ауст: Смятам, че днешна Русия изобщо не представлява империя. Правя този извод, сравнявайки Русия след 1991 година с предходните исторически формации – например с Царска Русия или със Съветския съюз. След 1991 Русия загуби много територии, които е притежавала именно по царско или съветско време. По-скоро можем да говорим за постимперска Русия. Над нея тегне тежко имперско наследство, имперското мислене все още доминира, но самата тя днес вече не е империя.

- Може би само засега? Ръководството на страната се опитва да събере отново тези "изгубени" земи. Има достатъчно примери: Южна Осетия, Абхазия, Приднестровието, Крим... Няма как да сме сигурни, че то ще спре само дотук.

Мартин Ауст: Трябва да обърнем внимание на факта, че споменатите "присъединени" територии имат различен статут. Русия присъедини Крим, което ние считаме за анексия, но е много трудно този ход да бъде сравняван с руските действия по отношение на Приднестровието, Южна Осетия или Абхазия. Защото по редица исторически причини Крим има далеч по-голяма емоционална стойност за Русия, отколкото Приднестровието, Абхазия, или пък Южна Осетия. Представете си, че на някого му хрумне да присъединява Приднестровието към Русия. Това изобщо не би предизвикало онзи невероятен прилив на патриотичен ентусиазъм, който се прояви през 2014 г. по отношение на Крим. Твърде трудно е да се забележи някаква последователна стратегия на Москва, някакъв единен план за връщането на изгубените имперски територии. Политическото ръководство на Русия, според мен, действа според ситуацията, на парче, импровизира. Това изобщо не изключва възможността някой ден Кремъл да реши „да привърже към себе си" и някои други региони - имам предвид най-вече Беларус. Но и тук не се забелязва някаква последователна, обмислена стратегия или програма. Не сме чули Путин да казва например, че Русия трябва да си върне едни или други изгубени територии. Такова нещо няма.

Може би Путин просто е станал по-предпазлив? Вие сам го казвате в книгата си, че през 2014 г. той изобщо не е очаквал такава остра и единодушна реакция на Запада, санкции от Европа и САЩ в отговор на анексирането на Крим и експанзията в Източна Украйна.

Мартин Ауст: Да, Путин тогава наистина си беше направил грешно сметките. Спомняме си, че Путин полагаше големи усилия да изгради Евразийския икономически съюз, в който Кремъл много искаше да включи и Украйна. Още от 1991 г. насам един от приоритетите на руската политика бе възможно най-тясното обвързване на Русия с Украйна. Повечето украински президенти бяха наясно с този факт и се опитваха да лавират между Русия и Европейския съюз. Експанзията през 2014 г. сложи край на това. Украйна направи своя избор - проевропейски избор. Така Путин постигна точно обратното на това, към което се стремеше: Русия загуби Украйна – и то завинаги.

- А от гледна точка на вътрешнополитическата консолидация това не е ли все пак успех за Путин?

Мартин Ауст: Не бих казал. Вълната от патриотичен възторг постепенно затихна. През 2014 г. можехме да говорим за национален подем около действията на Кремъл, той се усещаше и на първата годишнина след събитията - през 2015, но днес нещата вече изглеждат различно. Все повече критични гласове се чуват във връзка с огромните разходи на Русия: много хора се питат колко пари са дадени за инфраструктурното свързване на Русия с Крим, какви допълнителни социални тежести е поел руският бюджет и колко струва на Русия войната в Донбас.

За историците не е много типично да правят прогнози за бъдещето, но в книгата си Вие правите точно това.

Мартин Ауст: Виждам три възможни сценария за Русия след Путин: Първата възможност е да има нещо като продължение на Крим - тоест при всяка удобна възможност Москва да си връща отделни региони. Най-реалният "кандидат" в момента изглежда Беларус.

Вторият сценарий е точно обратен на първия: възможно е Русия да продължи да влошава икономическите си показатели поради недостиг на ресурси, намаляване на продажбите на енергоносители и на валутни постъпления. Това, от своя страна, ще даде тласък на центробежните сили. Когато Путин си тръгне и централната власт отслабне, недоволното население в регионите ще стане по-смело и по-независимо. В желанието си да се откъснат от опеката на Москва, някои региони дори биха могли да поискат институционна независимост.

Третият възможен сценарий за Русия след Путин е нещо средно между първите два: икономическата стагнация и народното недоволство ще доведат до съкращаване на военните разходи и до охлаждане на външнополитическите амбиции. Тогава ще изчезнат и опитите за външни експанзии и страната ще се занимава повече със себе си.

Във всеки случай бремето на имперското минало, имперското наследство още дълго ще усложняват бъдещото развитие на Русия - независимо по кой път ще тръгне страната. От това тя не може да избяга. И на още един факт искам да обърна внимание: в исторически план периоди на продължително господство на силни авторитарни личности често за приключвали най-неочаквано, след което са следвали периоди на нестабилност. Вземете например времето на Иван Грозни, Петър Първи и т.н.

Но след Сталин дойде Хрушчов. Можем ли да очакваме след Путин появата на някой нов Хрушчов?

Мартин Ауст: Само едно нещо можем да кажем със сигурност: след Путин Русия я очаква ожесточена битка по върховете на властта с неясен изход. Днес е много трудно да предвидим кой би могъл да оглави държавата след Путин. Мисля, че не е оправдано да се правят паралели с периода след Сталин. Тогава вътрешният кръг от кандидати е бил твърде ограничен, докато днес обкръжението на Путин се състои от несравнимо повече претенденти - то е много по-голямо и от това по времето на Елцин. И просто не мога да си представя как тези стотина семейства от най-близкото обкръжение на Путин ще успеят да се споразумеят около някакъв общ кандидат за наследник.