Да помислим над тези думи на Путин

"Либерализмът е отживелица" - с това свое изказване Путин се подреди до самозваните източноевропейски "консерватори". В един отбор ли са? Самите те мълчат. Но има как да разберем, пише Евгений Дайнов.

От години фундаменталистките елементи из Източна Европа, наричащи себе си "консерватори", громят либерализма и пропагандират модел на общество, който го отрича. Повечето от тях съобщават между редовете и покрай другото, че не са поклонници на Путиновия модел на властване. Преди дни обаче самият Путин повтори техните мантри. "Либерализмът е отживелица", отсече той като тях. И като тях обвини "либералните ценности" за това, че "из Европа" мигранти извършват престъпления.

Така руският президент се подреди до самозваните източноевропейски "консерватори". Сега въпросът към тях гласи: те в един лагер с Путин ли са или не? Ако не са заедно: защо, след като идеологията им е като неговата?

По темата обаче те мълчат. И ще продължават да мълчат - не по идеологически, а по чисто прагматични причини. Не са твърде многобройни поляците, чехите, унгарците и дори българите, които с лекота биха приели, че ако застанат срещу "либерализма", то задължително ще трябва да се подредят до Путинова Русия.

Имаме обаче начин и сами да стигнем до отговор на въпроса: дали източноевропейските самозвани "консерватори" и Владимир Путин са от една и съща страна на барикадата?

Какво свързва Путин и т.нар. "консерватори"?

Още преди няколко години, докато се спореше как да бъде наречен моделът власт, граден от Путин, решително се намеси Збигнев Бжежински и сравни политиката на руския президент с фашизма на Мусолини. За "руски фашизъм" още през 1940-те години пише любимият философ на Путин - Иван Илин. За фашизма, като нещо крайно позитивно, пише и говори днес Александър Дугин - човекът, който казва онова, което Путин вероятно мисли, но не намира за уместно да изрече лично. Остава да видим дали и у източноевропейските "консерватори" прозира фашистки уклон. Ако отговорът е "да", значи с Путин са от една и съща страна на барикадата.

Още в началото на прехода в Източна Европа едни от най-големите западни анализатори (Тони Джъд, Ралф Дарендорф и други) се притесняваха, че макар тръгнали към либералната демокрация, бившите социалистически страни могат да се окажат в някаква форма на предвоенен фашизъм от самобитен тип. Дори се появи афоризъм по въпроса. Той гласеше: сега, след като отхвърлиха натрапения им отвън съветски комунизъм, източноевропейците са свободни да се върнат към изконните си традиции на фашизма.

Крайното отрицание на либерализма, с неговото ударение върху свободата и правата на индивида, е черта, която всички днешни така наречени "консерватори" в Източна Европа споделят. Чърчил забелязва още в края на 1930-те години, че фашистите и болшевиците в еднаква степен отричат либералната демокрация; и че в това е тяхната споделена същност. И двете се опитват още тогава да ликвидират свободния, самодвижещ се индивид, за да го заменят с групи, движени от своите вождове. При фашизма на Мусолини групата е държавата; при Хитлер това е расата; при Сталин - класата. При Франко - католицизмът и нацията.

Освен в Чехословакия, по онова време положението е горе-долу същото из цяла Източна Европа. Почти навсякъде са оформени авторитарни режими, призоваващи за лоялност към групата ("народа") а не към конституционно закрепени права на индивидите: Пилсудски в Полша, Хорти в Унгария, Антонеску в Румъния. Макар в България положението да е различно (цар Борис непрестанно присвоява парчета власт, които са толкова големи, че не оставят място за появата на някого като Хорти), страната без драми се присъединява към Оста. Това само по себе си е доказателство за податливостта на националната психика на призиви за лоялност към група, жертвайки автономността на индивида.

Из целия регион режимите разработват идеологии, които са изрично насочени срещу либералните ценности. В крайна сметка всеки от тях работи с някаква комбинация "три-от-пет", избирайки между: Нация, Държава, Семейство, Труд, Бог. По малко парадоксален начин тази идеология е най-ясно изразена и отстоявана в победена Франция. Авторът е маршал Петен, шеф на марионетната на Хитлер "Вишистка Франция". В обръщение към френския народ от есента на 1940 година, след като благодари на "благородните ни победители", че са дали възможност на французите да започнат на чисто, той продължава:

Новият режим (...) вече няма да стъпва върху невярната идея за естественото равенство между хората (...) Всички французи, работници, фермери, функционери, техници, предприемачи ще имат, преди всичко задължението да работят. Онези, които избягват това задължение, вече няма да заслужават статута си на граждани (...) Всички професии ще са организирани и тази организация ще бъде наложена върху всички (...) под властта на държавата.

Осем десетилетия по-късно, ето го Виктор Орбан, безспорен шампион на днешните източноевропейски (и не само) т.нар. "консерватори". В една своя реч пред студенти от 30 юни 2014 година той съобщава следното:

...Досега познаваме три форми на организация на държавата: националната държава, либералната държава и държавата на благоденствието. Въпросът е: какво предстои? Унгарският отговор на този въпрос е, че настъпва ерата на държавата, основана върху работенето. Ние искаме да организираме общество, основано върху работата, което е готово да преглътне презрението, когато съобщи, че не е либерално по своя характер.

"Консервативната" българска триада: Бог, Отечество, Семейство

В други речи той разгръща обичайната за региона триада Труд-Отечество-Семейство. На север полските му колеги добавят задължително и Бог в целия този микс. В България работенето е по някакви причини пропуснато и "консервативната" триада е Бог-Отечество-Семейство.

И всички до един постяват на пиедестал "суверенитета" в трактовката на неразкаялия се нацист Карл Шмит. А именно: суверенитетът като неоспоримо право на държавата. Дори и това да означава лидерът да взема произволни решения, нарушаващи декларираните правила и приетите закони. Което, естествено, води до появата на една фигура, упражняваща подобна произволна власт. А такъв е например Владимир Путин. Срещу тази произволна власт гражданите нямат закрила, тъй като, при подобен режим, те не са граждани. Те са само вярващи/работещи/отглеждащи семейства/патриоти. Не им трябва да имат, освен задължението да се подчиняват, някакви си права, и то - права срещу "суверенитета"...

Разбира се, и сегашните, и предвоенните източноевропейски фашисти не достигат висините на идейна и стилова чистота, описани например от Вилхелм Райх в книгата "Масовата психология на фашизма". Тяхното е провинциално, прашно, селско, кръчмарско, палячовско, шуробаджанашко. Толкова могат. Но и това си е вариант на фашизма.

Но засега не си го признават. Затова и не откликват на антилибералното интервю на Путин отпреди няколко дни. Но е добре, че атакуваните "либерали" вече отговарят без да се крият. Като Доналд Туск, например, който отговори на Путин, че не либералните ценности, а авторитарните азиатски режими са отживелица. Всъщност, и народите на Европа дадоха отговора си още на изборите за Европарламент, като вместо да се втурнат подир различните видове самозвани "консерватори", масово гласуваха за либерали и зелени.