Митрополит Наум: Да покажем търпение и любов, а не войнстващ радикализъм

Интервю с Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Наум за сп. "Християнство и култура", бр. 4 (141), 2019 г.

- Ваше Високопреосвещенство, посещението на папа Франциск в България събуди много спорове, дори обвинения към него. Това ви накара в края на визитата да направите изявление, в което посочихте, че целта му не е била „да направи българите католици“, и се обявихте срещу неговата „виртуална демонизация“. Как според вас православните българи трябва да гледаме на папата? Къде се намира Католическата църква в скàлата на близост до православието? Кои лични качества на Хорхе Берголио му помагат в служението като папа Франциск?

- По отношение на казуса католици – православни трябва да припомним, че след великата схизма от 1054 г. (случила се след многогодишни полемики и противоборство между Изтока и Запада) Константинопол и Рим задълбочават взаимното си отчуждение, а през следващите векове Католическата църква предприема различни осъвременявания на своята евхаристийна практика и църковен порядък, чрез които се отдалечава все повече от основните разпоредби на Вселенските събори. Все пак обаче Западната и Източната църква остават най-близки сестри в Христовото учение, като през вековете продължават да зачитат своята апостолска приемственост, въпреки т.нар. „замразена благодат” на католицизма.

Що се отнася до папа Франциск, както е известно на всички хора, които следят църковната публицистика, прави впечатление че той е един изключително скромен и отдаден на служението си човек, който поставя на преден план преди всичко себеотдадеността към ближните и мисията на Църквата да бъде посредник към Бога. Смятам, че този факт е един прецедент от гледна точка на предшествениците на Франциск, които са приемали своето положение в прекия смисъл на понтифекс максимус, пред мисията на посветен духовен пастир, какъвто сегашният папа се стреми да бъде. Известно е, че в служението си като свещеник и епископ Хорхе Берголио е бил отдаден предимно на бедните и нуждаещите се хора, стараейки се да е техен помощник и утешител, каквато всъщност трябва да е и мисията на добрия пастир, „който полага душата си за овците”. Папа Франциск посети България с ясното съзнание, че идва в една традиционно православна страна, като според мен основната му цел беше да покаже преди всичко на своите епископи и малобройно паство от католици, че те не са игнорирани от Ватикана, макар и далеч от нея.

- Добре известни са топлите отношения, които съществуват между Вселенския патриарх Вартоломей и папа Франциск. Дали това е просто политика, или е свидетелство за близостта между християните и обща загриженост за тежките проблеми, пред които е изправен съвременният свят и двете основни християнски изповедания? Макар и не в пълно общение, могат ли те да реализират общи инициативи и в кои области?

- Тук мисля, че отново трябва да припомним онова, което казах в цитираното от вас изявление, а то е: всички да осъзнаем, че е нужно да бъдем по-добри един към друг, да обичаме ближните си и да се радваме на добронамереността към нас, защото Бог е любов!

Добре известно е, че заставайки на трона на Константинополските патриарси през 1991 г., патриарх Вартоломей подходи с такава добронамереност към представителите на всички народи и вероизповедания, воден от разбирането, че конфронтацията не води към нищо добро. Още повече че седалището му се намира днес в една мюсюлманска държава, където християните са само около 0,6 процента от цялото население. Но тази добронамереност в никакъв случай не означава, че Православната църква може да направи компромис със своите канони и с правилата на св. отци, стараейки се да угоди на един или друг религиозен представител.

Глобализацията на съвременното общество обаче изисква от всички нас, общувайки помежду си със своите различия на религиозна и етническа основа, да покажем на света истинността на вярата си чрез християнско търпение и любов, а не посредством войнстващ радикализъм, който е пагубен за всяко вероизповедание. Днес християнските църкви са изправени пред предизвикателството да бъдат единни в благотворителността и добруването между хората, социалното подпомагане и хуманността въпреки своите фундаментални институционални различия. Христовата църква трябва да е пример за всички народи в отстояването на мира и братолюбието. Да не забравяме, че ние сме преди всичко християни, т.е. чеда на Христос – Добрия пастир, а не варвари, защото по делата ни ще ни познаят и човеците.

- Във вашето изявление акцентирахте върху високата оценка на папа Франциск за делото на св. братя Кирил и Методий и казахте, че той може „да се окаже по-голям патриот от редица българи“. Защо това послание ви направи най-силно впечатление? Какво означава това признание в контекста на българската история?

- Интересно е да констатираме, че през изминалите години по различни поводи не един и двама чужденци (независимо от своето положение в обществото) са изтъквали значимостта на редица исторически личности, които в световен мащаб се свързват пряко с българското минало. А що се отнася до св. братя Кирил и Методий, които папа Франциск красноречиво отъждестви с нашата история, то нека си припомним и друг важен факт, че именно неговият предшественик папа Йоан Павел ІІ дойде в България през 2002 г. в навечерието на 24 май, като сърадвайки тогава на българския народ за един от най-хубавите му празници – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, лично поднесе цветя пред паметника на св. св. Кирил и Методий в София. Прави ми впечатление, че мнозина от нашите сънародници сякаш омаловажават или не обръщат внимание на големите исторически фигури, които са емблематични за България, та е нужно европейци и американци да ни напомнят с какво трябва да се гордеем ние като нация. Споменаването на св. св. Кирил и Методий от папа Франциск в контекста на неговото гостуване тук беше именно едно такова припомняне, и то непосредствено преди отиването му в Северна Македония, която, както знаем, е обявила за „македонци” безброй българи! Добре е да помним кои сме като народ и кои са нашите предци, защото, за разлика от други народи с по-скромно минало, ние имаме десетки национални герои, прославили България чрез дело или мъченическа смърт. И когато някои „радетели” на сближението на България със Северна Македония говорят, че трябва „да забравим разделението от миналото и да мислим за общото бъдеще”, хубаво би било да им се припомни, че народ без минало не може да има и бъдеще. Както и че в България все още има историческа памет, която е наша собствена, за разлика от държави, имащи за приоритет да присвояват чужда такава. За всички трябва да е ясно, че имена като св. св. Кирил и Методий, техните ученици Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, цар Самуил, братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Гоце Делчев, Яне Сандански, Никола Вапцаров, както и много, много други, са част от българското националноисторическо наследство и ние не можем да ги зачеркнем, „подарявайки” ги с лека ръка на някого в името на едно неясно бъдеще с още по-неясна взаимност.