Уви, Китай няма да си плати!

Рено Жирар, “Фигаро”, превод от френски: Галя Дачкова

Дори и да не е по силите ни да накараме Китай да си плати, можем драстично да намалим зависимостта си от него.

Отговорността на Китай в пандемията, която преживяваме, е установена. Covid-19 е зооноза, т.е. болест, при която инфекциозен агент, характерен за животните, успява да премине в човека. Настоящият вирус - подобно на предшествениците си, предизвикали ТОРС (Sars, 2003 г.), птичия грип (2004 г.) и свинския грип H1N1 (2009 г.) - е роден на традиционен китайски пазар, където са струпани домашни и живи животни в отвратителни хигиенни условия, преди да бъдат заклани на място след закупуването им.

Тези пазари са наречени “мокри”, защото там се изливат много течности от животински произход. Впрочем още през 2010 г. китайски лекари, сред които Джонг Наншан (един от най-големите пулмолози в света, герой в борбата срещу Sars и бивш президент на Китайската медицинска асоциация) публично поискаха закриването на тези пазари, но изобщо не бяха чути.

Докато тази силно заразна болест се появи в Ухан през ноември 2019 г., Китайската комунистическа партия извърши три престъпления, поставяйки идеологията преди науката. На 1 януари 2020 г. арестува лекарите в централната болница, които биха тревога. После заяви пред Световната здравна организация на 13 януари 2020 г., че няма доказателство, че болестта се предава от човек на човек. Накрая, на 18 януари 2020 г., разреши провеждането в Ухан на гигантски патриотичен празник с 40 хил. души. Тези три седмици, загубени в първоначалната битка срещу вируса, днес имат огромно значение. Ако болестта беше лекувана веднага, след като се появи, днес нямаше да има пандемия.

Но вместо да признае своята отговорност, Китайската комунистическа партия се отдаде на една добре позната на психолозите практика: промяна на посоката на обвинението, при която другите са обвинени за собствената низост. На 13 март 2020 г. Джао Лицян, говорител на китайското външно министерство, се осмели да туитва, че “може би американската армия е донесла епидемията в Ухан” по време на военните спортни игри. По същия начин, в серия от невероятни туитове, китайското посолство в Париж се осмели да се похвали, че Китай се справя най-добре с Covid-19, защото има “това чувство за колектив и гражданско съзнание, което липсва на западните демокрации”. Пироманът раздава морални уроци на тежко изгорените…

Развивайки фараонския търговски проект за “нови пътища на коприната”, президентът Си Дзинпин ни обеща печеливш сценарий.

Глобализация по китайски обаче днес се изразява в бедствие в световен мащаб,

защото Китайската комунистическа партия отказа да се съобрази с достатъчно старите и добре известни здравни и епидемиологични принципи. Следователно би било напълно легитимно Китай да отпусне финансови компенсации на държавите, засегнати от пандемията. Не предлага ли това световно нещастие добър повод да се въведе в правото принципа на “международна отговорност”?

Така както на компаниите се налага принципът “замърсител-платец”, не би било ненормално и държавите също да плащат, когато, отказвайки да обърнат внимание на сигналите, които им се пращат, правят грешки, които водят до бедствия. Проблемът е, че в света не съществува нито една институция, способна да определи размера на такова глобално обезщетение, после да го наложи на толкова силна страна, като Китай.

Сенатори в САЩ обаче вече искат Китай “да плати щетите”, предизвикани от неговата несръчност. Лесно можем да си представим какъв ще бъде отговорът на китайските дипломати. Те ще поискат сметка от Америка за катастрофалното ѝ военно нахлуване в Ирак през март 2003 г., въпреки че беше тържествено призована да се откаже в реч пред ООН на външния министър на Франция, най-старият ѝ съюзник.

Китай би могъл също да прецени, че за да поправи международната си репутация, е в негов интерес да предложи плащането на глобално обезщетение.

Уви, дори и да е морално съжалително, Китай няма да плати. Всъщност плащането би означавало за Пекин да признае отговорността си. Подобно признание обаче би било самоубийствено за Китайската комунистическа партия, която се стреми да скрие от собствения си народ първоначалното си лошо управление на кризата.

Ако не е по силите ни да накараме Пекин да си плати, ние можем да намалим драстично зависимостта си от Китай, премествайки стратегическите си производства на национална и европейска територия, като се започне с лекарствата. Индустриалното преместване е истинският печеливш залог на десетилетието. Западните страни ще преоткрият икономическия си просперитет и суверенитет. А Китай, насочвайки се отново към вътрешния си пазар, би могъл по-добре да се погрижи за собственото си население.