Има ли Турция капацитет да продължи досегашния си път?

Експанзията на Турция във всички посоки за един кратък период от време логично поражда преди всичко въпроса докога и накъде още може да продължи това. Смущават обаче някои едностранчиви коментари за причините, целите и взаимовръзките на тези действия, фокусирайки се съвсем неадекватно например върху вътрешно-политическата ситуация. А може ли страната да си позволи във военно и икономическо отношение всички тези военни авантюри и политика на изолация от останалия свят, е третият и може би най-важен въпрос.

Сбъдна се прогнозата ни от началото на годината, че външнополитическият  курс на Турция ще запази високата си степен на риск и ще бъде изпълнен с конфронтационен потенциал и в бъдеще. След военните операции в Сирия, поредната такава от 15 юни в Северен Ирак, провокационните действия  за обсебване на газовите находища край Кипър, придружени с демонстрация на военна сила, споразумението с Либия и включване с военни средства в конфликта, последва и категорична подкрепа на Азербайджан с военни учения и изпращане на бойни вертолети, подклаждайки десетилетния спор с Армения и накрая – изпращане и на сили в Йемен. Всички тези действия бяха придружени или с грубо погазване на международното право  (Сирия), нарушаване на резолюции на ООН (Либия), несъобразяване с международни препоръки (Берлинската среща по Либия) и на международни организации като ЕС (по провокациите срещу Гърция), както и на ООН и ЮНЕСКО (по случая с връщането на статута на джамия на «Св.София» в Истанбул).

Характерно е, че във всички военни операции турската страна използва подготвени, финансирани и въоръжени от нея наемници от  ислямистки джихадистки  организаци от Сирия и демонстрира най-новото си въоръжение с комерсиални цели. След като използва бежанския проблем като оръжие срещу ЕС, изнудвайки го и прибирайки милиарди евро, в последните дни Анкара превърна и водата в оръжие: политическите кризи в Сирия и Ирак бяха удобен момент да бъде завършено отдавна планираното строителство на язовирите по реките Ефрат и Тигрис. В резултат милиони сирийци са застрашени от жажда, глад и липса на електроснабдяване (от сирийската ВЕЦ Тишриин). При това е очевидно, че основно са засегнати  районите под кюрдско самоуправление, но в тях се намират и хиляди вътрешни сирийски бежанци.

Ако отбележите на картата предните военни постове в Иракски Кюрдистан, окупираните провинции в Северна Сирия, претенциите в Средиземноморието и ангажиментите в Либия, която 350 г. бе част от Османската империя, ще видите, че именно османското наследство е водещ мотив във всички действия на Анкара. Дежурните изявления, че Турция щяла да напусне съответните страни, когато бъде постигнат мир, са прах в очите на международната общност, защото отдавна се въведе турски език в окупираните сирийски провинции и турската лира като разплащателно средство в тях, строят се военни обекти, включително нова военна база в Либия, третата по ред в друга страна. И всичко, забележете, се планира от години: преди повече от 5 години само за 12 месеца бяха разкрити 14 дипломатически представителства в Африка. Ако трябва да степенуваме коя от всички операции в момента е най-важна за Турция, това е тази в Либия, където вече бяха прехвърлени над 13 000 военнослужещи, въоръжение и техника, плюс неизвестен брой наемници от Сирия.

Най-опасни обаче са ситуациите, възникнали между Турция и Гърция. Последната такава бе на 21 юли край малкия гръцки остров Kastellorizo в Източно Средиземно море, когато турските ВМС изпратиха 18 бойни кораби за охрана на изследователския турски кораб Oruc Reis и два бойни самолета, а гръцките ВМС бяха  приведени в бойна готовност. Единствено пряката намеса на Ангела Меркел пред Ердоган спря буквално в последните минути ескалацията.

Инцидентът, който обаче изостри много повече отношенията между страни от НАТО и Турция, беше този между турски военен кораб, охраняващ оръжейни доставки за Либия, и контролиращата района френска фрегата. Нещата отново бяха на косъм. Коментарите по този повод, че разделението в НАТО е предвестник на неговия край  (вестник Дойче Виртшафтснахрихтен), разбира се, са преувеличени и неоснователни. Там по-скоро може да се сбогуваме с основополагащи принципи, като „равна сигурност за всички“, ако продължи формирането на ядро и периферия и ако САЩ наложат свой фронтови пояс на Източния фланг, зависещ повече от Вашингтон, отколкото от Брюксел.

САЩ дадоха зелена светлина на Турция за разширяване на военното и икономическото влияние в целия регион, въпреки че през юни т.г. зам.-държавният секретар Матьо Палмер твърдеше, че Вашингтон е дълбоко загрижен за действията на Анкара. Лъкатушещата политика на САЩ и намаляването на влиянието ѝ вече имат своите последствия. Показателна е и добрата работа на някои разузнавания и на дипломацията. Бившият посланик на Великобритания в Анакра Ричард Мур, назначен тези дни за шеф на британското разузнаване Ми6, се оказа решаващ фактор за подкрепата, която Лондон даде на Турция в авантюрата ѝ в Северна Африка.

Не бива да се пренебрегват взаимовръзките между някои събития. Още на 25 февруари 2020 г. нашият Център за стратегически изследвания предупреди, че при по-нататъшно изостряне на отношенията между Русия и Турция, загуби на позиции на Анкара в Сирия (Идлиб), Ердоган има и други „карти“ и винаги се е стремял да използва Нагорнокарабахския конфликт за решаване на своите политически проблеми с Русия. САЩ само ще подтикнат Турция към ескалация в Кавказ, а нищо чудно да са намерили вече разменна монета с Анкара. Още повече, че стратегически интерес от това има и Израел. И точно това се случи в края на юли и началото на август 2020 г. След като Турция не изпълни ангажиментите си в Идлиб и заплаши руски военнослужещи, а Сирийската армия предприе мащабно настъпление срещу терористичната организация „Хайат Тахрир аш Шам“, Турция  категорично зае страната на Азербайджан, демонстрира военна сила и започна набиране на ислямистки наемници. Целта е преминаването на страните от региона под контрола на Турция и НАТО, което, разбира се, няма да се хареса на Русия.

Турската страна правилно прецени, че „връщането“ на „Св. София“ се вписва в днешната благоприятна ситуация за реализация на новата турска геополитика.

Няма по-ясен знак за това, че Турция обръща гръб на Европа и избира ислямска, а не светска перспектива. Няма по-силна демонстрация на решителност, която очевидно ще навреди на бъдещо разбирателство между християнство и ислям. Очевидно приоритетите на международната общност не са приоритети на Ердоган и това нагледно демонстрира, че ще върши онова, което смята за полезно за бъдещето на страната му, а не онова, което му се внушава отвън. При това с всички средства. Вътрешнополитическите съображения, така обилно изтъквани от някои коментатори, са само второстепенни и незначителни фактори.  Следващото „завоюване“ след „Св. София“ ще е джамията „Ал Аксел“ в Йерусалим, третата светиня на Исляма. Лигата на арабските държави и Организацията за ислямско сътрудничество заявиха вече, че тя ще е „червената линия“. Всъщност недоволството на Саудитска Арабия, Египет и ОАЕ от Турция идва и от това, че случващото се прави силно уязвима саудитската политика за строеж на джамии в Европа. Впрочем, в ислямския свят протича една все по-твърда политическа борба и Ердоган не се е отказал да се позиционира като лидер в него.

Защо можем да поставим под съмнение способността на Турция да продължава едновременни успешни  операции в няколко направления?

Първо, президентът има проблеми с офицерския корпус от няколко години. Много от офицерите бяха отстранени след опита за преврат през 2016 г. , а чистките продължиха и през следващите години. Доскоро продължаваха саботажи в армията. Не достигаха летци.  На 23 юли 2020 г. Ердоган подписа заповед за пенсиониране на още 30 генерали, сред които едни от най-заслужилите командири в потушаването на опита за преврат и ръководили военните операции в Сирия, като генералите Метин Темел и Зекай Аксакалъ. Причината е в разногласията им с министъра на отбраната Хулусу Акар и началника на ГЩ Яшар Гюлер, които защитават позиция за подобряване отношенията със САЩ, породила неизбежно  редица компромиси. Въпреки че, ако не беше предупреждението на руското разузнаване и генерали като Темел и Аксакалъ и движението на Гюлен  (мащабен проект на ЦРУ) беше успяло през 2016 г., Турция щеше да има марионетно правителство, на което щяха да дърпат конците от Вашингтон.

Интересното е, че точно в такъв напрегнат момент определени среди решиха да дадат гласност на изтичането на секретна информация от ГЩ или от следствените органи по делата, свързани с преврата от 2016 г. Това са секретни планове на ГЩ за водене на война с Армения и Гърция. Странното е, че плановете за други съседни страни са били унищожени, а тези два – запазени. Макар всички да са наясно, че всяка страна има разработени такива планове за военно време, скандалът предизвиква много въпроси.

Второ, военната индустрия на Турция  имаше амбициозната цел да постигне 100% самозадоволяване на армията, но зависимостта от вноса на военни продукти остава, макар и да е вече около 30%. Турските дронове свършиха добра работа в Либия, но потенциалните купувачи се въздържат. Проблеми има с мотора на новия турски танк. Нарушенията на международното право и неспазването на човешките права предизвикаха прекратяване на оръжейни доставки за Турция, като обявеното тези дни такова от Германия, с изключение на техника за ВМС. Освен това страната е на ръба от въвеждане на санкции срещу нейни служители заради закупуването на руските системи за ПВО С–400, ако се приеме законопроекта в САЩ. Макар че Вашингтон продължава да разглежда  присъствието си в базите „Инджирлик“ и „Куреджик“ като важно от логистични и оперативни съображения и едва ли ще отиде до изостряне на санкциите или затваряне на базите.

Трето, икономическата криза в Турция  продължава от 2 години, но коронавирусната пандемия я изостри. През последните 5 месеца от 2020 г. златните резерви на страната се стопиха от 140 на 50 милиарда долара, което е почти троен спад. Затова напоследък вносът на злато от Ирак се увеличи 16 пъти, но това остава под 2 млрд долара.  Особено тревожно е, че чуждите инвеститори напускат страната. За последните 5 години обемът на преките инвестиции е намалял с 54%. Главната причина според икономистите е липсата на сигурност. През юли бяха санкционирани редица чужди банки очевидно с финансово-политическа цел (Goldman Sachs, JP Morgan и четири международни банки). Турската лира все повече губи от стойността си с изключение на леко стабилизиране през юни. Младежката безработица е 24,4%. Инфлацията е 12,6%.

Четвърто, влошената вътрешнополитическа ситуация по-скоро би била причина Ердоган да потърси военни успехи зад граница, което доказано вече сплотява турците. Подкрепата за управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) през май спадна до 32%, което е с 10% по-малко от 2018 г., а други допитвания днес сочат и стойности под 30%. Все повече младежи обръщат гръб на политиката на ПСР. Въпреки че стотици гимназии бяха превърнати в религиозни училища, два пъти по-малко младежи от 15 до 25 г. се определят с ислямски консервативни разбирания. Коалицията на ПСР с фашистката партия MHP, възприетите от нея реторика и символи – на „Сивите вълци“ или поздрава на ислямистите Rabbia, повече отчуждават младото поколение. След загубата на основни големи градове на местните избори и заради този спад на подкрепата за управляващите се спекулира дали правителството няма за изтегли предстоящите чак през 2023 г. избори. Затова се работи за промяна на изборното законодателство. Тъжното е, че демократична Европа не подаде ръка на проевропейски настроените  турски граждани, организации и партии.

Президентът Ердоган обаче не бива и да се подценява. Независимо от неоосманските му щения и диктаторски методи, той има визия за развитие на страната си, която преследва последователно и с характерното за турската дипломация от десетилетия търпение и упорита работа. Можем да я определим обобщаващо като „мека сила“, която оставя времето „да работи“ за турските интереси. Да си спомним указанията към сънародниците му в Европа: „Не се интегрирайте, а запазете своята идентичност, но влизайте в партиите и във властта. Европа един ден ще бъде ваша.“

България е в много различно положение от останалите европейски страни като съсед на Турция и политиката ѝ действително изисква по-друга фина настройка. Но катастрофалното състояние на дипломацията ни, изчезващите вече кадри по Турция и нивото на политиците в управлението не дават надежда, че ще се справим. Защото за Турция не можеш да съветваш или коментираш, ако не познаваш историята на страната, особеностите на турската държавност, хората, начина на мислене дори при водене на преговори и преследване на цели, ако нямаш обяснение защо турските политици успяват да превърнат дори български дипломати в защитници на техните тези. Въпреки че имаме дори предаване на турски език, българските зрители и слушатели не научават почти нищо за истинското положение в Турция. Нещо повече, последният източник на такава от познаващи от десетилетия и до дъно тази страна в една частна телевизия бе унищожен след интервенция от турската дипломация и служби, като от най-високо ниво в българското правителство бе „препоръчано“ на собственика ѝ  да ги уволни, и двете критични спрямо Турция предавания бяха спрени.

Автор: Симеон Николов

Източник: "24 май"