Защо мълчат Сърбия и Русия по българо-македонския спор

„Най-малко от 150 години географската и етническата територия, позната под името Македония, а по-късно Република Македония, е предмет на интересите на няколко страни, царства и държави, които са били в съседство или са били велики сили, всяка по своето време. По време на националното си пробуждане през този период македонският народ е имал най-много контактни линии с България, Сърбия и Гърция, странично с Русия, между другото с Австрия и Германия, административно най-дълго с Турция, която е управлявала повече от половината от Балканския полуостров в продължение на пет века.

Тези общи точки се формираха или противопоставиха в сферата на дипломатическо-пропагандното, църковното или военното решение на кого принадлежи македонската територия, как да се раздели и кой да я управлява. Аналогично на тези претенции, постепенно в центъра на интересите застава „македонския въпрос“, подхранван от съмненията на онези, които не се чувстват българи, сърби или гърци и заявяват, че са славяни и македонци".

Това пише Панде Колемишевски в статия за печатното издание на най-авторитетният македонски ежедневник „Нова Македония“, представена от Агенция "Фокус" без редакторска намеса.

Тук, в това котило, са в най-голямата си част корените на тежката, травматична история на Балканите, както на средновековната, така и на модерната, включително сегашната. Целият този недокрай отворен исторически куп, за съжаление, в различни страни поражда различни интерпретации, несъответствия в исторически контекст и по този начин причинява недоразумения, спорове и отричания.

Историческите разкази в България, Сърбия и дори Гърция са пълни с реални, но също така и с предполагаеми и изфабрикувани, фалшифицирани доказателства, че тази територия принадлежи на едната, другата или третата държава. Във всичките им истории и етнографски книги могат да се намерят твърдения, че територията е тяхна и че македонците имат своите корени, в което, обаче, най-напред са българите.

От Букурещ до Вардарска Бановина

Като изключим древните митологични легенди и заблуди, фактите показват, че съвременните конфликти около Македония започват след Руско-турската война през 1878 г., когато Русия, като победител в Санстефанския договор, подарява на България територията на тогавашната Македония, а по-късно с Берлинския договор тези решения бяха отменени. В желанието си да реализира своите претенции за връщане на загубеното, България започва две нови войни, известни като Балканските (1912-1913), които са с катастрофален изход за нея, като цярството претърпява срамни поражения, особено от сръбската армия.

Няма да е нещо ново, ако се разкаже за част от кратката хронология на балканското преплитане, което показва, че както българските, така и сръбско-македонските отношения са едни от най-старите и най-разнообразни на полуострова.

Те се развиват чрез нарастващия интерес на сръбските владетели към завладяването на части от Македония през XIII век, както и появата на новата сръбска църква, която под нейната юрисдикция поема епархии от Охридската архиепископия и започва да строи известни църкви и манастири.

Като илюстрация може да се посочи това, че в много исторически книги може да се намери фактът, че през 1345 г. Сръбският крал Стефан Душан е коронясан за цар на сърбите и гърците в Скопие и приема известните душански закони. Сръбските източници заявяват, че именно негова е заслугата за изграждането на Каменния мост в Скопие, въпреки че това никой не го е доказал.

Общоизвестно е, че със Споразумението от Букурещ от 1913 г. географският район на Македония е разделен на три части. С това споразумение територията, на която е образувана Република Македония и която съществува в днешните граници, принадлежи на Сърбия. Тези граници бяха определени още след Първата световна война, когато беше потвърдено, че Вардарската част на Македония остава част от Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КСХС). Не е малък броят на сръбските историци и политици, които наричат Македония „стара Сърбия“.

Още едно име има историческо значение. А именно Вардарската бановина е административно-териториална единица (Бановина) в рамките на Кралство Югославия от 1929 до 1941 година. Тя включва цялата територия на днешна Република Македония, южните части на Централна Сърбия и югоизточно Косово, по-точно цяла Метохия. Тя е кръстена на река Вардар, а център е град Скопие. В Сърбия и днес се публикуват книги, научно обосновани и ненаучни, които обясняват сръбския генезис на македонския народ, т.е., че македонците са определен вид сърби, просто казано.

Погледнато неполитически, в периода на Вардарската бановина Скопие започва да се превръща в град, след това са издигнати някои от известните сгради, сред които най-видните са разрушената железопътна гара и театъра, както и съществуващата сграда на Събранието на Република Македония, която е била сръбска градска гордост. Ако сърбите някога приложат сегашната българска логика, въпросът ще бъде дали ще си искат сградата обратно като бивша собственост.

Сръбско освобождение или окупация?

Изгонването на турците и пристигането на сърбите се определят от различните историци като освобождение от турско робство, а някои го определят като началото на сръбската окупация, белязана от терор и опити за асимилация. Най-прякото свидетелство за бунта на македонците срещу сърбите е Тиквешкото въстание, вдигнато срещу насилието, извършено от сръбските окупационни власти върху населението по време на усилията за посърбяването им, въстание, което беше премълчавано по време на Титова Югославия.

След Втората световна война обаче Великото антифашистко народноосвободително събрание на Федерална Сърбия през 1944 година в Белград приветства конституирането на македонската държава в югославската федерация и приема документ за признаване на македонската държава.

Добро – топло - студено

Ако се вземат предвид всички горепосочени факти, не може да се отрече мнението, че освен България, Македония има „обща история“ със Сърбия, колкото положителна, толкова и отрицателна, ако може накратко да се оцени един толкова дълъг и сложен период. Както има българи в днешна Македония, така има и сърби, по-малко гърци. Следователно логично възниква въпросът защо Сърбия остава далеч от спора на България с Македония за общата история и не говори за или против българските искания към македонците.

През последните тридесет години отношенията се основават на принципа на топло и студено. След разпадането на СФРЮ и обявяването на независимостта на Македония отношенията между Скопие и Белград са сложни, от благоприятни до взаимно разочароващи, с редки малки сътресения, но в основата си коректни. Това предизвика спомени за изтеглянето с грабежи на ЮНА, игрите на сръбския президент Слободан Милошевич за разделянето на Македония, водени с Гърция (може и с други), възраждането на националистическите призиви за завръщане на „старите страни“ и други подобни. Чак пет години след независимостта Сърбия призна Македония с конституционното ѝ име, беше подписано Споразумението за регулиране на отношенията и насърчаване на сътрудничеството и дипломатически отношения бяха установени на ниво посланик.

Сърбите не приеха с лека ръка признанието на Косово от Македония, тъй както македонците бяха изненадани от участието на сръбското разузнаване в събитията от 27 април по време на насилственото нахлуване в Парламента. Студените отношения достигнаха своя връх през същата година, когато сръбското правителство реши да оттегли целия персонал на сръбското посолство заради подозрения, че то се подслушва изцяло. Събитие, което докара Скопие и Белград на крачка от прекъсването на дипломатическите отношения.

Спор само за църквата?

Сърбия е заета със себе си. Властите са изправени пред силна опозиция вътре, но това може би е най-малкият им проблем. Косово е тяхната ракова рана, този въпрос не се помръдва от мъртвата точка. Балансиращият акт между братска Русия, недружелюбната Америка, нерешителния Европейски съюз и новодошлия Китай не оставя ги поставя в сложна ситуация. Основното желание, основната стратегическа насока на бъдещата Сърбия обаче не е да остане в лапите на Русия, а да бъде член на Европейския съюз, надежда, която се поражда през 2014 г., когато започват преговорите и когато се очакваше да ги завърши за шест -седем години. Тя отвори няколко глави и спря тук, срещайки силен европейски натиск по върховенството на закона, демокрацията, свободата на медиите и подобни теми.

В този контекст не може да се твърди, че някой е запушил устата на Белград по българо-македонския спор, нито че изобщо не се интересува от случващото се. Той имаше подобно виждане за спора на Македония с Гърция, оправдавайки се, че се отнася към двете страни като близки и приятелски. Показателно е, че не само политиците мълчат, но и медиите, които не проявяват особен интерес, Македония не им е тиражна тема.

Една от причините може да е, че Сърбия и България имат мълчаливо споразумение да оставят отворените въпроси помежду им на времето (практика, която не се прилага с Македония), а като такива могат да се считат източните територии на Сърбия с Пирот и Димитровград и правата на българското малцинство там.

Генерално погледнато, Македония и Събия нямат отворени политически или териториални въпроси, спорен беше само манастирът „Прохор Пчински“. Единственият проблем е непризнаването на автокефалията на Македонската православна църква, спор, който продължава от шейсетте години на миналия век, но той се поставя повече като църковен, отколкото като политически въпрос.

Християнска и антиНАТОвска Русия

Русия, като най-голямата славянска държава, от много рано проявява интерес към събитията на Балканите и в Македония. Като християнска държава тя вярва, че трябва да защитава християнското население в тази област, като по този начин осигурява своето активно присъствие и влияние, чрез различни форми на въздействие, чрез църквата, училищата, учебниците, но и чрез съдействие при антиосманските военни дейности. Това допринесе за положителната привързаност към Руската империя, като единствената свободна православна държава. Според редица исторически източници Русия не е изиграла положителна роля в усилията на македонските фактори, които са се застъпвали за независима държава в края на XIX и началото на XX век, освен че е подкрепяла и финансирала изследвания и публикации на македонски възрожденци.

Русия призна Република Македония през 1992 г., година след като страната обяви независимост. Това е първата голяма сила в света, признала я под конституционното ѝ име.

Дипломатическите отношения са установени през 1994 г. Между 1994 и 2009 г. двете страни подписаха над 40 споразумения. Руското посолство е открито през 1994 г., а през 1988 г. е подписана Декларация за приятелство и сътрудничество.

Руската политика става все по-актуална, когато Македония започва да се приближава към НАТО, когато не крие недоволството си от такава възможност. Но независимо, че имаше съмнения относно участието на руското разузнаване, което би предотвратило този процес, нищо конкретно не излезе наяве. Русия беше трън в окото на македонските власти през месеците преди референдума за смяна на името, когато се заговори гласно за силно руско влияние сред някои политически партии в Македония и тези твърдения бяха силно подкрепени от ЕС и САЩ, които многократно настояваха Македония да се предпази по всякакъв начин от руското присъствие в политическия си живот.

Някои политически кръгове в Македония дори бяха обвинени публично в сговор с Русия за подкопаване и проваляне на референдума, но ако вземем предвид хората, за които се твърди, че са били ангажирани, ще видим безполезността на всеки руски опит в тази посока. В този смисъл не може да се изключи възможността македонските и чуждестранните и македонските разузнавателни служби да са получавали такава информация, да са прихващали такива дейности или да са откривали сметки, от които е финансирана антинатовската кампания.

Изгубена руска сфера на влияние

Въпреки че отношенията се оценяват взаимно като приятелски и добри, че не са обременени с никакви отворени въпроси, е очевидно, че руската дипломация има сдържано, по-студено отношение към Македония. Може да е прекалено оптимистично да се мисли, че след присъединяването на Скопие към Евроатлантическия алианс това вече не е нейна сфера на интереси, нито място, чрез което руската политика на Балканите би постигнала някои от стратегическите си цели. Прави впечатление, че дори руски политици и дипломати от третия ешелон не посещават Македония.

Както може да се забележи, Русия не дава никакви признаци за мнение по македоно-българския спор, който натоварва целия Европейски съюз. Русия близо един век е патрон на България, защитава техните интереси през всички премеждия, а България се оценява като най-вярната държава към Съветския съюз в тогавашния Източен Блок, или Варшавския договор.

Българската политика се опитва да свали тези исторически баласти от раменете си, да ги изтрие от историята, въпреки че сред българите Русия все още е една от най-обичаните страни, а Владимир Путин най-обичаният политик. Предвид тези специфики, нито Русия се опитва да накара България да се опомни, нито България се осмелява отново да играе с „братската руска мечка“.

Въпреки че някои анализатори смятат, че зад сегашното агресивно отношение на България към Македония стои руската политика, която чрез България иска да спре пътя на Македония към ЕС.