Живот в дебелото черво на бясно куче или мазохистична разходка из разпадаща се София

София вярва на сълзи и на подсмърчащи кметици вярва. Сигурно защото името и е Мъдрост и е толкова стара, и толкова болна, че се сещам за думите на Умберто Еко: „Рим е като потомък, който излага трупа на баба си срещу пари“. Ние, като какво сме, питам се аз от известно време, щом се държим, като внуци, на които им е страшно неудобно от миналото на баба им?

Опитваме се да откъснем снимката от семейния албум, защото баба ни не отговаря на представите ни за красота и минало величие. Всеки път, като демонтираме по някой паметник, или опъваме някоя бръчка от старата ѝ физиономия с нетрайните средства на модната архитектурна козметика. Всичко от последните десетилетия в жанра градоустройство и архитектура е, както казвахме едно време – пунт и пластика. Разпадащ се град, унил и пред спукване от нездравословно преяждане с хора и улици.

Заваля вчера снега и напудри напукания столичен асфалт, като пудра захар прегорялата кора на превтасало печиво, и се стопи. Днес вали ситен, сив дъжд, а аз такива неща си мисля, докато джапам през локвите и „заредените“ плочки на лозенските тротоари. Един от най-скъпите квартали уж, имотите тук са на цените във Виена а е... зловеща гледка. Инвалидна количка не съм срещала от години. Немислимо е. Цели откоси от бездействащи улични, електрически стълбове, гарантират угнетителен мрак, който те застрелва в диафрагмата и спира дишането с ужасното усещате, че ако не те причака психопат зад ъгъла, ще се препънеш в дупка пълна с вода, която не издава коварството на градското управление, необезпокоявано за безхаберието си от години.

Крача аз с поглед забит в земята и спирам на пешеходната пътека, за да чакам благоволението на автомобилите да спрат и да пресека. Маркировката е изтрита, вероятно не са наясно водачите на МПС. Маркировката е в такова състояние навсякъде. Как не се намери един журналист да попита, какви са разходите, направени за акварелните очертания на пътното платно! За паветата, които с подписка опазихме на бул. „Джеймс Баучер“ не ми се говори дори. Всеки знае, какви са рисковете за автомобилите и гражданите, рискуващи да се придвижат по централния булевард с ретро настилка.

Скоро ще се предадем. Ще ги молим навярно да полеят със заветния асфалт и тази отсечка и какво като цяла Западна Европа си пастри паветата и бди за историчността на урбанистичните си пейзажи. Ние чистим! Ампутираме „особените белези“ на времето, което осакатило архитектурните пориви и лишило от шанс нашенските Гауди, Франк Лойд Райт и пр. да увековечат една по-красива реалност. На никой и през ум не му минава, че автентичността именно продава. Че интересът на човечеството и производната му склонност да харчи пари за да посети едно място е именно добрата или лошата, но уникална съдба на въпросното място и неговите обитатели. И като отварям темата за туризъм, се подсещам за конфуза от неблагоразумието да поканя на нощна разходка гости от чужбина.

Беше преди карантините и социалната изолация. Никога, никога не предприемайте такава екстравагантност! След злополучното роудшоу ми отне доста време да убеждавам чужденците, че не сме го отнесли и ние от бомбардировките над Белград, да не говорим, колко въображение се изискваше от моя страна, да описвам знаковите за града сгради, потънали в мрак.

Мизерия, кал , саркофази - наместо пейки, тръби, изхвърлящи водна струя с колебливостта на простатик - наместо фонтани, плочки, запаметяващи химичния състав на всяка гряз и разхлопващи се след грандиозното откриване подир супер луксозния ремонт! Лекьосана, вехта и поругана дама, свалена от ложата в операта, за да бъде избутана на плеймейтския подиум, подута от силикона на презастрояването, боичките на санираните на безбожна цена фасади, оголяла на зеленина и лишена от места, на които можеш да си поемеш дъх.

Прозвънява трамваят току под носа ми, но няма да се кача, защото нямам билет. Никъде не продават, а контрольорите са като бясното куче, в чийто чревен лабиринт се лутаме. Нямам и инвалидна карта, защото ТЕЛК нямат връзка с Градска мобилност, за да ги информират по електронен път, че ме мотаят една година с решението си, поради което съм без опция да се движа, паркирам на инвалиден паркинг и т.н. И без пенсия съм, но ако София вярва на сополиви кметици, кметиците не вярват на сълзи!

На площад Славейков, под носа на двамата поседнали, за да не припаднат от опустошението патрони на книжнината, са се озъбили метални колове, като бесилки в идеен проект, а по протежение на нашенския Бродуей, този по който благоговейно пристъпяхме, за да влезем в театъра или в някое от легендарните заведения, сега стърчат магазини за перилни препарати, хранителни вериги, пунктове на евро футбол и клекшопове. Анадолска мизерия!

Никому не хрумва вече да брои жертвите на перките на акули, или да изследва ситуацията след ремонта на поредния ремонт. Неучтиво е някак. Фандъкова раздава дотации във вид на финансова подкрепа за проекти, чиято културна стойност никой не коментира, но затова пък затваря устите на иженарицаемите лидери на мнение, наричани инфлуенсъри или умрели от глад и поле за изява артисти, които мълчат преглъщайки комата, подхвърлен от градоначалниците, крепят репутацията на хрисимата посредственост, която Фандъкова онагледява - и с бретон, и без.

Ще кажете, то Общинският съвет решава, той е коректива и законодателя на столичното битие. Има ли някой да не е чул какъв какъв келепир е да се намърдаш в голямото лапане на комисионни и затварянето на усти, очи и уши за безобразията, наречени Устойчиво управление на столицата? То е нещо като синекурен COVID, който лишава от обоняние, слух и чувство за мярка и отдавна е създал имунитет срещу безчинствата у демократично иначе избраните представители. Те затова и сигурно не дават жертви в пандемията. „Спаси София“ е в заслужен отдих и не съм чула да е проверявала скоро „златните“ кенефи, докъде го докараха със супер обслужването, което гарантират на потъналия в ...хайде да не уточнявам в какво данъкоплатец.

Да отварям ли темата за общинските болници? А за детските градини, които трети мандат чакаме да се построят? А за фините прахови частици, които докато се накметува кметицата нараснаха до застрашителните размери на началниците и? Да, за тях си струва да отворим дума. Не за началниците - няма да ни стигне времето, а и нервите!

Докато тичат мисирките да отразяват героичната подмяна на горивните инсталации на няколкостотинте семейства и инсталирането на филтри, които щели да решат проблема със замърсяването, на нито един медиен светлоотразител не му дойде на акъл да попита следи ли се изгарянето на боклук в тецовете, какво става с изграждането на инсинератора, документите за който, според еколози, се крият от общината, а за медиите, щом ЕК одобрява изграждането на отровното съоръжение темата е тотално безинтересна... В тази връзка, наивно е да се надявам, че друго информационно изначалие, а именно пречистването на столичната вода, ще развълнува някого отново, ако и да стана ясно, че пием вода, която не е много за пиене…

Взе да притъмнява докато бродя из софийските улици и пак ме нападнаха ядовете с уличното осветление и как ни осведомиха информативно и наративно, че милионите за осветление са нараснали десетки, но от това не ни е станало по-светло и се чувствам обитател на дебелото черво на много лакомо и бясно куче. Опитвам да се развеселя с вица за глистите, дето си свикнали в Родината и излизането на светло само депресии им докарвало. То и в тоя COVID важното е да оцелеем, нали така, все едно при какви обстоятелства. Имунизациите ще ни направят по-храбри, може и да ни преинсталират чипа, ама ние сме си калени, викам си и вея кални крачоли, настъпвам кучешки фекалии и ми е ведро, защото един ден и ние, от най-тъмното в търбуха на кучето, ще видим бял ден, все едно с какво самочувствие и себеусещане. Той и Йон в корема на рибата възмъжал, но това е друг сюжет и всяка прилика с библейската столица на погрома и разврата е случайна, и плод на възможни предваксинационни конфабулации и зимните превалявания.

Соня Момчилова

Източник: "Фрог нюз"