Администриране, окупация, анексия. Под каква юрисдикция бяха неспасените евреи

На 1 март 1941 г. България се включва във Втората световна война на страната на Тристранния пакт. Съюзническите германски войски са допуснати на българска територия и се насочват към Гърция, за да подпомогнат армията на Италия, която воюва без успех от есента на предходната година с южната ни съседка.

На 25 март и Кралство Югославия подписва договор за присъединяване към Тристранния пакт. Два дни по-късно в Белград е извършен държавен преврат и новото правителство изважда страната от пакта. На 6 април Хитлерова Германия нахлува в Югославия. Операцията завършва с капитулация на югославската армия и подписване на примирие на 17 април 1941 г. На 21 април пред германската военна машина капитулира и Гърция.

България отказва участие както във войната срещу Гърция, така и срещу Югославия. И в двата случая обаче София осигурява преминаването на германски войски през нейна територия и по този начин способства за германското нахлуване.

След края на бойните действия съюзниците от Тристранния пакт си поделят контрола върху териториите на Гърция и Югославия. Ето защо на 19 април 1941 г. българската армия навлиза на територията на капитулирала Югославия. България получава фактическия контрол над Вардарска Македония, Западните покрайнини и източните части на Сърбия. На 20 април български военни сили преминават и на територията на вече победена Гърция. Окупирани са част от Егейска Македония и Западна Тракия.

Дните на българско навлизане в земите, 19 и 20 април 1941 г., са обявени за „Български Великден“, а цар Борис III е провъзгласен за „Цар-Обединител“. Държавната власт започва да се отнася към немалка част от окупираните територии наистина като към собствени. В „новите земи“ действат българските закони, включително и антиконституционния Закон за защита на нацията, в сила още от януари 1941 г.

След две години – през март 1943 г. - Германия поисква от България депортирането на 20 000 евреи. След акция на български политици, общественици, депутати от мнозинството и опозицията, Българската православна църква, както и от най-високо място, депортацията на близо 50 000 български евреи е предотвратена. Но все пак България вдига и депортира 11 343 евреи от контролираните от нея „нови земи“ - Вардарска Македония, Беломорието и Пирот, предавайки ги на Хитлерова Германия. Депортираните, с малки изключения, намират смъртта си в лагера Треблинка.

Днешната българска позиция
Според господстващите официални възгледи днес в българската историческа наука и сред политическата класа, Царство България не е окупирало тези земи. Истинският окупатор се явява Германия заради някакъв си принцип на „първата окупация“. Тъй като Гърция и Югославия подписали своите капитулации пред Германия, тя е била отговорна за депортацията и от гледна точка на международното право като временен суверен. Властта, упражнявана от България между 1941 и 1944 г. е имала единствено временен, ограничен характер свързан с просто администриране. Окончателното решаване на статута на тези земи е оставал за след края на войната.

Обвинявайки често справедливо македонските си колеги за целенасочено сгъстяване на мрачните краски и манипулативни внушения за „бугарската фашистичка окупация“ обаче, редица български историци се стремят напълно да разтоварят от отговорност българската власт за съдбата на македонските, беломорските и пиротските евреи. Представят се и отделни германски карти, където Беломорието, Вардарска Македония и Западните покрайнини са обозначени като поставени под българско управление, а не като държавна територия на Царство България. В резултат от „постиженията“ на пристрастната историография на 8 март 2013 г. 41-то Народно събрание излезе с позиция, която не е отменена и до днес. Тя гласи: „Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция.“

Последната формулировка бързо прехвърля цялата отговорност за депортацията на Хитлер и тотално оневинява тогавашните български власти. Ала наистина ли става дума за „германска юрисдикция“ и дали е оправдан подобен възглед ще разгледаме по-долу, като отговорим на няколко важни въпроса.

Какъв е статутът на „новите земи“ след април 1941 г. и какъв е той през март 1943 г.?
Застъпващите възгледа за ограничено, временно администриране на Вардарска Македония, Беломорието и Западните покрайнини обикновено се позовават на спогодбата Клодиус-Попов (сключена между германския пратеник и българския външен министър). На нейна база те твърдят, че Германия е била окупаторката, предоставила на България ограничени права за администриране на тези територии. Ала на практика тази спогодба, сключена на 24 април 1941 г., представлява тайно, двустранно, икономическо споразумение, сключено веднага след като Германия позволява навлизането на български войски на територии на Гърция и Югославия.

Документът не се занимава с някакво отстъпване на България на земи за „администриране“, нито с прехвърляне на права от Германия на България в предишните югославски или гръцки територии. Напротив, спогодбата прехвърля права единствено от България към Германия. След като българските войски са навлезли с разрешението на Германия, съгласно чл. 42 и чл. 43 от действащия Хагски правилник от 1907 г., по който и България е страна, те фактически са осъществили съгласно международното право българска окупационна власт и упражняват ефективен контрол. Спогодбата Клодиус-Попов разбира мълчаливо българската окупационна власт като вече установена.

Ето защо от България на Германия, с оглед на германското водене на войната, се прехвърлят някои от правата, които произтичат от подразбиращата се българска окупационна власт и нейния ефективен контрол над тези територии. Именно като окупационна власт България отстъпва на Германия права от икономически характер. Неслучайно спогодбата говори за „завзетите от България бивши югославски области“ и „окупираните от България територии на Гърция“. Изразът в спогодбата „завладени от България земи“ говори за фактическа власт, упражнявана от българската армия върху всички тези територии.

Германия осъществява военната инвазия, но след това предава фактическата власт на България, тъй като е именно неин военен съюзник. В случая не става дума за някакво благоволение от страна на Берлин към София, което няма траен характер. Напротив. Германия няма никакви свои претенции към Македония, а немските военни планове изискват освобождаването на германски ресурси с оглед на следващите стадии на войната. И за да се постигне това, на България се предоставя фактическият контрол върху територии, които тя счита за свои. Следователно може да се каже, че съгласно правото споменатите по-горе територии са окупирани, но фактически те са анексирани към държавата България и там действа нейното законодателство. В документи след края на Втората световна война, още от 50-те години, тези действия се определят като „изпреварваща анексия“, която през 1941 г. е отклонение от действащото международно право.

Какво значи това с оглед на евреите и тяхната депортация?
Военната окупация, която не е задължително негативен термин, съгласно международното право, води до дължимо поведение от страна на българските власти. Те произтичат от законите и обичаите за водене на война. Окупаторът поема задължението да спазва нормите на международния правен ред. Сред тях е закрилата на лицата и имуществата в окупираните територии, забрана за анексиране на споменатата територия; закрила на гражданското население; неприкосновеност на частната собственост.

Затова и неслучайно редица български историци пропускат конкретните действия, свързани с налагането на антиеврейското българско законодателство в „новите земи“. Пропускат и организационното логистично осигуряване на самата депортация. Обясняването на неспасяването на македонските и беломорски евреи поради липсата на тяхно българско поданство не държи сметка за фактите и не отговаря на цялата истина. Най-после според юристката Здравка Кръстева международните задължения на българската държава към март 1943 г. да закриля цивилното население в окупирани от нея територии, не произтичат от поданството, а пряко от действащото тогава международно хуманитарно право и законите и обичаите за водене на война. Всъщност именно изпреварващата анексия, за която стана дума по-горе, дава възможност населението от окупираните територии да бъде лишено от международна правна закрила.

Българската държава цялостно прилага след април 1941 г. своето антиеврейско законодателство над евреите от „новите земи“. Те са лишени от граждански, икономически, политически, образователни и културни права, а собствеността им е отнета. Не придобиват и българско поданство. Накрая тази политика завършва с цялостно изследване и предаването им на Германия. Почти всички намират смъртта си в нацистките лагери на смъртта. Още повече се влошава образът на българското поведение, тъй като става дума и за лоялно на българската власт население, което не е вдигнало оръжие срещу нея. Нещо повече, разполагаме с изложения на еврейски общини до царя, Богдан Филов и Комисарство по еврейските въпроси, в които настоятелно се моли за получаване на българско поданство.

Днешните твърдения за недаването на българско поданство поради неустановения статут на тези територии са оправдания със задна дата. Ако българската държава тогава третираше Вардарска Македония, Беломорието и Пирот, като чужди или с все още неустановен статут, тя нямаше да даде поданство на цялото местно население, с изключение единствено на еврейското. По този начин то е лишено от важно средство за защита на своите права, като дипломатическа и консулска защита. Неслучайно в своята реч в парламента на 26 март 1943 г. опозиционният народен представител П. Стайнов отбелязва, че българската власт не е трябвало да изключва евреите от присъединените земи от поданство и то точно по силата на международното право.

Нарушени са произтичащите от Хагския правилник от 1907 г. права на гражданското население на победената държава, които се отнасят и за евреите. Отказано е поданство на население, което от векове е трайно установено в тези земи. При отсъствието на сериозни доказателства, че „новите земи“ са били под германска юрисдикция, отказът на българско поданство при осъществяване на изпреварваща анексия, вдигането и депортирането са изцяло отговорност на тогавашната българска власт и в нарушение на международното законодателство, валидно по време на война. Същото важи и за отчуждаването на цялото притежавано от евреите движимо и недвижимо имущество.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Стефан Дечев
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.