Нелепият спор с македонците: очертава се чудесен компромис

Най-после светлинка в македонския тунел, в който сами се вкарахме: комшиите да дадат гаранции за правата на нашето малцинство там - и ги „пускаме“. Чух го първо от Кирил Петков, може би бъдещ премиер, а сега и от президента Радев в Словения. За целта е измислена и подходяща формула: „да гледаме напред, не назад“. С други думи: отказваме се да очакваме там всички вкупом да излязат на площада и да се закълнат, че Гоце Делчев е етнически българин и че ще употребяват в езика си героичния наш ер голям. Наместо това поставяме едно европейско и напълно реалистично изискване: спазване на човешките права.

Как да излезем от задънената македонска улица

Ами чудесно. Не че там има особени нарушения на човешките права, поне ако съдя по делата на Европейския съд за правата на човека (единственото, което открих там, е делото на един, който искал от българин да стане македонец). А и нашите медии не ни заливат с доказателства за предполагаеми издевателства на режима в Скопие. Така или иначе, ако има случаи на дискриминирани българи, това няма как да бъде скрито в процеса на преговорите, защото е централна тема за ЕС. Макар че, уверявам ви, ще става дума най-вече за роми, за мюсюлмани, за бежанци, за ЛГБТ. Въпросът е, че в нелепия историко-идентичностен конфликт, в който ни вкараха популистите и срещу който нито един сериозен политик не смее да се изправи предизборно, е нужен компромис. Нужен е „резултат“, който едните и другите да покажат на избирателите си. И в този смисъл приветствам очертаващото се на хоризонта решение.

Не защото се надявам ей сегичка да изчезне проклетата граница между страните ни. Всичките тези приказки за страховития натиск, на който сме подложени, имат единствено за цел да героизират политиците ни, които уж го удържали. Повечето европейски страни, начело с Франция и Нидерландия, са доста скептични към присъединяването на Западните Балкани, а дали в Америка знаят, че Скопие не е марка бира, сериозно се съмнявам. Западът иска да вкара този регион в режим на интеграция, с което да го дисциплинира, за да си няма главоболия. Колко време би могло да продължи това дисциплиниране, можем да съдим по собствения си опит - със сигурност отвъд мандата на всяко едно от сегашните им правителства. Интерес от присъединяването имаме на първо място ние, българите, които не просто ще усвоим фондове, но можем да добием и определена лидерска роля, да си спечелим съюзници. Давайки воля на националните си комплекси посредством ветото, постигнахме точно обратно - маргинализирахме се и станахме маша в ръцете на богатите западноевропейски страни, които не искат нови бедни роднини (за Русия да не споменавам).

Добре, чудесен компромис, осъществим в няколко обозрими стъпки от едно разумно българско правителство. Само че тук има една тънкост, свързана с проклетите етнически фантазии, на които ние, балканците, много обичаме да робуваме. През 2002 в югозападната ни съседка бяха преброени малко над 1400 българи. Оттогава не един български политик предупреждава, че тази бройка не съответства на сто и няколко хилядите македонци, които са взели български паспорти, кълнейки се, че са българи. Добре, знаем как и защо се даваха тези паспорти. Знаем също така, че щастливците, сдобили се с тях, веднага заминават на работа в Германия. И все пак, проблем: какво правим, ако отново има такова стократно разминаване в бройката? „Пишете се българи!“, призова отчаяно един тамошен политик.

Да вземе ЕС да брои македонците? Да повикат американски дронове?

В демократичния свят една статистическа операция се посреща с безразличие. В нашия регион обаче е повод за мега политически страсти. Преди десет години например Скопие стопира редовното преброяване, защото имаше риск албанците да излязат твърде много. Данните редовно се оспорват и от турци и роми, които се чувстват количествено подценени. Същата драма днес изживяват онези, които се самоопределят като българи. Прави ли са или не - зависи от гледната точка. Политикът българофил Петар Колев например заяви по една наша телевизия, че се вършат големи фалшификации - неговата партия подала искане всеки гражданин да може да провери как са го отчели. Получили „абсурдния“ отговор, че това нарушавало тайната на личните данни. Не знам дали е прав, но вижте - при тази степен на недоверие е трудно да се намери решение. Да вземе ЕС да брои македонците? Да повикат американски дронове?

Работата е там, че етническите принадлежности водят до привилегии - например двуезичие в определени райони или дори претенции за квоти при заемане на публични длъжности. Това ли очакват хората с българска идентичност в Северна Македония? Не съм съвсем убеден, че у нас сме провели дебата за това дали искаме да има или да няма българско малцинство в съседката ни. Защото като кажеш малцинство, автоматично признаваш, че останалите са небългарско мнозинство. А като тръгнем по този етнически стил разсъждения, трябва да си дадем сметка и за това, че потомците на българи там едва ли са повече от 50%, като се имат предвид една трета албанци и по 5-10% турци, роми и различни югославяни. Скоро ще имаме числата. Въпросът е дали ще им повярваме - ние, албанците, европейците.

Аз бих оставил етническия момент на антрополозите, които ходят да изучават племената в джунглата. Ние сме модерни хора и сами избираме какви да бъдем. Да откриеш корените си е бавен, екзистенциален процес и ако някой потомък на етнически българи иска да го направи, нека му помогнем с каквото можем. Ако друг поиска да дойде тук, да живее, да работи при нас - добре дошъл е, ще го приемем. А как точно ще го впишат в едни или други регистри - за момента е добър повод за един взаимно приемлив компромис.

Автор: Ивайло Дичев