Разпадането на СССР е равносилно на ваксина за китайското общество с 30-годишна ефективност

Анализ на Вихра Павлова

На 26 декември 1991 г., СССР като държава и субект на международното право престана да съществува. Но това не реши проблемите на капитализма. Напротив – ускори края на американската хегемония.

По време на Студената война САЩ използват военната си сила, за да предлагат („продават“), защита на всички, които са избрали да се примирят с некомунистическия свят, като поемат хегемонна позиция в целия този свят, запазвайки го отворен за собствения си капиталов излишък. Американските военни бази и/или военно присъствие е в близо 180 страни и на САЩ се падат повече от половината от световните военни разходи. Седемнадесет години от началото на ХХ в. те са ангажирани във войни, а след изчезването на сдържащата роля на СССР, през целия период от началото на XXI в. водят войни, за да наложат своите интереси.

Към 1964 г. военните разходи са 7,2 млрд. долара, като голяма част от тях са насочени в тихоокеанския регион. За 20 години (от 1950 до 1970 г.), американската помощ за Япония е 500 млн дол. на година, за Южна Корея и Тайван е още по-значителна – 13 млн за Южна Корея (1946-1978 г.) и 5,6 млрд за Тайван. И въпреки, че Пентагонът прави всичко това, за да защитава интересите и влиянието САЩ в региона, през 80-те г. Бжежински признава „значимото военното превъзходство на Съветския съюз“ (и Варшавския д-р) над НАТО, както и тежестта им в Югоизточна Азия, където равновесието постепенно се нарушава в полза на СССР.“ (Вж Бжезинский, З. План игры. Геостратегическая структура ведения борьбы между США и СССР. М.: Прогресс, 1986, с. 96-108).

През 1977 г. в „Шахматната дъска“, подобно на Уилсън, Бжежински дефинира четирите геостратегически района от световно значение, разположени на материка: Русия, Кавказ и Централна Азия и Далечния Изток. „Евразия е и винаги е била голямата шахматна дъска и господството върху нея означава господство върху целия свят.“ (с. 42, 138).

Идеологически, почвата отдавна е подготвена. През 1973г. е разработена стратегията на „оранжевите революции“ от Джин Шарп, апробирана за първи път в Бирма в края на 80-те г. Джоузев Най в работата си „Обречени на лидерство: променящият се характер на американката власт“, 1990 г. предлага да се използва инструментариума на убеждението. Това, което съблазнява, винаги е по-ефективно от принудата, а такива ценности като демокрацията, правата на човека и индивидуалните възможности са дълбоко съблазнителни. Две години по-късно излиза „Теория на хаоса и стратегическото мислене,“ където Стивън Ман се опитва да разсея страховете от „съветския хаос,” който „според традиционната гледна точка е начало на наближаваща катастрофа…“. Същевременно лансира тезата за „сплотеност на Запада“ и необходимост от „наличието на силен център“, в лицето на САЩ, който да „управлява“ предстоящите глобални трансформации като форсира разпада на СССР, чрез „подкрепа възхода на постсъветските републики и крах на правителството, като предпоставка за нов, продуктивен и метастабилен ред.“

„С този идеологически вирус като наше основно оръжие, САЩ ще могат да водят най-пълномащабната „биологична” война, подбирайки, въз основа на собствената си стратегия за национална сигурност, кои народи трябва да бъдат „заразени” с идеологиите на демократичния плурализъм и уважението към индивидуалните човешки права. Съчетан с широките американски ангажименти, увеличаващите се предимства в комуникационната сфера и нарастващите възможности за глобално движение, този „вирус” ще бъде самовъзпроизвеждащ се, а разпространението му ще се осъществява хаотично. Нашата национална сигурност ще се сдобие с най-добрите гаранции, ако посветим усилията си на борбата за умовете на онези държави и култури, които се отличават от нашата. Това е единственият път за изграждането на световен ред, който да просъществува достатъчно дълго (макар и не вечно)…» (пак там).

Нещо подобно се опитаха да направят сегашните англосанконски геостратези, формирайки съюза AUKUS и преподписвайки преди това Атлантическата харта. Силно надявайки се (все още!), че Китай ще стане вторият Съветски съюз и един ден ще се разпадне.

Но Китай песента за „демокрациите срещу автокрациите” наизуст я знае. Изучавал я е ред по ред, дума по дума.

Разпадането на Съветския съюз е равносилно на ваксина за китайското общество – с 30-сет годишна ефективност.

Ето само част от поуките (в доста съкратен вариант), които китайските държавници са извлекли от разпада на СССР:

Първият урок: Целият Съветски съюз, от ръководството до интелектуалците, беше измамен. Бяха изненадващо наивни. Съветският съюз изстреля първия в света изкуствен спътник, изпрати първия астронавт в космоса и построи първата в света атомна електроцентрала. Силата на науката и технологиите някога накара САЩ да треперят. Но обществото и неговите ръководители доброволно се отказаха от силата си, вярвайки че САЩ ще бъдат мили към съветския наследник – Руската федерация. Ако СССР все още беше там, как би могла Русия да бъде тормозена от САЩ като днес! Бъдещите руски историци ще определят разпадането на Съветския съюз като една от най-големите трагедии.

Вторият урок: Съветският съюз имаше силна армия, която не отстъпваше на американската в надпреварата във въоръжаването. Но КПСС пропусна най-важното: истинската конкуренция се крие в икономиката и жизнения стандарт на хората, които вече изоставаха.

Третият урок: Вместо в икономическата, реформите започнаха с политическата система (1985-1991). Западните ценности нахлуха по всеобхватен начин и процесът излезе от контрол. Михаил Горбачов написа книга „Преустройството и новото мислене за нашата страна и за целия свят“, вярвайки, че политическите реформи могат естествено да насърчат конструктивни промени в страната. Западът беше доволен. И Съветският съюз изпадна в хаос по фундаментален начин, без повече да е възможна интеграция.

Четвъртият, най-важен урок: Ръководството на КПСС беше силно отслабено и вървеше към разцепление, което стимулира сепаратизма и борбата срещу централната власт, която вече не бе в състояние да предприеме контра действия. Може да се каже, че първо партията се разцепи, а след това Съветският съюз се разпадна.

СССР започна реформата си по-късно от Китай. Те не можеха да се поучат от опита на китайската икономическа реформа или от начина, по който Китай се справи с либерализацията и политическите турбуленции. Или не искаха да се учат; Гледаха китайските неуспехи и успехи, но не можеха да ги разберат и направят необходимите изводи. В резултат на това Китай, като изследовател, успя, а Съветският съюз се провали.

Но крахът на СССР не сложи край на проблемите на капитализма – напротив, задълбочи ги и ускори. И еуфорията от славното десетилетие на САЩ бързо се разпиля. Още в края на 90-те г. А. Шлезингер пише: „положението на Съединените щати е удивително – това е военна свръх държава, но тя е неспособна да понесе разходите по воденето на собствените си войни. Следователно не може да има повече бъдеще като такава. И не е в състояние да управлява света“.