Времето на женските права и не само

Моралното насилие упражнено от Радостин Василев върху депутатката Христинка Иванова, за да напусне партията "Има Такъв Народ", не може да остане без отговор. За подобно прегрешение, младият красив министър в Западна Европа или в САЩ щеше да се сбогува завинаги с политическата си кариера, по най-бързата процедура.

Това коментира във "Фейсбук" Божидар Чеков.

Изслушването на записа и прочитането му не оставят никакво съмнение за целенасочен морален тормоз и заплаха с физическа разправа. Каква е целта? Или приемаш, или ще ти се случи нещо лошо. “Утре ще дойдат хора при теб, да си подадеш молбата за напускане на Народното събрание и ще видиш, че ще го направиш!“ Казаното от него е готов обвинителен акт.

Заплаха, изнудване, тормоз, сплашване...

Жената не отстъпва въпреки заплахата.

Тя отказва, дори лаконично подхвърли, че е готова да се прибере на село. Освен това Христинка не е продавачка на „Женския пазар“. Тя е депутат. Представител на българския народ. По принцип жените, които казват „не“ в трудни моменти, са най-уважаваните. Изглежда, че в България не е така.

В София гъмжи от фондации, получаващи пари за защита на малцинства. Къде от Европа, къде от Америка, въпреки че почти никой от „етносите“ не се оплаква от насилие. Същото спокойствие цари и в света на българските жени.

Спокойствието е привидно, защото не са голите гърбове на бизнесдамите в скъпите софийски ресторанти, които могат да скрият робския труд на шивачките от Сандански и другаде. Не се говори открито, но се подразбира. Която не е доволна може да слугува в Гърция или да бере ягоди в Италия.

Точно това е болното място на социалния застой на българските жени

и общество като цяло. Няма слугини французойки, нито германки. Защо? Защото са наложили равнопоставеността с мъжете. В парламентите те разполагат с квоти по равно с тях. Този успех се дължи на борбата им, на първо място на която е информацията. Истинската, цялостна и безкомпромисна информация. В България се мълчи. Здраво се мълчи. Държанието на Радостин Василев с колежката му Христинка Иванова ни връща век или два назад. Когато жените са били домакини, майки, труженички по полето и отговорни за домочадието.

Разговорът между министърът и депутатката е обществена тайна. Той се шири по сайтовете като прани чаршафи. Реакция обаче няма. За сметка на това политолозите се превърнаха в адвокати на Радостин и прокурори срещу Христинка. Без да обръщат внимание на фактите, те гледат зад тях и се впускат в тълкувания. Всички техни предположения водят към оневиняване на изменника на партията за сметка на потърпевшата.

„Тя сигурно е била съгласна, но е променила мнението си. Нещо се е случило между вечерята и драматичния разговор. Някой е натиснал Христинка за да се откаже от включване в групата на отцепниците.“ Тези хора не си дават сметка, че съпоставят предположения с факти. Никой няма право да анализира намеренията ѝ. Те могат да бъдат всякакви.

Доказателства няма никакви. Решението на Христинка е важно и съществено.

Телевизионните коментатори подминават с лекота мъжкото ѝ поведение, защото тя заслужава поздравление и би могла да служи за пример. Коментирайки по пристрастен начин, политолозите могат разколебаят други жени, които биха казали „не“ в подобни трудни ситуации. Или това точно е целта?

XXI век ще бъде век на борбата срещу насилието върху жените. Насилието не означава само побой. То може да е морален тормоз, изнудване или заплахи. В Брюксел е седалището на най-голямата в света организация – защитник на жените. Казва се Lobby européen des femmes (LEF). Може би има и представителство в София, защото в нея членуват 2000 организации. Една жалба от страна на българската депутатка, с доказателства за случилото се е достатъчно.

Адвокатите защитници на правата на жените, нямат нищо общо с българските политолози. Те не обръщат внимание на предположения и внушения. Едно тяхно публично осъждане на опита за изнудване извършен от Радостин Василев ще бъде много по-полезен за българските жени от „Истанбулската конвенция“.

Попаднах на призив на Петър Волгин за радикални промени на българските институции. Належащо е да, но на начина на мислене и говорене също е дошло време. И не само със жените.