Николай Слатински: За първи път агресорът е спрян, бит и отблъснат

Разни хора, разни ... изводи.

Едни поддръжници на Украйна тържествуват и смятат едва ли не, че остават броени дни до края на войната.

Други поддръжници на Украйна скептично се вайкат – рано е, много е рано да сме оптимисти. Това коментира във "Фейсбук" Николай Слатински.

Не искам да правя абсолютно никакви аналогии,

но някога подобен разнобой е имало и след отблъскването на германците край Москва. Тогава предстоят все още и Сталинград, и Курск. Но е факт, че за първи път агресорът е спрян, бит и отблъснат.

Какво мога като скромно лично мнение да кажа за последните успехи на украинската армия?

Да, врагът все още контролира немалки части от украинската територия. Но!

Митът за силата на рашистката армия е разбит. Това е лошо организирана, зле воюваща, непрофесионално управлявана и катастрофално демотивирана армия. По-скоро пълчища, орди, башибозук, наемници-плячкаджии без мисия и кауза.

Украинската армия постигна много сериозни успехи; често, макар да се извинявам за лошото сравнение, мачът се играе на една врата; прегрупирането е всъщност паническо отстъпление, съпроводено с хаос, анархия, изоставяне на въоръжение и военна плячка, дори има случаи при отстъплението на застрелване от редовите войници на техните пияни и дрогирани, страхливи и жестоки командири.

Вярно е, че

Русия има значителен резервоар от пушечно месо, а тя в момента обикаля „страните“ –

Узбекистан, Киргизстан, Казахстан, Таджикистан и Туркменистан и обещава злато и пари само и само да дадат и те пушечно месо за войната в Украйна. Но това не променя характера на рашистката армия, не я прави по-организирана, не я вдъхновява да се бие самопожертвователно, не ѝ вдъхва смелост, тя продължава да бъде по-скоро башибозук, който вече и да плячкосва не може, а това го лишава от всякакъв стимул да се воюва, да се бие, да се жертва и да мре.

Имаме качествена промяна на стратегическата ситуация. Русия е мачкана и разбивана на бойните полета; в обкръжението на Путин се е посяло съмнението не в справедливостта на войната (то винаги е съществувало), а в самата възможност да се излезе със съхранено лице от тази война; обществото проглежда и не разбира кому е нужно всичкото това; воюващите са обезверени и не могат да намерят поне един мотив, с който да оправдаят защо трябва да се отива на заколение.

В този смисъл картината много прилича на събитията от 1986 г

и през следващите я година-две (да напомня, Горбачов дойде на власт през 1985 г.), когато дори ЦРУ не вярваше, че СССР ще се разпадне, а Джордж Буш-баща не разбираше какво се случва и не знаеше как да се управляват набиращите сила процеси. И на Запад, и на Изток не виждаха, че процесите се самоуспокояват, че анализите вървят след процесите и само обясняват какво се случва, но абсолютно са неспособни да кажат какво ще се случи.

И само Тачър чувстваше какво ще се случи и вярваше, че то ще се случи.

И само Бжежински казваше какво ще се случи и обясняваше защо то ще се случи.

Единственият контрааргумент на Путин днес е страхът на Запада от ядрен рашистки удар.

Не се страхувай Западе! Путин е страхливец. Путин знае, че има само един вариант той да бъде със 100% сигурност свършен като президент, като личност, като човек, като живо същество – и това е да се опита да натисне съответното ядрено копче.

Путин трескаво мисли не за своята смърт, а за своето оцеляване.

В момента рашистката армия има върховен главнокомандващ, който не мисли за нейната победа или поне за нейното сравнително достойно отстъпление, а само и единствено за собственото си оцеляване. Ето защо тази армия се намира в критична фаза на поддържане на своя интегритет, на своята цялостност. Когато армията е заета изключително с тази грижа и има подобен върховен главнокомандващ, който мисли изключително за своето оцеляване, то тя е обречена. След ден, след седмица, след месец или след година, но тази армия е обречена. Никой не може да каже кога, но е ясно, че въпросът е именно не Дали?, а Кога?

На мен ми се иска отговорът на въпроса Кога? да е по-скоро, но към днешна дата аз нямам съмнение, че отговорът на този въпрос ще е утвърдителен.

Да живее Украйна!