Моята кола е моята крепост

Вече няма ден, в който медиите да не ни посрещнат с някакъв пътнотранспортен ужас. Пияни и дрогирани младежи помитат нищо неподозиращи пешеходци, вбесени шофьори се млатят и дори убиват по различни поводи, полицаи не санкционират, а ескортират нарушителите, а понякога и сами се дрогират и мачкат хора. И всеки път протести на близките, всеки път разочарование от правосъдието. Сякаш цялата драма на българската държава е съсредоточена в този сектор: лоши пътища, калпави закони, подкупни институции. Президентът изказа странната мисъл, че катастрофите били заради липса на патриотично възпитание, очакваме други политици да обвинят кемтрейлс.

Моята амбиция е по-скромна. Автомобилът е особено място: приватизирано публично пространство, което ви позволява да се движите без да напускате дома си. Пеете, пушите, качвате или сваляте когото решите. Пред стъклото му, пише Жан Бодрияр, светът преминава като на телевизионен екран, сякаш далеч от вас. Замислете се за ужасните псувни, които сте склонни да изречете вътре в купето и които едва ли биха повторили при нормална среща лице в лице с когото и да било. По същия начин ругаем телевизионните новини вкъщи от дивана, днес вече и писмено, в социалните мрежи. В нашата автомобилна крепост сме анонимни и в този смисъл склонни към безотговорност.

Автомобилът дава усещане за сила

От повече от век автомобилът е в центъра на потребителското общество като задължителен атрибут на средната класа. В комунистическия лагер този процес беше затруднен от държавната икономика на дефицита: в страни като България се чакаше с години за Москвича, под който после трябва да лежиш с гаечния ключ, а в Албания и Северна Корея частни превозни средства въобще бяха забранени. Забраната винаги усилва желанието и то се отприщи с пълна сила след падането на режима: докато в посока запад пътуваха кандидат-емигранти, в посока изток прииждаха потоци от автомобили втора ръка, които задръстваха непригодените за тях градове. До днес признак за върховен социален успех е да си купиш лъснато БМВ и да го паркираш в калта пред панелния блок.

Автомобилът дава усещане за сила. Сядаш в джипа и изведнъж се сдобиваш с 600 конски сили - кой може да ти се опре? Ако е минувач, ще побегне уплашен по пешеходната пътека, ако е полицай, ще помисли преди да те глоби. Наистина повечето шофьори се научиха, че истинската сила е в това да дадеш път на пешака, но това беше след дълго и упорито глобяване. Затова пък внезапно забогателите и сдобилите се с със стотици конски сили си намериха нова сцена за изява в социалните мрежи, където да обезсмъртяват гонките си, карането обратно на движението, дори шамарите, които раздават на онези, които им правят забележки. Защо не ги санкционират властите, се питаме всички. Със сигурност законите са лоши, не се конфискуват автомобили, няма достатъчно камери, не работи вътрешният контрол в полицията, няма прокуратура и тъй нататък. Към това бих добавил един психологически момент: полицаят се възхищава на мъжествения авто-джигит, мечтае за джипа му не само защото чака подкуп, а защото този персонаж се е превърнал в модел на бързия посткомунистически успех.

Когато беззаконието вбесява

Но ще сбъркаме, ако търсим обяснение за пътно-транспортното безумие само в разглезените богаташи. Работата е там, че чрез автомобила ние всекидневно се сблъскваме с липсата на ред в държавата, ей тъй, както си седим в автомобилната си крепост. Отново до болка познатата дупка, отново кръстовището, на което няма кой да сложи секционен светофар, отново някой паркирал пред гаража ти. И на всичкото отгоре някой се задава срещу теб по еднопосочната улица. В безсилието си решаваш да вземеш правосъдието в свои ръце и отказваш да помръднеш на живот и смърт, защото си в правото си. За разлика от телевизионния екран, където беззаконието също толкова те вбесява, тук реалността все пак е доста по-близо и става възможно насрещният шофьор да излезе със запретнати ръкави, решен и той да отстоява докрай някакво свое убеждение (знакът "затворено" днес кой знае защо го няма, някой разкопава съседната отворена улица и това е единственият обход). Защо да не поговорите човешки, да се разберете? Дали заради това, че всеки се е укрепил в автомобилната си крепост и чака някакъв вездесъщ регулировчик, който да въздаде справедливост?

Впрочем забележете колко често автомобилът се превръща в действащо лице на граждански акции. Навремето най-мощният социален протест беше железопътната стачка, когато хиляди работници се организираха, за да парализират държавата, събираха се на митинги, слушаха речи. От времето на прехода насам често виждаме таксита, които блокират централни площади, колони от бибипкащи автомобили с развети знамена и плакати. Поводът обикновено не е трайно гражданско искане, някаква визия за по-добър свят. Най-често става дума за ситуационно раздразнение - някого нападнали, министърът казал нещо. Тъй да се каже - тълпа от индивиди, изолирани в своите крепости, която впрочем се разпръсква точно толкова бързо, колкото се е и събрала.

Автор: Ивайло Дичев