Патриотизмът и отровните му двойници в България

Патриотизмът е в делата - не в байраците и кухите символи. Истинското родолюбие е работа и грижа за родината, а не празни приказки, зад които се крият чужди интереси, казва Александър Кьосев в деня на Алеко Константинов.

Да започнем с това: патриот ли е Бай Ганьо?

Александър Кьосев: Разбира се, че е патрЕот, с Е. Той е перфектният пример за онова, което в патриотизма може да бъде изместено и подменено. Защото всяко хубаво нещо е като гъбите в гората: има отровен двойник. И патриотизмът има отровен двойник: патрЕотизма. Но да се разграничат двете – това е тънка и нелесна работа. То започва още от Раковски, от Любен Каравелов, от Ботев – нека само да си припомним Ботевото стихотворение „Патриот“. Много отдавна в българската култура тече дебатът кой е истинският и кой е фалшивият патриотизъм.

Ами Алеко Константинов? Мнозина биха казали, че той не е истински патриот, защото осмива българина и „българщината“. Така ли е?

А. Кьосев: Не. Това е едно удобно опростено и оттук - тотално сбъркано тълкуване на тази велика българска книга. Тя не просто е велика, а е важна, дори ключова за цялата българска култура. Да обърнем внимание на следното: книгата „Бай Ганьо“ се ражда от простонародната фолклорна стихия. По времето на Алеко вече циркулират истории за разни българи, изглежда включително и с това име, които се разказват още преди той да напише своята книга – смешни истории за българи в чужбина, за разнообразни прояви на фукливост, грандоманщина, перчене. Паралелно още от Войников и Петко Славейков тече дебатът за криворазбраната цивилизация. Алеко Константинов стъпва на тези традиции и написва своята странна книга…

Защо странна?

А. Кьосев: Защото е жанрово неясна. Тя е сборник фейлетони, който е искал да стане роман, но не е станал. И остава неясно дали Алеко разказва вицове, дали пише фейлетони или пък кратки разкази с тенденцията те да се обединят в роман (както е станало с храбрия войник Швейк в чешката литература по-късно) – има разнопосочни движения вътре в самата книга. Разказвачът пише с много силна лична страст, от което понякога се ражда ужасна гротеска и сатира, друг път – просто забавна история. Тоест, отсъства и стилово единство. Но най-интересното е, че героят после обратно се завръща във фолклора: разказите и вицовете за Бай Ганьо не само не изчезват, а се множат.

И до ден-днешен. Даже има вицове за „Бай Ганьо американеца“ и „Бай Ганьо французина“…

А. Кьосев: Да, има всевъзможни парадокси, та чак до „Бай Ганьо американеца“ и „Бай Ганьо италианеца“. Сложен отзвук книгата има не само в простонародната, но и във високата култура – почти няма български интелектуалец, който да не е писал за нея. През 20-те и 30-те години се раждат и парадоксални тълкувания, които искат да изкарат бай Ганьо положителен герой на „расовото оцеляване“. За всичко това сега няма да говорим. Важното е, че произведението на Алеко става пример, дори модел за обмена между високата българска литература и простонародната, словесна култура на най-обикновените хора. Това прави от книгата невероятен компендиум на всевъзможни жаргони и стилове, високи и простонародни начини на говорене и мислене: в стилистично отношение „Бай Ганьо“ е най-богатата и сложна българска книга.

Да се върнем към въпроса „Кой е пó патриот от двамата: Бай Ганьо или неговият „родител“ Алеко?“

А. Кьосев: Отговорът на този въпрос е в притчата за цар Соломон, бебето и двете майки – истинската и лъжливата. Знаете, че истинската майка се отказва от бебето и казва „Дайте го на другата“, когато цар Соломон отсъжда то да бъде разсечено на две и поделено между двете. И със самия отказ да приеме разсичането, тя показва, че е истинската майка. Нали се сещате как тази притча се съотнася с Бай Ганьо и Алеко? Кой за кого страда, кой за кого более, кой за кого го е срам? Кой не иска да допусне разцепването на българското между смешно перчене и автентична любов към България? Очевидно разказвачът се присмива, дори понякога изпитва погнуса от своя герой, но това е на повърхността. Всъщност той обича своя бай Ганьо, има близко и топло отношение към него, дори не отказва да му „служи“, когато последният има нужда от това, води го на баня и опера. Казано иначе, той по никакъв начин не се чувства надпоставен спрямо Бай Ганьо. В тази книга няма високомерие и псевдо-елитаризъм към съотечественика. И никак не е случайно, че фейлетонът „Бай Ганьо журналист“ завършва с прословутия пасаж:

„Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: Европейци сме ний, ама все не сме дотам!... Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем.“

Тоест, Алеко е свързан с „българското“ по начин, който го кара да страда, да изпитва срам, но да изпитва същевременно и дълбока свързаност, а и морален дълг към всички недовършени европейци. И той иска неговият герой да види определени неща, да заживее с нови ценности, да „ся возвиси“, както би казал Милен Русков. Сега да забележим и обратно - отношението на героя към разказвача. Бай Ганьо смята Алеко за поредния „ахмак“, към когото той не изпитва нито състрадание, нито съпричастност и брутално го мачка, когато може. И както знаем, Алеко Константинов загива поради една байганьовска история, следствие на българския брутален политически живот. Още Илия Бешков е казал, че бай Ганьо не пожалва своя автор.

Можем ли да кажем, че това, което Алеко Константинов изпитва към Бай Ганьо, е същото явление, което културолозите модерно наричат „чуждосрам“? Тоест, че Алеко се срамува заради Бай Ганьо?

А. Кьосев: Да, но това не е „чуждосрам“, то е „своесрам“, защото Алеко и бай Ганьо не са чужди, те са в една общност. У Алеко има силно и съдбоносно усещане за това. И той не иска една България, разцепена между „елит“ и „простаци“, а мечтае тя да се развива по начин, който води всички „братя“ към цивилизация. И понеже е рефлексивен, самокритичен и честен, Алеко много добре знае, че всъщност той самият не се отличава кой знае колко от своя герой. При цялата му артистичност, талант и образование, той е произлязъл от същата среда. И нека днес не забравяме, че същият човек, който е създал „Бай Ганьо“, едновременно е написал и „Пази Боже сляпо да прогледа!“, където осмива по далеч по-еднозначен начин онзи, който се издигнал, станал е консул и „елит“.

А какво е отношението днес към Бай Ганьо? Забелязвам, че в социалните мрежи много често се реферира към този типаж, към този герой – даже понякога в падеж го слагат, „На Бай ти Ганя“ това не му харесва“, например. Тоест, в определени среди се усеща гняв и подигравателно презрение към ширещата се и днес простотия…

А. Кьосев: Сложна книга като „Бай Ганьо“ е много лесно да бъде прочетена опростенчески, включително и елитарно-високомерно. Това е погрешно. Тя трябва да бъде четена в цялата си словесна, морална и национална драматичност. Защото описва противоречивия, понякога смешен, понякога тъжен процес на българското цивилизоване, който никак не е лесен и често се превръща ту в „маймунства“ и „криворазбиране“, ту в перчене и бабаитлък. Произведението на Алеко дълбае, вади наяве много дълбоки български неща за всички българи, не само за простонародните, но и за „жълтопаветниците“, да го кажем с днешни думи. Добре е да се запомни главното: Алеко критикува своя герой, но не изпитва към него високомерие, елитарно презрение или социална омраза. Напротив, обича той своя бай Ганя и смята, че те заедно са българи, заедно са европейци, но не дотам.

Искате да кажете, че истинският патриотизъм не може да бъде елитарен и високомерен спрямо онова, което наричаме „народ“, така ли?

А. Кьосев: Същината на патриотизма, говоря за патриотизма от 19 век, когато се раждат модерните нации, е в това, че той създава хоризонтална солидарност. Независимо какви са имуществените разлики, независимо какви са социалните йерархии или различната образованост, независимо от професия, престиж и прочие, хората от една нация са „братя и сестри“. В случая – „братя и сестри българи“. Виждате, че в този либерален патриотизъм от 19 век има вписана изконна демократичност, която не може да бъде премахната. И един от големите проблеми на българския живот в момента е нейното разрушаване: изкуственото противопоставяне между така наречения „народ“ и така наречените „елити“. Всъщност това е просто популистки конструкт, който се използва мощно в хибридната война, а тези, които го използват, не принадлежат нито към т.нар. „народ“, нито към т.нар. „елити“. Те са вируси, агент-провокатори.

Тук е мястото да Ви отправя един предизвикателен въпрос. Наскоро в социалните мрежи един политик от Източна България Ви нападна заради това, че смятате него и неговата партия за фалшиви патриоти, докато вашето ново гражданско движение изразява истинския патриотизъм. Смятате ли се за „брат“ и за член на една и съща общност с този политик от Източна България?

А. Кьосев: Няма защо да го крием: той се нарича Костадин Костадинов, а неговата партия се нарича „Възраждане“. Той се възмущава, че аз съм бил обявил патриотизма на „Възраждане“ за фалшив. Това не е вярно. Никога не съм казал подобно нещо, защото не смятам, че има патриотизъм на „Възраждане“. Има патриотизъм на хората, които са гласували за „Възраждане“ – и това гласуване, инвестицията на политическо доверие за представителство, е временно. Аз смятам, че тези хора имат всички основания да смятат себе си за истински патриоти, аз също ги смятам за такива. И смятам още, че наш неизпълнен дълг – говоря за просветители, учители, преподаватели, професори и т.н – е, че не сме им обяснили добре кое е истинският патриотизъм. Те са подведени и не си дават сметка, че вътре в партийната централа, в апарата на „Възраждане“ има една клика, която не може да бъде наречена нито „патриоти“, нито „непатриоти“, защото те са просто фалшификатори, хибридни агенти, провокатори. И между тях и техния електорат има огромна разлика. Към хората, които временно са гласували за тази партия, аз изпитвам дълбоко уважение и смятам, че с тях трябва да си говорим, дори да спорим за истинския патриотизъм. Бих искал да им обясня своя възглед – че патриотизмът е в делата, а не в думите, байраците и кухите символи. Истинското родолюбие е работа, любов и грижа за родината, то е „строителство на България“ – а не празни приказки, зад които се крият чужди геополитически интереси.

На 1 януари 2023 година се навършват 160 години от раждането на Алеко Константинов. Как го отбелязвате Вие?

А. Кьосев: Благодаря много за този въпрос! Ние ще празнуваме рождения ден на Алеко около статуята на Щастливеца в началото на булевард „Витоша“ в София на първи януари 2023 г. в 18:00 часа. Надяваме се, че подобни празници ще има в българските училища и дори в неделните училища в различни части на света, където има българи. Така ще отбележим тази знаменателна дата. И като казвам „ние“, имам предвид всякакви хора, имам предвид тъкмо „братя и сестри българи“.

Заповядайте на рожден ден! Там ще присъстват и известни български писатели, които много добре знаят кой е Алеко и какъв е техният дълг към него. Вече са ми потвърдили Георги Господинов, Михаил Неделчев, Алек Попов, Здравка Евтимова, Елена Алексиева, Деян Енев, Калин Терзийски, Иван Ланджев, Кирил Василев, а други, които на този ден не са в София, например Теодора Димова, Явор Гърдев, обещаха да пратят по няколко думи, защото смятат събитието за важно и обединяващо. Актьорът Руси Чанев ще чете цитати от „Бай Ганьо“, а всички посетители, които ще дойдат да празнуват заедно с нас, са поканени да носят великата книжка със себе си и да прочетат по микрофона един любим свой цитат. Разбира се, ще поговорим и за разликата между истинския и фалшивия патриотизъм. Надявам се това да бъде радостен, весел граждански празник, ще се черпим и с баница с патриотични късмети. Нека всички видят разликата между фалшификатите и автентичното обединяващо родолюбие, пазещо заветите на Щастливеца.

Успех и честит рожден ден на Алеко!

С културолога проф. Александър Кьосев разговаря Александър Андреев.