Паметта, настоящето и бъдещето

Прадядо ми Стефан и прабаба ми Димана, взели участие в Илинденското въстание са пратени завинаги в Диарбекир. Те не стигат никога там, защото са блъснати в морето, барабар с веригите.

В Егейска Македония са хвърляли българските попове в негасена вар. На говорещите български са пъхали жици с ток в устата.

Във Вардарска Македония са пращали българи по островите и са ги карали да си копят гробовете сами.

Тези неща трябва да се знаят, но не днес и не сега, защото с ужасите не се започва нито добросъседство, нито приобщаване към Европа. Навсякъде където те са ставали, там включително и в пиринска Македония, младите хора емигрират. За тях този край на света е "прокълнат". Обръщат гръб и не искат да чуят за звества, още по-малко за отмъщение.

Другите - обитаващи все още в пределите на Македония, тяхната първа грижа е децата им да имат достойна работа, да живеят в мир, да създават семейства и ако е възможно да не си тръгват.

Вече няма зверства и безчинства. Няма и братски могили. Равновесието обаче е много крехко, защото омразата е, и е била златна мина за повечето некадърни политици на Балканите.

Ето защо, пожелавам на всеки, който говори или пише за Македония, да степенува важностите, започвайки с БЪДЕЩЕТО, след него - НАСТОЯЩЕТО и накрая ПАМЕТТА.