Капоните

Упоритостта и пламенността на мнението е най-сигурното доказателство за глупост: има ли нещо толкова сигурно, решително, неотстъпчиво, съзерцателно, храбро, сериозно като магарето?

Мишел де Монтен (1533–1592 г.) – френски философ-хуманист

Както е добре известно, не е необходимо човек да разбира от нещо, за да се изказва или да спори по тези, свързани с въпросното нещо.

Ситуацията, когато две селски баби, попаднали незнайно как върху темата „Кога човек за първи път ще стъпи на планетата Марс“, я дискутират пламенно, без да демонстрират познания на ниво Константин Циолковски, Вернер фон Браун или Сергей Коральов, би могла да послужи като сюжет за кинокомедия. Без да доведе до каквито и да е отрицателни последици за съселяните на двете баби, най-многото двете да се скарат и да не си говорят няколко дена, докато на едната не ѝ се наложи да прескочи до другата я за щипка чубрица или джоджен, я за лъжица подкваса.

Но съвсем друго е положението, когато лица, заели по каприза на съдбата – и апатията на мнозинството български граждани, – високи постове в някоя от трите сфери на държавното управление, след доста яростно ръчкане, че и участие в комбинации за кариерно развитие, чиито варианти са по-многобройни, отколкото са всички възможни комбинации в играта „Тото 6 от 49“, решат тези госпожи, госпожици и господа не само да запознават българското гражданство с прозренията свои относно държавното управление, но и да ги вкарват в действие върху гърба на суверена, въз основа на принципа, известен още в древния Рим като „Experimentum in anima vili“ – Експеримент върху малоценен организъм.

Един внимателен, подробен и задълбочен преглед на периода от 10 ноември 1989 г. до сега би довел безпристрастния анализатор до заключението, че съществува един и същи структурен недостатък в механизма за функционирането на държавното управление и че той не зависи от идеологията (ако изобщо е налице) на политическата формация, която осъществява мениджмънта на държавата.

Дефинирането на този управленски дефицит е елементарно. Достатъчно е малко да се позадълбае в понятието „обществен договор“.

Той представлява философска и юридическа доктрина, обясняваща възникването на държавната власт като съглашение между хората, принудени да преминат от необезпеченото със защита естествено състояние в началния стадий на първобитно-общинния строй, когато всеки индивид е бил в състояние на война срещу всеки друг индивид и всички срещу всеки, към състояние на участници в държавно устройство.

Някои идеи за договорния произход на властта възникнали още в древността (ранния будизъм, учението на Мао Цзи). По-развити предпоставки на учението за обществения договор се съдържат във философията на Епикур (341–270 г. пр.н е.) и в съчиненията на Тит Лукреций Кир (ок. 99–55 г. пр.н.е.). Отделни положения, основани върху идеята за обществения договор, се срещат във възгледите на някои богослови и философи в Средновековието.

В своя собствен смисъл на понятието, т. нар. „договорна теория за произхода на държавата“ – „Обществения договор“, е оформена в Западна Европа в периода на разлагане на феодализма и развитието на буржоазните отношения. Именно тази теория е послужила за идейна основа на борбата срещу абсолютистката феодална монархия. В противоположност на учението за божествения произход на властта и на нейното неограничено разпростиране, привържениците на теорията за „обществения договор“, на основата на естествените права и идеята за т. нар. „суверенитет“, съгласно който източник и краен обладател на всяка власт се явява народът, утвърждавали, че държавата, образувана от волеизлиянието на свободните и независими индивиди, се задължава да обезпечи съблюдаването на техните неотменни права, защитата на техния живот, свобода и частна собственост, негарантирани в естественото състояние. За родоначалник на новата доктрина за „обществения договор“ е считан Гроций (Хуго де Гроот, р. 1583, поч. 1645 г.), холандски юрист, социолог и държавен деятел.

При своето развитие тази теория получава различна интерпретация: на консервативно-охранителна (Томас Хобс), до революционно-демократична (Жан-Жак Русо). В различни варианти идеята за обществения договор развивали Джон Лок, Дж. Лилберн, Дж. Милтон във Великобритания, Бенедикт Спиноза в Нидерландия, Имануил Кант и Йохан Фихте в Германия, Томас Пейн в Съединените американски щати – още при създаването на новата държава от тринадесетте въстанали английски колонии. Тази идея оказва значително влияние и върху формирането на политическите възгледи на декабристите в Русия.

Най-радикалната концепция за „обществения договор“ е разработена от Жан-Жак Русо в неговата книга „За обществения договор“. Авторът ѝ не само критикува институтите на феодалната държава и право, но той отричал цялата система на феодализма, призовавал към изменение на съществуващия строй, смятал, че след като държавата възниква на основата на „обществения договор“, то гражданите имат право да разтрогнат този договор в случай на злоупотреба от страна на властта. Учението на Жак-Жак Русо било положено в основата на политическата и практическата дейност на якобинците.

Макар теорията за „обществения договор“ да имала прогресивно историческа роля, като цяло тя отразявала нуждите на утвърждаващата своето господстващо обществено положение буржоазия. Според Фридрих Енгелс държавата, основана върху „обществения договор“ на Жан-Жак Русо не би могла да бъде нищо друго, освен „идеализирано царство на буржоазията“, то „... се оказва и може да се окаже на практика само буржоазна демократична република“. Владимир Илич Улянов (Ленин) разглежда идеята за „обществения договор“ като най-пълния израз на грешните представи на домарксовата политическа мисъл за държавата. По-късно, в руслото на теорията на научния комунизъм, Карл Маркс, Фридрих Енгелс и Владимир Ленин създават целостна концепция за произхода и същността на държавата.

Защо беше необходима тук да бъде изложена тази съкратена философска справка за същността на доктрината за „Обществения договор“?

Необходимостта от изясняване на това понятие е наложено от обстоятелството, че след 10 ноември 1989 г., в условията на обществото, чиято доминираща икономическа основа е частната собственост, населението у нас е непрекъснато индоктринирано от множество политически формации, мозъчни центрове и средства за масова информация, че обитава не каква да е, а демократична държава, чието държавно устройство почива върху идеята за „обществения договор“.

Дали наистина е така?

Още Жан-Жак Русо в „За обществения договор“ акцентира върху правото на гражданите да разтрогват този договор в случай на злоупотреба от страна на властта. Това представлява своего рода механизъм за упражняване на контрол от страна на суверена.

Контролът върху управленския елит и/или (псевдо)елит е наложителен, защото изборният процес има за свой резултат делегирането на власт. Но за да не се превърне той и в механизъм за отчуждаване на властови права на суверена, е императивно изискуемо делегирането на власт да представлява отменимо прехвърляне, което суверенът да може по свое желание и във всеки момент да си го върне обратно, при съответна демократична процедура, определена предварително по негов избор. Това изискване е неотменно за съществуването на демокрацията, понеже е възможно в определен период управлението на държавата да напусне територията на демократичния процес и да се окаже, че то се извършва под прикрития контрол на определени групи на интереси, като вече не преследва благото на мнозинството.

Понастоящем балансът в системата за взаимно упражняване на взаимен контрол между двете страни на „обществения договор“ е подчертано неравнопоставен. Основното противоречие, конституиращо неравнопоставеността на двете страни в обществения договор, същностната характеристика на тази неравнопоставеност, е свързана с подчертан дефицит на съответна система за контрол и съответно санкции спрямо страната – нарушител, и то конкретно по отношение на индивидите в управленската сфера. Докато общественият договор, чрез изградената нормативна база, през своето историческо развитие на прилагане постепенно все по-пълно и по-диференцирано обхваща контрола и санкционирането на суверена, ако той се отклони от изпълнението на своите задължения или превиши правата си (или си присвои права извън установената нормативна система), то, въпреки общата постановка на английския философ Джон Лок (1632–1704 г.) за правото на народа като суверен да смени управника, ако той не смогне да управлява съгласно желанието на народа, липсата на изрично включена в обществения договор клауза за инциирането на подобна процедура (освен чрез отрицателна изборна бюлетина, но едва при следващите избори), поставя в неравностойно положение суверена. Спрямо него е налице непрекъснат времево контролно-санкциониращ механизъм, като следствие от обществения договор, какъвто механизъм, непрекъснато действащ спрямо управленските лица, не е заложен като клауза от договореностите със суверена.

Ето я задачата пред суверена: да наложи справедливостта. В противен случай за своя сметка ще си отглежда капони (от ит. сарропе) – скопени охранени петли. Но само за да им се любува, докато ги угоява.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България