Борислав Цеков: Едноличният режим и катастрофите български

Всички катастрофи и крушения на българската нация след Освобождението са ни застигали в условията на еднолични режими, отклонили държавата от демокрацията и парламентаризма. Демократичната тенденция надделява в Учредителното събрание и променя философията на първоначалния проект за Органически устав, предложен от руския император и временното руско управление. Не е приета концепцията за неограничена монархическа власт и за свеждането на парламента почти до съвещателен орган, състоящ се не само от пряко избираеми депутати, но и от значително число назначени лично от монарха. Въведени са либерално-демократични права и свободи, а политическото представителство на народа е поверено на еднокамарен и пряко избираем парламент въз основа на всеобщо, равно, пряко и тайно гласоподаване. Установено е парламентарно управление, основано на народния, а не на монархическия суверенитет. Монархическата институция е учредена власт, избрана от Великото народно събрание (ВНС), а не по естеството си учредителна и суверенна. Но този първоначален успех на демократичните среди бързо е неутрализиран от авторитарните тенденции, влияещи върху България по това време - руското самодържавие и проникващите главно чрез избрания из средите на германската аристокрация първи княз Александър Батенберг, носещ германската концепция за конституционна монархия, основана на етатизма и „здравата ръка“, а не на парламентаризма.

Първото покушение срещу демокрацията е извършено именно от Княза и подкрепящите го български политици с одобрението на руския император. Както е известно, с държавен преврат се установява т.нар. „режим на пълномощията“, а конституцията е суспендирана. Монархът назначава руския генерал Ернрот, който – по думите на Тодор Влайков в „Личният режим у нас“ - провежда насилнически избори за ново ВНС и смазва Либералната партия, която по онова време изразява демократичните въжделения на преобладаващата част от народа. След провала на този режим авторитарната тенденция пак взима връх, но в по-ожесточена форма - с диктатурата на Стефан Стамболов. Погазени са демократичните свободи, а както с основание отбелязва проф. Георги Близнашки, тази продължила цели 7 години диктатура довежда до безцеремонна корупция във всички сфери на обществения живот. Освен всичко друго, Стамболов по редица конюнктурни причини посяга и на Църквата – намалява издръжката на клира, а по-сетне дръзва дори да конвоира митрополитите с жандармерия, след като е разпуснал заседание на Светия синод. Неслучайно един от най-авторитетните британски историци, посветил научни трудове на българската история, Ричард Крамптън, обозначава периода 1887 г. - 1894 г. с носещия негативна конотация термин „стамболовщина“. Ярките лични качества и безспорни приноси на Стамболов в национално-освободителното движение, а по-сетне и в изграждането на българската държава и икономика – с построени 360 км жп линии и повече от 80 предприятия; успехите във външната политика и обстоятелството, че е „западник“, както го нарича бележитият негов биограф, писателят Антон Страшимиров (в „Диктаторът“) - нищо от това не може да засенчи историческата реалност, че неговата диктатура осакатява в дълбочина наченките на демократично развитие в България и отваря вратите за повече или по-малко открито неконституционно управление на страната и за превръщането на политическото насилие и потисничеството в норма на българския живот в дългосрочен план. Някои съвременни опити стамболовщината да бъде глорифицирана, като небивал успех в модернизацията на България, са не толкова търсене на по-комплексна оценка на противоречивата личност и политика на Стефан Стамболов, а по-скоро са извеждането на исторически индулгенции за последвалите лични, авторитарни и тоталитарни режими. След Стамболов се навлиза в личния режим на Фердинанд, който запазва само като фасада Търновската конституция, но всъщност установява едноличен контрол върху важните държавни решения и така продължава да ерозира демократичните конституционни устои.

Всеки едноличен режим значително ограничава капацитета на управлението, защото рано или късно го превръща в заложник на личните недостатъци, страсти и неспособности на властника, които не са подлагани на контрол и не са компенсирани или поне балансирани от механизмите на обществената критика и парламентаризма. Двете национални катастрофи, до които довежда страната личният режим на Фердинанд, имат непреодоляно и до днес травматично отражение върху националната ни психология. След изгонването му от страната и поредицата осеяни с политическо насилие събития около и след Деветоюнския преврат през 1923 г. демократичната тенденция в българското развитие, която издига за свое знаме именно Търновската конституция, за кратко се стабилизира. За да бъде отново погазена с авторитарния преврат от 19 май 1934 г. и последвалия личен режим цар Борис III, който се осъществява в условията на частично и мълчаливо суспендиране на Търновската конституция. Без съмнение личните монархически режими на установената в страната немска по произход династия имат своето значение и за пагубното геополитическо привързване на България към Германия през двете световни войни.

Превратът на 9 септември 1944 г. от своя страна дава началото на още по-голям възход на авторитарната тенденция в българската политика, която под съветски диктат се трансформира в тоталитарен режим от марксистко-ленински тип, изтръгнал Свободата из корен в продължение на 45 години...

Припомням всичко това, за да подчертая още по-релефно какво огромно значение има обстоятелството, че след 1989 г., вече в продължение на повече от три десетилетия, България се развива като демокрация. Това е най-дългият демократичен период в българската история. В поляризираното и лишено от устойчива демократична традиция българско общество парламентарната република е единствен гарант на общественото равновесие, защото не позволява прекомерна и трайна концентрация на власт в едни ръце. Освен поради всичко друго, това е така и защото пряката зависимост на изпълнителната власт от доверието на парламента, съчетана с представителството на всички значими обществени тенденции в НС, препятства разгръщането на авторитарни увлечения. Изминалите две години на нестихваща политическа криза, в която президентската институция до голяма степен се превърна в център на политическия процес, но често губеше мяра с опитите си да менторства партиите и да управлява пряко външната политика и националната сигурност, показват обаче колко висока е отговорността на системните партии да бъде възстановен нормалният политически ритъм, подчинен на парламентаризма. Това прави съставянето на стабилно парламентарно правителство на възможно най-широка основа истински демократичен императив след изборите на 2 април. Защото всяко залитане към еднолична власт, за каквото измамно ни припяват новоизлюпените адепти на „президентската република“, неизбежно, както ни учи историята, ще доведат до нови национални крушения.