Александър Йорданов: Българската конституция е капсулирала в себе си непромяната

На 12 юли 1991 г. 313 народни представители в VII Велико народно събрание приеха новата българска конституция. 87 депутати отказаха да я подпишат, т.е. приемат. Един от тях бях аз. Така България стана първата от бившите социалистически държави, която прие свой нов демократичен основен закон. Поляците сториха това на осмата година от началото на демократичните промени и затова те днес са далеч пред нас. Това припомня във "Фейсбук" евродепутатът Александър Йорданов.

Защо не гласувах за конституцията.

Защото споделях възгледа, че изработването и приемането ѝ трябва да се случи след като вече социално-икономическата промяна в голяма степен е осъществена. В противен случай, както и за съжаление стана, рискувахме да консервираме в основен закон не толкова реалната промяна, а представата ни за нея. А това са различни неща. Защото да се приеме основен закон преди реалната промяна да е хванала корен в живия живот, съдържаше риска той да се превърне в пречка за по-радикални и ефективни демократични реформи. Така тези, които гласуваха тогава за новата конституция впрегнаха каруцата пред коня. А ние, които мислехме тогава като централноевропейците – поляци, чехи и словаци и унгарци, останахме в малцинство. Наложи се комунистическият и проруски сценарий за приемане на нова конституция, в която бе консервиран проект за бъдещето. Днес се оказва, че този проект не ни харесва.

Факт е, че приетата тогава конституция гарантира независимостта и разделението на властите –

съдебна, изпълнителна и законодателна, но и заложи трудно преодолими препятствия пред тяхното реформиране. Те станаха независими преди да са се променили. И преди кадрите в тях да са лустрирани, т.е. отстранени, защото бяха част от номенклатурата на престъпната комунистическа партия и бе ясно, че по никакъв начин не биха засегнали интересите на всички нейни кадри, както и на кадрите на охранителния ѝ отряд – Държавна сигурност. Казано още по-ясно – нова конституция имаме, но комунисти и ченгета, а днес вече и техните наследници, продължиха да управляват България. 32 години по-късно това е очевидно за всички. И е факт, че периодично се чуват гласове за промяна на конституцията и дори за приемане на нова. Но независимо от популисткото говорене това ще бъде трудно осъществимо. А и не е ясно в каква посока ще я променят новите "велики депутати". Защото българският основен закон е капсулирал в себе си непромяната. Не цялата, но достатъчно голяма част от нея. И тя винаги ще има своите защитници, а идеята тя да стане и ретроградна с трансформирането на парламентарната в президентска република не е за подценяване.

Затова е крайно непочтено да се всява в обществото заблудата, че

настоящето 49-то Народно събрание е в състояние да промени Конституцията без да я наруши.

Или да гласува за свикване на VIII Велико народно събрание. Това би усилило кризисните процеси в страната вместо да ги преодолее. Почти невъзможно е 400 народни представители да формират мнозинство от 2/3 за промяна на конституцията или за приемането на нова. Единственото, което ще се случи е, че ще влезем в още по-опасна политическа спирала на конфронтация между отделните власти, като вместо да се демократизира, конституцията може да се тотализира и това ще бъде пълната победа на кремълската стратегия за дестабилизация на отделно взета европейска държава. България ще бъде тази държава.

Но да припомня фактите.

На 14 май 1991 г. 39 народни представители от парламентарния съюз на СДС напуснахме заседанията на VII ВНС протестирайки срещу приемането на новата конституция от "конституционно мнозинство" , доминирано от представителите на бившата комунистическа партия, която само година по-рано се бе преименувала на социалистическа. Направихме го, защото се подчинихме на приетото от Националния координационен съвет на СДС с председател Филип Димитров решение сините депутати да не гласуват за новата конституция. Но е факт, че само 39 народни представители изпълнихме това решение. Двадесет и седем от нас на 10 юли обявиха протестна гладна стачка, която продължи 10 дни. Настоявахме, ако все пак парламентарното мнозинство приеме новата конституция, то поне тя да бъде одобрена на общонароден референдум. Тогава написах в отворено писмо - обръщение до моите избиратели от град Варна, следното:

„Скъпи приятели, налице вече са ясните симптоми за

един бавен, мъчителен, постепенен, протичащ с години преход, който на руски език се нарича перестройка.

Тази конституция скрива виновниците за националната катастрофа, дава възможност на комунистическата партия и в бъдеще да блокира демократичния процес в България, отново поставя гражданина в положение на слуга спрямо държавата и нейните органи....”

Писмото ми бе публикувано в седмичника за политика и култура "Век 21" (бр. 29 от 17 - 23 юли 1991 г.). В същия брой е поместено и обръщението на лидера на Демократическата партия Стефан Савов:

"Граждани, българи, хора, разбрахте ли най-после защо бързаха като пощръклели да гласуват тази конституция. Защо се радват, веселят, целуват? Защото сега вече престъпниците и виновниците за националната катастрофа ще останат ненаказани. Защото никога вече няма да ви върнат парите. Защото заграбеното от народа ще се превърне окончателно в тяхна собственост."

Нямаше кой да ни чуе. Журналисти ни се подиграваха и подкрепяха единствено онези сини депутати, които заедно с комунистите приеха новата конституция и пиха шампанско с тях. В деня на подписването ѝ студенти от Софийския университет издигнаха лозунг: „Нова конституция – депутатска проституция!” Силни думи, но е факт, че станахме свидетели в пленарна зала на страстни междупартийни прегръдки и целувки, на радостни възгласи и тържествен звън на чаши с шампанско. КАПАНЪТ ЩРАКНА.

Демокрация имаше, но реална промяна нямаше да има.

Защото реална промяна означаваше декомунизация на страната чрез лустрация на кадрите на БКП,

т.е. на партията обявена едва през 2000 г. със закон за престъпна организация. Означаваше и прочистване на държавното и общинското управление, както и на медиите, от кадрите на ДС.

Гладната стачка се проведе в градината зад църквата „Света София”. Там създадохме свой палатков лагер, в който бдяхме денем и нощем. Бяхме наясно, че България попада в заложен от комунистическата номенклатура капан. Така и се случи. При действието на новата конституция се родиха мутренските групировки, дирижирани от кадри на БКП и ДС. Извършена бе несправедлива приватизация, която обогати около 300 фамилии от номенклатурата на бившата комунистическа номенклатура и Държавна сигурност. Родиха се българските кредитни милионери и днешни олигарси. Независимата съдебна система остана безмълвен свидетел на тази тотална несправедливост и не реагира на извършването на крупни престъпления.

Някои от протестиращите срещу приемането на конституцията депутати не са вече между живите. Вечна им памет! Те бяха достойни представители на нашия народ. Но несправедливо са забравени днес. Протестът ни тогава бе подкрепен от учени, писатели, художници, университетски преподаватели, учители, лекари, юристи, инженери, работници, земеделски стопани. Това бе един от най-достойните протести в новата българска история. Защото ние казахме навреме истината и предупредихме, че с новата конституция целият ни преход към демокрация ще бъде опорочен, несправедлив и хаотичен. И най-голямата ценност на демокрацията - стабилното, предвидимо, сигурно, справедливо, спокойно развитие няма да достигне до дома на всеки гражданин.

Днес, когато станахме свидетели как партии, които ни проглушиха ушите с говоренето си за „промяна” се прегърнаха в правителство със символа на непромяната – БСП, а това стана миналата година, няма нито един факт в тяхното поведение, който да дава надежда за по-добри дни.

Политическото поведение на ПП и ДБ е противопоказно на самата идея за промяна.

То цели да увеличи още повече хаоса и конфронтацията в страната, за да могат грабителите на България в мътната вода да ловят своята риба. Те са хвърлили своите въдици в очакване на успешен европейски финансов улов. Грабителите са известни: всички те са излезли от шинела на БКП и ДС. Естествено е, че някои от тях подкрепят дестабилизаторите. Те са им удобни за употреба.

Дестабилизацията на България, която започна с т.нар. протести през лятото на 2020 г. продължава. И последното доказателство е, че рязко започнаха да се нарушават демократичните правила, както за избор на председател на парламента, така и за съставяне на правителство. Пролича и по това, че политиците преминават в задкулисието и извеждат на сцената свои кукли на конци, т.нар. експерти. Но спирам дотук, до паметта.