Проф. Пламен Павлов: Втори юни, Ботев и хайдушката традиция

Отново е 2 юни и България отдава своята признателност към Христо Ботев, неговата чета и падналите за нашата Свобода. По традиция център на тържества е Врачанският Балкан и обвеяните с легенди местности Околчица, Камарата, Йолковица... В навечерието на днешния 2 юни имаме възможността да се опитаме да преосмислим старите спорове за смъртта и гроба на Ботев - своеобразна мистерия, която вълнува поколения българи вече 147 години.

Това коментира за в. "Труд" проф. Пламен Павлов.

В няколко телевизионни предавания, вкл. във воденото от мен „Час по България“ по телевизия СКАТ, беше представена книгата на писателя и изследователя Николай Иванов, който възкреси събрана преди близо век информация по този заплетен въпрос. На 30 май заедно със самия Николай Иванов, както и с Боян Ботйов, Христо Илиев, Валери Младенов и колеги журналисти посетихме местността Манастирски дол във Врачанския Балкан. Именно там на 5 юни, четири дни след смъртта на покосения от куршума на черкезки стрелец войвода, един обикновен тогавашен българин - овчарят Вълко Очиндолски, - пренася и погребва събраните „... по скали и по орляци...“ кости на свидния син на България. Искрено се надявам, че преоткритите свидетелства ще доведат до изясняването на истината за гроба на Ботев. А сега ще се върнем векове назад, за си спомним за българските хайдути - същите, които гениалният поет и революционер обезсмърти със своите стихове и по чиито стъпки вървят героите на нашата национална революция.

Хайдушкото движение е оригинално българско и общобалканско явление през столетията на чуждото потисничество (ХV-ХIХ в.). Неговото място в живота на българите и другите християни в Османската империя в продължение на векове е неизменно. Макар и в по-ограничен и значително променен вид, хайдушката традиция има своето продължение в нашето националноосвободително движение до 1877-1878 г., а в останалите под чужда власт Македония, Родопите и Одринска Тракия - до първото десетилетие на ХХ в.

Началото на хайдутството се губи в дебрите на Средновековието, а първите му прояви са във времето на османското завоевание - в края на XIV и първите десетилетия на XV в. Най-често поводът за излизането с оръжие в ръка е лично отмъщение за сторена несправедливост и поругана чест от страна на омразната държава, местни бейове, насилници и т. н. Един от ярките примери е историята от разказа „Козият рог“ на Николай Хайтов, екранизирана в емблематичния филм на режисьора Методи Андонов (1972 г.).

В хайдушкото движение откриваме широка гама личности от гледна точка на социален произход, конкретна мотивация, индивидуални качества, достойнства и недостатъци. Налице са показателни примери за осъзнаването - ако не от всички, поне от страна на ярки личности,- на една благородна мисия. Прочутият войвода Панайот Хитов предава думите на хайдутин от поколението преди самия него - думи, които отразяват традиционни възгледи: „Ние сме пратени от Бога да вардиме сиромасите и да наказваме злочинците; а ако е така, то трябва да бъдем честни, правдолюбиви и чистосърдечни. Българският народ няма ни царство, ни покровители, ни защитници. Той трябва да се надее на Бога, на нас и на своята юнашка снага... А, ако е така, то хайдутинът трябва да варди честта му, да варди нещастните и вдовиците и да утешава беззащитните...“
Познатите ни днес хайдути със сигурност имат своите предшественици в епохата на Средновековието. Както и в други страни, и в българските земи е имало бунтари като Робин Худ в Англия, Тил Ойленшпигел в Германия, Юрай Яношик в Словакия и Полша... Такава връзка може да се търси при забележителния водач и цар Ивайло (1277-1280) и неговите съратници, представители на войнишкото население, защитаващо от векове проходите на Стара планина - социална среда, заредена със свободолюбие и непокорство. Именно тези българи, познати в османската епоха под имената „войнуци“/„войнигани“, „дервентджии“ и други подобни, най-често са основата и на хайдушкото движение. Най-известният пример на „средновековен хайдутин“, както пише още Константин Иречек, е „родопският цар“ и „юнак“ Момчил, на когото през 2020 г. заедно с проф. Николай Овчаров посветихме неголяма книга.

Хайдушкото движение, в което се вплитат бунтарство, авантюризъм, честолюбие и патриотизъм създава силни характери, ярки, понякога дори митични фигури, които оказват влияние върху хиляди българи и поддържа жив духа на свободолюбието сред нашите предци. Както отбелязва английският пътешественик Уилям Хънтър (краят на ХVIII в.): „Макар и често потискани към покорство, вродената любов към свободата още живее у българите (...) Българският народ страстно желае възмездие и копнее горещо за освобождение, и, ако дойде подходящ момент, неочакваният пламък на гневната ярост ще въодушеви сърцата!“

През столетията на османското господство в Мизия, Тракия и Македония бродят с четите си десетки хайдушки войводи, някои от които придобиват изключителна популярност: Баба Новак, Чавдар, Карпош, Страхил, Стоян Индже, Кара Кольо, Бойчо, Вълчан войвода... Редица събития от епохата на националното ни Възраждане са свързани с хайдушката традиция. Изпъкват ярки личности, каквито са капитан Георги Мамарчов, капитан Васил Хадживълков, Иван Кулин, Върбан Пенов, Манчо Пунин, и др. „Щафетата“ е поета от новите поколения борци за свобода, възприели идеите на „патриарха“ на революцията и „народен войвода“ Георги Раковски и превърнали се в „политически хайдути“: „дядо“ Ильо Малешевски, Панайот Хитов, Филип Тотю, Ангел Кариотов, Жельо Чернев, Хаджи Димитър, Стефан Караджата... „Горски пътник“ на Раковски е своеобразният епос за нашите хайдути, на Раковски принадлежи и първия опит за осмисляне на този феномен с книгата му „Българските хайдути“.

Хайдушката традиция има своето място в комитетската мрежа на Левски и в Априлското въстание, в което наред с апостолите и комитетските дейци се проявяват и „традиционни“ войводи, каквито са поп Харитон, Орчо, Стоил... За въстаналите българи в Панагюрище и Четвърти революционен окръг Бенковски е преди всичко войвода, още повече на „хвърковата“ чета! Да не пропускаме и четата на Таньо Стоянов, преминала Дунав едновременно с Ботевата. Хайдушкото наследство е живо и в българските чети в Сръбско-турската война от 1876 г., както и в Руско-турската Освободителна война (1877-1878). Има нещо твърде символично дори и в това, че последният златен пирон на Самарското знаме е забит от войводата „дядо“ Цеко Петков. Наред с българското Опълчениевъв войната участват доброволчески, „хайдушки“ по тип чети, водени от „вехти“ и по-млади войводи: Панайот Хитов, Филип Тотю, Жельо Чернев, Георги Пулевски, Христо Иванов-Големия, и др. В земите, останали извън театъра на войната, българските войводи водят и самостоятелни действия. В края на 1877 - началото на 1878 г. четата на „дядо“ Ильо войвода освобождава Кюстендил и Пиянечко, а онази на капитан Симо Соколов - района на Трън. Забележителна активност проявяват четите на капитан Петко войвода в Дедеагачко и Източните Родопи, на Димитър Попгеоргиев-Беровски в Малешевско, на Стоян Карастоилов и Тедор Паласкаря в Неврокопско и Сярско. В крайна сметка, хайдушкото наследство е ясно изразено в четите на Вътрешната Македоно-Одринска организация. Каква по-красноречива илюстрация на връзката на борбата на македонските българи с обвеяното с легенди минало от заглавието на книгата на големия български поет и борец за свободата на Македония Пейо Яворов - „Хайдушки копнения“ (1908 г.)?.

Връщайки се в нашето модерно, технологично съвремие, нека си спомним, че през 1977 г. една българска хайдушка песен полетя в необятния Космос. „Излел е Дельо хайдутин“ е записана върху т. нар. Златна плоча - „визитната картичка“ на човечеството към братята по разум във Вселената на борда на американския космически апарат „Вояджър“. Наред със своето космическо звучене песента от Родопа планина поразява със своето изключително послание, пронизано от волята на един народ за човешко достойнство.