Войната по пътищата: умален модел на държавата

Засега във войната по пътищата безсъвестните водачи са по-въоръжени от държавата, пише проф. Ивайло Дичев. Как да се промени това?

Повод за този текст е едно заглавие, което гласи: "Забрана на ляв завой разгневи жителите на квартала". Нямам представа дали въпросната мярка е добра или лоша, работата е там, че каквото и да предприеме управата на нашата татковина, то непременно води до яростни препирни и в последна сметка обикновено пропада. В този смисъл пътно-транспортната драма у нас е умален модел на цялата ни линееща държавност.

Възмущение, неефективни санкции и сянката на корупцията

Поредно убийство на пътя кара хората все по-масово да излизат на улицата - искат незабавни действия от страна на властта, сиреч увеличение на наказанията или оставка. Излъченият от един предишен гняв парламент този път решава светкавично да реагира и увеличава наказанията. И ето ти обрат: избликва ново възмущение, защото законите били писани на коляно, давали неточни резултати за употреба на наркотици (в 21-ви век) и изобщо - оставка!

В съвсем глупав капан се поставиха властите с това отнемане на коли. Имало вече възпитателен ефект, казват ни с цифри от полицията, само че колко разправии ще има оттук нататък, не ми се мисли. Чия е колата, крадена ли е, на лизинг ли и какъв юридически въртел ще изникне тепърва... Чудя се защо не решиха да присъждат просто една много висока глоба. Чета, че в някои страни отива над милион евро. Пък шофьорът ако иска да си продава колата, ако иска жилището. И ако може - глобата да е съобразена с имотното състояние на виновника. Вероятно са сметнали, че финансовата санкция е твърде абстрактна, че за българина действа само физическият дразнител. Така във времето на соца имаше закон, че може да ти вземат колата, ако те хванат да си береш царевица от някой блок. А може би по-далечната цел е всичко пак да се забатачи, знам ли.

Надявам се да започнем да разбираме, че паричните глоби не правят хората равни: защото за тези синчета с джиповете и татуировките няколко стотин лева са нищо. Виж, ако им се отнема книжката и отидат в затвора - това е по-друга работа. Преди много години ме пратиха на проверочен изпит за превишена скорост, до ден днешен минавам с повишено внимание през това фатално село. Глобата щях отдавна да съм забравил.

Всяка злополука неминуемо поражда съмнения в чадъри и подкупни дейци по веригата. Медиите изравят факти около пътното досие на джигита и възмутително лекото му отърваване от правосъдието. Обикновено няма кой да потърси сметка на тогавашния полицай, прокурор или съдия. Не знам дали подобни случаи се лепят в професионалната биография на тези длъжностни лица, защото всичко там е служебна тайна. И става безпощадно ясно, че тия работи у нас се уреждат с по някоя банкнота. Така автомобилизмът се оказва най-масовата школа за подкупване.

Могат ли технологиите да предложат решение?

Непрекъснато ни казват, че в системата не достигат хора, което по принцип е основният проблем на държавата ни. По-интересното е, че не сме сигурни в тази информация. Защото според едните сме сред първите в Европа по полицаи на глава, според другите - недостигът е хроничен. За броя на катаджии в София например съм срещал в медиите цифри от 6 до 700 дежурни. Нямам представа колко трябва да са, истината е, че като шофьор рядко виждам тези дейци, освен ако не уреждат преминаване на официален кортеж. Например не помня някога полицай да се е заел с едно от най-дразнещите ме нарушения - спрял на аварийки и слязъл да си върши работата, задръствайки пътя. Кой ще ти се занимава с подобни дреболии?

В използването на камери и изкуствен интелект май ще се движим със скоростта, с която вървим към електронното управление. Дори сегашното правителство да се захване решително, както му приляга, да покани чуждестранни фирми, ако няма наши - ще почнат едни обществени поръчки, едни оспорвания, едни съдебни процеси. Ще се окаже, че машината няма право да ви снима номера или че местоположението ви на пътя са лични данни. Разбира се, някоя социологическа агенция услужливо ще направи сондаж, според който 72% от хората са против камерите и понеже всяка година има някакви избори, работата ще се влачи с години. Както каза премиерът академик Денков, превишената скорост трябва да се отчете мигновено и до минути на водача да се изпрати глобата. Само дето "традиционалистите" ще кажат, че възрастния им електорат няма мобилни телефони и интернет - и пак ще затънем в юридически спорове.

Не ми е съвсем ясно как може да е позволено използването на устройства, които предупреждават за радар. Вярно - откритост, човешки права, демокрация, но това обезсмисля контрола. Не знам какво трябва да се измисли в тази посока, да се забранят ли, да се поставят навсякъде фалшиви устройства за камери ли, да се монтира във всяка кола чип, който да отчита скоростта и местоположението ѝ. Но засега във войната на пътищата безсъвестните водачи са по-въоръжени от държавата.

Всичко потъва в неопределеност

Така или иначе, на общественото недоволство трябва да се отговаря. И тъй, пътища ни се осейват с примитивни колчета против паркиране на тротоара или пресичане на осевата линия, дъски с шипове за принудително спиране, легнали полицаи за намаляване на скоростта. Нали сме си по традициите? Вярно, че легналите полицаи могат не само да развалят полуоските ви, но и да разтресат някой болен в линейката. Но пък как да се реагира на катастрофата, станала точно на това място? По шосетата близките слагат паметни плочи, в градовете властите монтират легнали полицаи.

В тази логика са и някои безумни ограничения на скоростта. Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, 30 километра в час. Питаш защо, казват ти: "Ами, по-миналата година тук стана злополука". Нещо като помен, ритуално бавно преминаване. Подобни недомислени ограничения подкопават доверието в пътните знаци и човек почва да не ги спазва, дори когато са нужни.

За качеството на пътищата да не отваряме дума. Вече не един журналист, завърнал се от Украйна, разказа че там, в разгара на ужасната война, те са по-добри от нашите, в центъра на София. И стана три години да се разправяме кой е строил, кой е крал и колко е дебел асфалтът и защо няма маркировка. И както винаги всичко потъва в неопределеност.

Трябва да отговорим като общество

Тази неопределеност, разбира се, е подклаждана от партийните ежби. Няма факти, има само политически обвинения, би казал един съвременен Ницше. Така и няма да разберем дали някакви мерки имат или нямат ефект. Дори ако ни го кажат от "нашия лагер", няма да повярваме, защото говорят едни политици, журналисти и анализатори, на които нямаме доверие по принцип. И защото смисълът на критиката у нас не е нещо да се подобри, а да се отрече изобщо българската държава, която, убеждават ни от години, единствено убива, лъже и краде. След като самият президент се включи в рушенето ѝ, подклаждайки двувластие в МВР, какво искате от путинистките пропагандатори?

В тази нажежена обстановка дебатът за пътищата лесно се плъзва в посока на морално-етичните теми. Болно е обществото, защото не възпитава децата, търпи бруталните бабаити, които са готови да бият, ако ги надминеш, и слуша чалга. Напоследък си пробива път по-конкретната тема за колективна отговорност. Зачудихме се как може в колата на убиеца от ул. Гурко не само да се е качила, но и да е взела бебето си една майка, въпреки че шофьорът е бил с над 2 промила алкохол, което няма как да не си личи. Нормална ли е тази жена, има ли чувство на самосъхранение, на гражданска отговорност? Нова телевизия разказа за френската система, където наказват не само пияния шофьор, но и компанията, която той е возил и която не е сигнализирала, че той извършва престъпление. В Монпелие бил осъден дори един барман, сервирал мастики на един такъв герой, защото не е предупредил полицията, когато го е видял да потегля.

Критиците ще кажат, че това е доносничество, че всеки отговаря за себе си и къде отиват индивидуалните права в либералната ни демокрация. Помислете пак. Ако ще говорим за пътно убийство, то следва да говорим и за пътно съучастничество, нали така? Ако пък няма да сме общество, да се разотиваме от площадите и всеки да си скърби сам вкъщи.

***

Този коментар изразява личното мнение на авторката и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.