Трудно можем да си представим развитието на международните отношения през последните 50 години без Хенри Кисинджър

Запознавайки се през последните дни с отзивите на държавници, дипломати, историци и др. за живота и делото на големия американски държавник и дипломат Хенри Кисинджър, изказани по повод неговата кончина, не мога да не приема както на първо място суперлативите, така и отделни критични бележки. Но, от друга страна, не мога да споделя твърдението, че той е много, ама много противоречива историческа фигура (Критичните бележки се отнасят главно към сравнително по-ранния Кисинджър, след което преобладават неговите исторически постижения.). Не се наемам да бъда морален съдник на исторически фигури от мащаба на Хенри Кисинджър, като единствено бих посочил, че споменатата противоречивост в повечето нейни прояви най-вероятно е била още един пример за мъчителните преживявания и дилеми на държавника и дипломата: неговият дълг и професионална етика е да защитава интересите на своята страна, така както са се разбирали тогава, включително, ако се наложи, с цената на тежки лични морални компромиси. Разбира се, винаги има морални граници, които никога и по никакъв повод не би следвало да се прекрачват.

Биографията и държавническите постижения на Хенри Кисинджър са широко известни; те не са обект на настоящия текст. Тук бих искал само да се спра на 2-3 основни теми, развити в неговите писмени творби. Обикновено, когато пише за дейността и творчеството на исторически фигури като Кисинджър, човек винаги рискува да принизи тяхното дело и идеи до нивото на собственото си сравнително по-ограничено разбиране. Поемам този риск най-малкото, защото първо, действително става въпрос за много малка част от неговото творчество, и второ, защото големият американски държавник е бил основния идеен извор за моите досегашни писания и поради това той е най-често цитираният автор в тях. Подозирам, че това е така при голяма част от пишещите колеги дипломати и международни анализатори.

Към средата на 90-те години на миналия век вече бях работил около 15 години в Министерство на външните работи, но едва след като прочетох появилата се по това време книга на Кисинджър „Дипломацията“, а впоследствие и повечето други негови книги, бих могъл честно да кажа, че тогава започвам да разбирам истинската сложност на професията „дипломат“, да навлизам и реално да разбирам поне част от дълбинните води на световната политика.

Позволявам си да препоръчам на младите дипломати да прочетат книгите на Хенри Кисинджър, поне „Дипломацията“ и „Световният ред“, които бих определил като задължително основно учебно помагало и богат извор на международна политическа и историческа култура. Наистина впечатлява изключителното умение на Хенри Кисинджър да съчетава съзидателно своите енциклопедични познания, геополитически анализи, необятен политически и дипломатически опит с интересите на своята страна – САЩ, а заедно с това, по възможност, и с укрепването на мира и сигурността в света и по места. В зрелия период на своя необикновен живот Кисинджър издига това свое умение и своя метод на изключителни висоти както в професионалната си дейност, така и в своето безценно писмено творчество.

Въпреки че Хенри Кисинджър е избягвал да се обявява за привърженик на една или друга идеология или теория, повечето анализатори го определят като привърженик на течението на реализма в теориите за международните отношения. Не съм чувал Кисинджър да е възразявал на това. Вероятно, защото все пак една от основните характеристики на реализма е отхвърлянето на каквато и да е конструктивна роля на идеологиите в международните отношения. В книгите на Кисинджър преобладават близки до реализма подходи, оцени и решения, които в някои случаи се проявяват в симбиоза с философско-политически схващания. Доминира, разбира се, реализмът, но в крайна сметка, както при други оригинални мислители, техните идеи не могат еднозначно да се категоризират. Във всеки случай, отсъствието на Кисинджър от плеядата повлияни от неолиберализма мислители или директни неолиберални апологети, е очевидно и многозначително. А именно, Кисинджър никога не е бил неолиберал, а моето впечатление е, че той се е отнасял към тях подозрително и дори с неприязън. Неолибералите, разбира се, от своя страна, са отговаряли негативно и дори враждебно, като името на големия държавник и дипломат сравнително рядко се споменаваше по време на голямата неолиберална вълна в света.

Първата тема, към която бих искал да привлека вниманието на читателите, проличаваща отчетливо със своето централно място в произведенията на Хенри Кисинджър, е световният ред. Най-задълбочено въпросът е разгледан в едноименната книга, излязла през 2014г. под дългото име „Световният ред: размисли за характера на нациите-държави и хода на историята“ (World Order: Reflections on the Character of Nations and the Course of History). Кисинджър определя световния ред като „един изкусен баланс между сдържаност, сила и легитимност“. „Всеки международен ред – пише той – рано или късно се изправя пред въздействието на две тенденции – предизвикателства за неговата здравина: редефиниране на легитимността или значителна промяна в баланса на силите“ (World Order…., Penguine press, 2014, p.365). Изгражда се тогава нов световен ред при нов баланс на силите и сравнително нова легитимност.

В наши дни за постигане на един истински световен ред държавите, „поддържайки своите собствени ценности, трябва да придобият една втора култура, която е глобална, структурна и юридическа – концепция за ред, която излиза извън перспективите и идеалите на който и да било регион или държава.“ (пак там, стр. 373). Вестфалският мир (1648) е „отражение на едно практическо съгласие, той не представлява някакво уникално морално прозрение. Резервиран откъм оценки за абсолютното в полза на практическото и екуменичното, той е опит за кристализиране на ред от многообразието и сдържаността. Такъв ред може да бъде култивиран, той не може да бъде налаган.“ (пак там, стр. 27). И по-нататък: „Гениалността на тази система и причината, поради която тя се разпространи по целия свят, беше в това, че нейните клаузи бяха процедурни, а не светогледни.“ (пак там, стр. 27).

Горе-изложените цитати от книгата на Кисинджър „Световният ред“ имат толкова ясно послание, че, според мен, би било излишно да се коментират – най-много да се замъглят неговите акценти. Бих посочил само, че те правят кристално ясни причините за неприязънта между Кисинджър и неолибералите. От друга страна, без да подценява демократичните ценности, Кисинджър винаги е поставял приоритета за постигането на стабилен световен ред пред стимулирането на демокрацията в света. Следвайки тази държавническа логика, редица реалисти в сегашния състав на американския Съвет за международни отношения препоръчват тази сравнителна приоритетизация на администрацията на президента Байдън. И колкото и голям акцент да поставят демократите върху либерално-демократичните ценности, изглежда препоръката, макар и бавно, се възприема все повече от администрацията.

Хенри Кисинджър е прагматик – геополитик, който обаче развива и преработва натрупания практически опит в писмените си произведения. Политическата философия не е чужда на Кисинджър. Тя търси вътрешните механизми в развитието на системата на международните отношения и тяхното използване в общ интерес, докато геополитиката се свързва с интересите на отделните държави. Това не означава задължително противопоставяне между тези две области на човешкото познание. Те могат да обединят усилия за промяна на международната политика към по-добро, включително към по-нататъшното демократизиране на международните отношения. Геополитиката би могла да допринесе за общото благо, ако развие ориентири за сближаване на глобалното и регионално балансиране на интересите и обвързването му във възможната степен с принципа на суверенното равенство, ако съдейства за разработването на методологии за съвместяване на интересите на суверенните държави с различна геополитическа тежест и потенциал. Именно към това се е стремял на практика и в писмените си произведения Хенри Кисинджър. Личното ми мнение е, че в това отношение той прави най-големите си постижения. Кисинджър много добре си даваше сметка, че поемайки по традиционния път, геополитиката ще засили противоречията между глобалните играчи с произтичащите от това беди за международното общежитие.

Поразява яснотата на мисълта на Хенри Кисинджър независимо от преклонната му възраст. В едно от последните му интервюта (пред The Spectator”) той постулира: „Желанието за мир и ред има два компонента: желание за изграждане на структура за сигурност и необходимост от действия за помирение. Ако не можем да постигнем и двете, не можем да постигнем нито едно от тях.“ Ако приложим тази формула към сегашните кръвопролитни войни в Украйна и в Близкия изток, имаме шанс за тяхното по-бързо прекратяване. Какво тук не е ясно? Ама било трудно! За Хенри Кисинджър най-важното беше вземането на правилни решения, след което трудностите стават относителна категория. Това е само една малка илюстрация на могъщия метод на Хенри Кисинджър за търсене и изграждане на мир, сигурност и съзидателност в международните отношения и световната политика.

София, 03 декември 2023г.

Атанас Будев