Япония се насочва към превръщането си в ядрена сила

Моята страна, Япония, е достигнала исторически кръстопът: Тя трябва да разработи ядрени оръжия, защото наистина няма избор.

Ако човек е реалист по отношение на настоящата геополитическа ситуация в Азия, има само един въпрос, който е от значение: Обстоятелствата, които послужиха на Япония толкова добре след поражението ѝ във Втората световна война, вече не съществуват. Един ядрен Китай е все по-голяма заплаха, която разгръща мускулите си далеч отвъд границите си. Северна Корея разполага с все по-голям арсенал от ядрени оръжия и не показва признаци, че ще намали враждебността си към своите съседи.

Най-вече американският "ядрен чадър", който ни позволи толкова много години мир и просперитет под военната закрила на Вашингтон, все повече се разклаща, вероятно непоправимо. Дълъг списък от правителствени служители и академични експерти винаги е разглеждал гаранциите за защита на Америка срещу врагове като основа на нейната сигурност. Кой политик в Япония, гледайки на сегашното безредие във Вашингтон, все още може да приема тези гаранции за даденост?

В годините след Втората световна война и в разгара на Студената война Япония е опора на американското присъствие в Азия. Двете държави бяха взаимно ангажирани да противодействат на възхода на Китай и на разпространението на комунизма. Бившият министър-председател Ясухиро Накасоне заяви, че Япония и САЩ споделят "неразривна съдба".

Поглеждайки назад, човек може да види, че в тази "съдба" винаги е имало пукнатини и потенциални разломи, дори ако политиците са ги замазвали. След войната Япония, не без основание, се превърна в международен говорител на каузата за мир. В нейната конституция е записано, че се отказва от войната и използването на сила за разрешаване на спорове. За някои - над една трета от обществеността, според едно проучване - този език е превърнал Япония от милитаристична държава в пацифистка нация със специална мисия в света. Други обаче, включително влиятелни фигури в правителството, тълкуваха конституцията като даваща на Токио възможност да разработва ядрени оръжия, ако е необходимо. Но въпросът така и не се превърна в истински дебат. Хората в Япония отказваха да го обсъждат.

Като единствената страна, станала жертва на атомни бомби, много японци бяха страстно против използването им - "Никога повече!" - или дори против разработването им. Джон Фостър Дълес нарича това "ядрена алергия" - израз, който той използва през 1954 г., след като рибарска лодка "Лъки Дракон" е изложена на радиация от американски термоядрен опит на атола Бикини. Броят на засегнатите хора е нищожен в сравнение с хилядите загинали в Хирошима и Нагасаки. Въпреки това всички емоции, потиснати от 1945 г. насам, сякаш изведнъж избухват. В рамките на един месец парламентът прие резолюция срещу ядрените опити, а публична петиция събра подписите на повече от половината регистрирани гласоподаватели в страната в подкрепа на резолюцията. (Инцидентът също така стимулира създаването на филма "Годзила".) Япония е на път да си създаде международна репутация на "мирна нация" - название, което кара гражданите ѝ да се гордеят. През следващите години Япония внесе в Общото събрание на Организацията на обединените нации десетки резолюции, призоваващи за премахване на ядрените оръжия.

Безспорно е, че Токио се противопоставяше на ядрените оръжия, докато се приютяваше под американския ядрен чадър, но това беше безспорно лицемерие. През 2016 г. Нова Зеландия предложи резолюция на ООН, в която се заявява, че ядрените оръжия никога и при никакви обстоятелства не трябва да се използват. Тя привлече повече от 100 съавтори, включително Япония. В същото време осемнадесет държави подкрепиха конкурентно изявление, в което се твърди, че използването на ядрени оръжия може да е необходимо по причини, свързани с националната сигурност. Двете декларации бяха очевидно несъвместими. Япония беше единствената страна, която подписа и двете. Но подобни противоречия не притесняваха пацифистки настроената общественост. Обсъждането на ядрените оръжия беше третата релса на японската политика. В държавните училища се изискваше "обучение за мир" и дори Министерството на външните работи финансираше програми за борба с ядреното оръжие. Всеки лидер, който предлагаше промяна в политиката, трябваше да плати политическа цена.

Дори първият успешен ядрен опит на Китай през 1964 г. не оказва голямо влияние върху общественото мнение, въпреки че за много японски политически лидери той е показателен за това колко зависима е страната от Америка и нейните бомби. Може би по-голямата част от японския народ можеше да си затвори очите и да остане самодоволна. Въпреки това държавните служители, натоварени да поддържат националната сигурност, не можеха да си позволят да пренебрегнат китайската заплаха. Появяваше се разделение между мнението на елита и народния нрав, което само щеше да се задълбочи през следващите години. Изглеждаше, че дългогодишната антиядрена позиция на Япония е станала зависима от хора, които отказват да се адаптират към променящата се международна ситуация, които не са научили нищо и не са забравили нищо.

Министър-председателят Ейсаку Сато олицетворява това разделение. След китайския тест той изрази съжаление за политическите заслепения на сънародниците си и заяви, че обществото трябва да бъде информирано за новите реалности. Това ще отнеме време, смята той. Междувременно Сато избра единствения път, който му се откриваше. Той замина за Вашингтон, за да моли президента Линдън Джонсън да потвърди ангажимента на Америка към отбраната на Япония. Ясно е, че в молбите на Сато имаше нещо недостойно - съюзът между САЩ и Япония никога не е бил равноправен, но той имаше един коз в ръкава си. Той предупреди, че ако Джонсън не даде необходимите уверения, Япония ще трябва да обмисли разработването на собствени ядрени оръжия. През 1964 г. общественото мнение не би допуснало това и Сато несъмнено го е знаел. И все пак заплахата беше достатъчно убедителна и разрушителна, за да привлече вниманието на Джонсън. Той направи изявление, което повтори и през 1967 г., че Съединените щати са готови да попречат на Китай да използва ядрени оръжия.

На това се надяваше Сато и това му позволи да се насочи в обратна посока. Когато се върна у дома, той се превърна от лидер за национална сигурност в лидер за мир. През декември 1967 г. той обявява това, което ще се превърне в основа на японската ядрена политика оттогава насам: "Трите неядрени принципа". Япония няма да разработва ядрени оръжия; няма да притежава ядрени оръжия; няма да позволи на нейна територия да бъдат разположени ядрени оръжия. Твърди се, че на четири очи Сато е нарекъл тези обещания "глупости". По-късно винаги двусмисленият (или двуличен) Сато добави четвърти стълб, като по същество заяви, че Япония ще се придържа към Трите принципа, докато запазва доверието си в американския ядрен чадър. За усилията си той получава Нобелова награда за мир през 1974 г.

Всъщност надеждността на Вашингтон и неговият ядрен чадър винаги са били в основата на политиката за сигурност на Токио. Най-просто казано, въпросът е: би ли била Америка готова да рискува унищожаването на Лос Анджелис, за да защити Токио? С разширяването на ядрения потенциал на Китай и Северна Корея този въпрос придобива смъртоносна актуалност. Тъй като въпросът придобива все по-голямо значение за бъдещето на Япония, се налага да погледнем назад към американско-японския съюз и да се запитаме колко силен е той и дали някога е бил. Япония винаги е била младши партньор. Вашингтон взема решение, а Токио се съобразява и адаптира. Но трябва ли да се задоволи с това да остане младши партньор?

Исторически повратен момент в отношенията настъпва в началото на 70-те години на миналия век, когато Ричард Никсън отива в Китай и отменя златния стандарт на САЩ. Това бяха дълбоки "сътресения" за политическите и икономическите позиции на Япония. От решаващо значение е, че те показаха на Токио, че Вашингтон е готов да преследва това, което възприема като свой национален интерес, дори ако това накърнява интересите на неговите съюзници. Със сигурност международно ориентираният Никсън предложи уверения на японското правителство - и то се адаптира. След това Америка изостави своя съюзник в Южен Виетнам и Япония се адаптира. Съединените щати също обърнаха гръб на съюзниците си в Ирак и Афганистан. Япония отново се приспособи. Вашингтон не подкрепи Токио, когато Северна Корея отвлече японски граждани. Начерта "червена линия" в Сирия и отказа да я спази. Той се оттегли от Транстихоокеанското партньорство, Протокола от Киото за изменението на климата и ядреното споразумение с Иран. Даде обещания да защитава целостта на Украйна, но след руското нахлуване не рискува живота на собствените си войски. Доколко Токио може да се довери на обещанията, идващи от Вашингтон?

Нещо повече, японските съмнения са двусмислени. Ако имат сериозни опасения, че Съединените щати правят твърде малко, те се притесняват и че правят твърде много. В годините след разпадането на Съветския съюз Съединените щати се оказаха импулсивни и светотатствени, като отмениха споразумения с Русия, нахлуха в Ирак и Афганистан и се намесиха в Либия, без да се съобразяват с дългосрочните последици. Обвързвайки сигурността си с решенията на импулсивните и ненадеждни лидери във Вашингтон, японците се оставят да бъдат разтърсвани. Това не е състояние, с което трябва да живее която и да е държава, със сигурност не и такава могъща като Япония.

Може би никой друг въпрос не разкрива толкова несигурността и слабостта на американско-японския съюз в момента, колкото уязвимостта на островите Сенкаку в Източнокитайско море, за които претендират както Япония, така и Китай (където те са известни като островите Дяоюй). Пълномащабно нападение на Япония от страна на Китай е немислимо, но постепенните посегателства, които променят баланса на силите в Сенкаку, са друг въпрос. Този спор продължава вече десетилетия. Въпреки това през последните години, когато ядрените китайци станаха по-силни във военно отношение, те станаха по-настойчиви, като изпратиха патрули на бреговата охрана в териториите, за които твърдят, че са "китайски териториални води", и пуснаха свои самолети над главите си. В обсега на Сенкаку има около две дузини китайски военни бази, но само четири бази на САЩ и Япония.

Освен това нарастващо несъответствие, по-големият въпрос за Токио е доколко надежден съюзник ще бъде Вашингтон, ако спорът прерасне в пълномащабна криза. Дали американците биха били готови да проливат кръв за точки в океана, за които никога не са чували? Примери като Украйна не предлагат утеха. И не бива да се забравя, че Япония има териториални спорове и с Русия. Нито един спор не може да бъде достатъчен, за да предизвика тотална война с Китай или Северна Корея (или Русия). Но не е ли време Япония да помисли за собствена ядрена възпираща сила, която да замени американската и да неутрализира тактиката на враговете си?

От края на Втората световна война насам "ядрената алергия" се основава на два основни принципа - и двата постоянно се рушат. Нарастващите заплахи в Азия вече поставиха под въпрос първата основа - надеждността на американския ядрен чадър. Втората основа е японското обществено мнение, което традиционно изпитва дълбока неприязън към ядрените оръжия. Но както всичко останало в Източна Азия, то също се променя. Последните проучвания на общественото мнение сочат едновременно различни посоки. Някои от тях показват, че мнозинството от японците губят вяра в съюза с Америка. Други показват, че зависимостта от ядрения чадър на Вашингтон остава силна. Япония изглежда е нация, която страда от когнитивен дисонанс. Както е известно, социологическите проучвания дават само моментна представа за общественото мнение (и зависят от начина, по който е зададен въпросът). Те ни казват малко за тенденциите. Но тенденциите в Япония изглежда сочат в една посока.

Поколението, което има лични спомени от Хирошима и Нагасаки, е на изчезване, докато по-младите поколения изглежда са по-благосклонни към ядрена Япония. Ядрените оръжия вече не са тема табу. Когато севернокорейците изстреляха ракета през японска територия в края на миналия век, това беше събитие, което промени историята, сравнимо с това, което американците преживяха, когато Съветският съюз изстреля Спутник през 1957 г. Изведнъж цялата страна изглеждаше изложена на риск и започна да преосмисля възможностите си. Възприеманите заплахи само се увеличиха през XXI век, най-вече със севернокорейския ядрен опит през 2006 г. и многократните полети на севернокорейски ракети над японска територия. Към 2022 г., след като руснаците нахлуха в Украйна, въпреки американските обещания за защита, преобладаващото мнозинство от японците беше готово да обсъди темата за ядрените оръжия след десетилетия на волево мълчание.

При всеки публичен дебат ще бъдат повдигнати няколко възражения срещу ядрените оръжия на Япония. Всъщност много от тях са безсмислени. Твърди се, че японският народ не би желал да пожертва част от своето богатство и просперитет за сметка на разработването на ядрени оръжия и необходимите системи за доставка. Но през последните години Япония показа, че е готова да се откаже от част от лесния живот и да приеме драстично увеличение на военните бюджети. Освен това, ако страна като Пакистан (или Северна Корея) е готова да плати за ядрена сигурност, Япония, с третата по големина икономика в света, със сигурност може да си позволи да направи същото. Всичко това е по-скоро въпрос на национална воля, която от своя страна зависи от това доколко японският народ вярва в американската възпираща сила.

Друг аргумент срещу ядрената въоръжаване, също толкова безсмислен, е, че ако Япония започне да използва ядрено оръжие, световната общност ще реагира със санкции и дипломатическа изолация. Историята разказва друго. След като Индия и Пакистан взривиха бомбите си през 1998 г., светът реагира с ужас и враждебност. Това бързо отмина и двете страни скоро бяха приветствани обратно в така нареченото семейство на нациите. Вашингтон дори се съгласи да подпомогне гражданската ядрена програма на Ню Делхи. Що се отнася до японците, те могат да бъдат сигурни, че Вашингтон няма да изостави най-страховития си съюзник в Азия, защото той е решил да укрепи националната си сигурност, като започне да се занимава с ядрена разработка. В Америка вече се чуват влиятелни гласове, които настояват, че една ядрена Япония би била от полза за Съединените щати.

Чуват се и аргументи от географско естество. Твърди се, че Япония е особено уязвима за ядрена атака, тъй като нейните градове и население са концентрирани на сравнително малка територия. Твърдението е, че Япония е по-безопасна без ядрени оръжия, защото сравнително малка атака от страна на китайците или севернокорейците би нанесла колосални, неприемливи щети. Кажете това на израелците, за които се казва, че две добре разположени бомби биха унищожили цялата страна. Къде са гласовете в тази малка държава, които призовават за едностранно разоръжаване?

Ако има убедителен аргумент срещу придобиването на ядрени оръжия от Япония, той е свързан с възможността за разпространение на ядрено оръжие. По-конкретно, ако Токио се сдобие с ядрено оръжие, Сеул вероятно също ще го направи. Това вероятно е най-силното възражение срещу ядрената въоръжение. Южнокорейците винаги са били по-позитивно настроени към ядрените оръжия, отколкото Япония. При наличието на ядрена заплаха на северната им граница мнозинството от южнокорейците вече подкрепят ядрената сигурност. Този процент рязко се увеличава, ако бъдат попитани какво трябва да направят, ако японците започнат да използват ядрено оръжие. Опитът им от Втората световна война не е забравен - много южнокорейци гледат по-благосклонно на Китай, отколкото на Япония. И те виждат същата непредсказуема Америка, която виждат японците. Заобиколено от ядрен Китай и Северна Корея (а след това и от ядрена Япония), подтикнато от обществеността, която е про-ядрена и несигурна в американските гаранции, ръководството в Сеул вероятно няма да има друг избор, освен да тръгне по пътя на разпространението. Те със сигурност вече провеждат дискусии по тази тема

Това обаче не бива да притеснява японците. Те трябва да помнят, че независимо от различията си, южнокорейците са техни съюзници, а не врагове. Опасностите, пред които са изправени, идват от Пекин и Пхенян, а не от Сеул. Може да има абстрактни или дългосрочни рискове за "световния мир" от разпространението на оръжия в Източна Азия, но непосредствените опасности са агресивен Китай, непредсказуема Северна Корея и отслабващи Съединени щати. По отношение на националната им сигурност това трябва да са непосредствените им приоритети.

В крайна сметка въпросът за Южна Корея и разпространението на ядрени оръжия поставят Япония пред предизвикателства, които са в основата на нейната национална сигурност. След края на Втората световна война Япония се гордее, че е "мирната нация", която води международната битка за ограничаване и в крайна сметка за забрана на ядрените оръжия. Тази цел изглежда все така далечна. В същото време преките заплахи за националната сигурност на Япония се увеличават, а нейният основен - всъщност единствен - защитник става все по-слаб и, изтощен от безплодни войни в Азия и Близкия изток, показва всички признаци, че все повече се оттегля от международната сцена. Уморените Съединени щати изглежда преоткриват изолационистките си традиции. Позицията на Япония като стожер на световния мир все повече изглежда лукс, който тя не може да си позволи.

Трябва ли Япония да продължи да върви по идеалистичния път, който е възможен само благодарение на защитата на Америка? Или трябва да приеме реалността на дълбоко променената глобална ситуация, в която не може да разчита на никого, освен на себе си? Дори най-надеждните и пацифистично настроени японци могат да осъзнаят, че отговорът на тези въпроси е само един. Япония трябва да разработи ядрени оръжия.

Barry Gewen - The National Interest

превод: Nick Iliev