На прага на Трета световна война

Ерата след Студената война започна в началото на 90-те години на миналия век с извисяващи се визии за глобален мир. Приключва три десетилетия по-късно, с нарастващи рискове от световна война. Днес Европа преживява най-опустошителния военен конфликт от поколения насам. Бруталната битка между Израел и Хамас сее насилие и нестабилност в Близкия изток. Източна Азия, за щастие, не е във война. Но там също не е съвсем мирно, тъй като Китай принуждава своите съседи и натрупва военна мощ с историческа скорост. Ако много американци не осъзнават колко близо е светът до това да бъде опустошен от ожесточени, взаимосвързани конфликти, може би това е така, защото са забравили как се е появила последната световна война, пише за Foreign Affairs, Хал Брандс, професор по глобални въпроси в Училището за напреднали международни изследвания Джон Хопкинс и старши сътрудник в Американския институт за предприемачество.

Когато американците мислят за световна война, те обикновено мислят за Втората световна война - или частта от войната, която започна с удара на Япония над Пърл Харбър през декември 1941 г. След тази атака и последвалото обявяване на война от Адолф Хитлер на Съединените щати, конфликтът беше единична, всеобхватна борба между съперничещи съюзи на глобално бойно поле. Но Втората световна война започна като трио от слабо свързани състезания за надмощие в ключови региони, простиращи се от Европа до Азиатско-Тихоокеанския регион - състезания, които в крайна сметка достигнаха кулминацията си и се обединиха по глобално всепоглъщащи начини. Историята на този период разкрива по-тъмните аспекти на стратегическата взаимозависимост в един разкъсван от война свят. Той също така илюстрира неудобни паралели със ситуацията, пред която Вашингтон е изправен в момента.

Съединените щати не са изправени пред формализиран съюз от противници, както беше по време на Втората световна война. Вероятно няма да се повтори сценарий, в който автократичните сили завладяват гигантски части от Евразия и нейните крайбрежни региони. И все пак с войните в Източна Европа и Близкия изток, които вече бушуват, и връзките между ревизионистките държави стават все по-ясно изразени, всичко, което би било необходимо, е сблъсък в оспорвания западен Пасифик, за да се предизвика друг ужасен сценарий - сценарий, в който интензивни, взаимосвързани регионални борби надделяват в международната система и се създава криза на глобалната сигурност, различна от всичко от 1945 г. насам. Свят в риск може да се превърне в свят във война. А Съединените щати съвсем не са готови за предизвикателството.

Война и памет

Американските спомени за Втората световна война са незаличимо белязани от два уникални аспекта на опита на САЩ. Първо, Съединените щати влязоха във войната много късно - повече от две години след като Хитлер разтърси Европа, като нахлу в Полша, и повече от четири години след като Япония започна Тихоокеанската война, като нахлу в Китай. Второ, Съединените щати се присъединиха към битката и на двата театъра едновременно. Така Втората световна война беше глобализирана от момента, в който Съединените щати влязоха в нея; от декември 1941 г. нататък конфликтът включва една многоконтинентална коалиция, Големият съюз, която се бори с друга многоконтинентална коалиция, Оста, на множество фронтове. (Изключението беше, че Съветският съюз остана в мир с Япония от 1941 до 1945 г.) Това беше световна война в нейния най-пълен, най-всеобхватен смисъл. И все пак най-ужасният конфликт в историята не е започнал по този начин.

Втората световна война беше съвкупността от три регионални кризи: буйството на Япония в Китай и Азиатско-тихоокеанския регион; Кандидатурата на Италия за империя в Африка и Средиземноморието; и натиска на Германия за хегемония в Европа и извън нея. По някакъв начин тези кризи винаги са били свързани. Всяка от тях беше дело на автократичен режим със склонност към принуда и насилие. Всяка включваше удар за господство в глобално значим регион. Всяка допринесе за това, което президентът на САЩ Франклин Рузвелт през 1937 г. нарече разпространяваща се "епидемия от световно беззаконие". Въпреки това, това не беше интегриран мегаконфликт от самото начало.

Фашистките сили първоначално нямат много общо, освен нелибералното управление и желанието да разбият статуквото. Всъщност зловещият расизъм, който проникна във фашистката идеология, може да работи срещу сплотеността на тази група: Хитлер веднъж се присмива на японците като "лачени полумаймуни". И въпреки че тези страни, започвайки през 1936 г., ще сключат поредица от припокриващи се пактове за сигурност, през края на 30-те години те са били толкова често съперници, колкото и съюзници. Германия на Хитлер и Италия на министър-председателя Бенито Мусолини работят по противоположни цели в кризите около Австрия през 1934 г. и Етиопия през 1935 г. Едва през 1938 г. Германия подкрепя Китай във войната му за оцеляване срещу Япония; на следващата година подписва мълчалив съюз със Съветския съюз, след което води необявен конфликт срещу Токио в Азия. (Москва и Токио по-късно подписаха пакт за ненападение през април 1941 г., който се запази до 1945 г.) Само постепенно регионалните кризи се сляха и съперничещите коалиции се сплотиха поради фактори, които днес може да звучат познато.

Първо, каквито и да са техните специфични — и понякога противоречиви — цели, фашистките сили имаха по-фундаментално сходство на целите. Всички се стремяха към драматично трансформиран глобален ред, в който "неимащите" сили създадоха огромни империи чрез брутални тактики - и в който бруталните режими надминаха декадентските демокрации, които презираха. "В битката между демокрацията и тоталитаризма", заявява министърът на външните работи на Япония през 1940 г., "последният . . . без съмнение ще спечели и ще контролира света. Съществуваше основна геополитическа и идеологическа солидарност между световните автокрации, което ги приближаваше — и конфликтите, които те посяваха — по-близо един до друг с течение на времето.

Второ, светът разви извратена форма на взаимозависимост, тъй като нестабилността в един регион изостри нестабилността в друг. Като унижи Обществото на нациите и показа, че агресията може да се отплати, нападението на Италия срещу Етиопия през 1935 г. проправи пътя за ремилитаризацията на Рейнланд от Хитлер през 1936 г. След това Германия продължи напред през 1940 г., като смаза Франция, поставяйки Обединеното кралство на ръба, и създаване златна възможност за японската експанзия в Югоизточна Азия. Определени тактики също мигрираха от театър в театър; използването на терор от въздуха от италианските сили в Етиопия, например, преобразува използването му от германските сили в Испания и японските сили в Китай. Не на последно място, големият брой предизвикателства пред съществуващия ред дезориентира и изтощи защитниците му: Обединеното кралство трябваше да действа внимателно в отношенията си с Хитлер по време на кризите около Австрия и Чехословакия през 1938 г., защото Япония застраши имперските ѝ владения в Азия и нейните средиземноморски спасителни линии бяха уязвими за Италия.

Тези два фактора допринесоха за трети, който беше, че програмите за екстремна агресия поляризираха света и го разделиха на съперничещи си лагери. В края на 30-те години Германия и Италия се обединиха за взаимна защита срещу западните демокрации, които можеха да се опитат да осуетят съответните им амбиции. През 1940 г. Япония се присъединява към групата с надеждата да възпре Съединените щати да се намесят в нейната експанзия в Азия. Чрез множество, взаимно подсилващи се програми за регионален ревизионизъм, трите страни обявиха, че ще създадат "нов ред на нещата" в света.

Този нов Тристранен пакт в крайна сметка не възпира Рузвелт, но го убеди, както той пише през 1941 г., че "враждебните действия в Европа, Африка и Азия са части от един световен конфликт". Наистина, докато Оста се сплотяваше и нейната агресия се засилваше, тя постепенно принуди огромен набор от страни в съперничещ съюз, посветен на осуетяването на тези планове. Когато Япония нападна Пърл Харбър и Хитлер обяви война на Вашингтон, те вкараха Съединените щати в конфликти в Европа и Тихия океан и превърнаха тези регионални сблъсъци в глобална борба.

Миналото е настояще

Паралелите между тази по-ранна епоха и настоящето са поразителни. Днес, както и през 30-те години на миналия век, международната система е изправена пред три остри регионални предизвикателства. Китай бързо натрупва военна мощ като част от кампанията си да изхвърли Съединените щати от западната част на Тихия океан и, може би, да стане водещата сила в света. Войната на Русия в Украйна е убийственият център на нейните дългогодишни усилия да си върне надмощието в Източна Европа и бившето съветско пространство. В Близкия изток Иран и неговата група от поддръжници - Хамас, Хизбула, хусите и много други - водят кървава борба за регионално господство срещу Израел, монархиите в Персийския залив и Съединените щати. Отново фундаменталните общи черти, свързващи ревизионистките държави, са автократичното управление и геополитическото недоволство; в този случай желание да се наруши воден от САЩ ред, който ги лишава от величието, което желаят. Пекин, Москва и Техеран са новите "нямащи" сили, които се борят срещу "имащите": Вашингтон и неговите съюзници.

Две от тези предизвикателства вече станаха горещи. Войната в Украйна също е жестоко съревнование между Русия и Запада; Руският президент Владимир Путин се огъва за дълга, мъчителна борба, която може да продължи години. Атаката на Хамас срещу Израел миналия октомври - активирана, ако може би не изрично благословена от Техеран - предизвика интензивен конфликт, който създава насилие в този жизненоважен регион. Междувременно Иран пълзи към ядрени оръжия, които биха могли да засилят регионалния му ревизионизъм, като обезщетят режима му срещу израелска или американска реакция. В западната част на Тихия океан и континенталната част на Азия Китай все още разчита предимно на принуда, освен на война. Но докато военният баланс се променя в чувствителни точки като Тайванския проток или Южнокитайско море, Пекин ще има по-добри възможности - и може би по-голям апетит - за агресия.

Както и през 30-те години на миналия век, ревизионистките сили не винаги са съгласни една с друга. Русия и Китай се стремят към надмощие в Централна Азия. Те също така навлизат в Близкия изток по начини, които понякога пресичат интересите на Иран там. Ако ревизионистите в крайна сметка изтласкат своя общ враг, Съединените щати, от Евразия, те може да се окажат в битка помежду си за плячката - точно както силите на Оста, ако по някакъв начин бяха победили съперниците си, със сигурност щяха да се обърнат един срещу друг. И все пак засега връзките между ревизионистките сили процъфтяват и регионалните конфликти в Евразия стават все по-тясно свързани.

Русия и Китай се сближават чрез стратегическото си партньорство "без ограничения", което включва продажби на оръжия, задълбочаване на отбранително-технологичното сътрудничество и прояви на геополитическа солидарност, като военни учения в глобални горещи точки. И точно както пактът Молотов-Рибентроп от 1939 г. някога позволи на Германия и Съветския съюз да вилнеят из Източна Европа, без да рискуват конфликт помежду си, китайско-руското партньорство умиротвори това, което някога е било най-милитаризираната граница в света, и даде възможност на двете страни да се съсредоточат на състезанията им с Вашингтон и неговите приятели. Съвсем наскоро войната в Украйна засили и други евразийски отношения - между Русия и Иран и Русия и Северна Корея - като същевременно засили и преплита предизвикателствата, които поставят съответните ревизионисти.

Дроновете, артилерийските боеприпаси и балистичните ракети, осигурени от Техеран и Пхенян - заедно с икономическата помощ, осигурена от Пекин - поддържаха Москва в конфликта ѝ срещу Киев и неговите западни поддръжници. В замяна Москва изглежда прехвърля по-чувствителни военни технологии и ноу-хау: продава усъвършенствани самолети на Иран, според съобщенията предлага помощ за програмите за усъвършенствани оръжия на Северна Корея, може би дори помага на Китай да построи своята атакуваща подводница от следващо поколение. Други регионални сблъсъци разкриват подобна динамика. В Близкия изток Хамас се бори с Израел с китайски, руски, ирански и севернокорейски оръжия, които трупа от години. От 7 октомври Путин обяви, че конфликтите в Украйна и Близкия изток са част от една по-голяма борба, която "ще реши съдбата на Русия и на целия свят". И в друго ехо от миналото, напрежението в ключовите театри на Евразия разтяга ресурсите на САЩ, като изправя суперсилата пред множество дилеми едновременно. Ревизионистките сили си помагат взаимно като вършат собствените си неща.

Една съществена разлика между 30-те години на миналия век и днес е мащабът на ревизионизма. Колкото и да са лоши Путин и иранският аятолах Али Хаменей, те не са погълнали огромни парчета от важни региони. Друга съществена разлика е, че Източна Азия все още се радва на слаб мир. Но след като американски служители предупреждават, че Китай може да стане по-войнствен с развитието на способностите му - може би още през втората половина на това десетилетие - струва си да се обмисли какво би се случило, ако този регион избухне.

Такъв конфликт би бил катастрофален в много отношения. Китайската агресия срещу Тайван може да предизвика война със Съединените щати, изправяйки двете най-мощни армии в света и техните ядрени арсенали един срещу друг. Това би разстроило глобалната търговия по начини, които да направят разместванията, провокирани от войните в Украйна и Газа, да изглеждат тривиални. Това допълнително ще поляризира глобалната политика, тъй като Съединените щати се стремят да обединят демократичния свят срещу китайската агресия - тласкайки Пекин в по-тясна прегръдка с Русия и други автократични сили.

Най-критично е, че ако се комбинира с продължаващи конфликти другаде, една война в Източна Азия може да създаде ситуация, различна от всичко от 40-те години на миналия век, в която и трите ключови региона на Евразия са пламнали от мащабно насилие едновременно. Това може да не се превърне в една единствена, всеобхватна световна война. Но това би довело до свят, измъчван от война, тъй като Съединените щати и други защитници на съществуващия ред се сблъскват с множество взаимосвързани конфликти, обхващащи някои от най-важните стратегически места на Земята.

Надвисват буреносни облаци

Има много причини този сценарий да не се случи. Източна Азия може да остане в мир, защото Съединените щати и Китай имат огромни стимули да избегнат ужасяваща война. Боевете в Украйна и Близкия изток може да утихнат. Но обмислянето на кошмарния сценарий все пак си заслужава, тъй като светът може да бъде само на една неразрешена криза от всеобхватния евразийски конфликт - и защото Съединените щати са толкова неподготвени за тази възможност.

В момента Съединените щати се напрягат да подкрепят Израел и Украйна едновременно. Изискванията на тези две войни - битки, в които Вашингтон все още не е основен боец - разтягат капацитета на САЩ в области като артилерия и противоракетна отбрана. Разполагането във водите около Близкия изток, предназначено да възпира Иран и да поддържа отворени критични морски пътища, натоварва ресурсите на американския флот. Ударите срещу цели на хусите в Йемен поглъщат активи, като например ракети Tomahawk, които биха били от първостепенно значение в конфликт между САЩ и Китай. Всичко това са симптоми на по-голям проблем: намаляващите способности и капацитет на армията на САЩ в сравнение с многобройните, взаимосвързани предизвикателства.

През 2010-те години Пентагонът постепенно се отклони от военна стратегия, предназначена да победи двама противници-държави едновременно, избирайки вместо това стратегия за една война, насочена към победа над един съперник велика сила, Китай, в интензивен сблъсък. В известен смисъл това беше разумен отговор на екстремните изисквания, които такъв конфликт би наложил. Но също така остави Пентагона зле подготвен за свят, в който комбинация от враждебни велики сили и сериозни регионални заплахи заплашват множество театри едновременно. Вероятно това е насърчило и по-агресивните противници на САЩ, като Русия и Иран, които със сигурност осъзнават, че една пренапрегната суперсила - с военни, които отчаяно се съсредоточават върху Китай - има ограничена способност да реагира на други опити.

Разбира се, Съединените щати не бяха готови за глобална война през 1941 г., но в крайна сметка надделяха чрез световна мобилизация на военна и индустриална мощ. Президентът Джо Байдън припомни това постижение в края на миналата година, като каза, че Съединените щати трябва отново да бъдат "арсеналът на демокрацията". Администрацията му инвестира в разширяване на производството на артилерийски боеприпаси, ракети с голям обсег и други важни оръжия. Но суровата реалност е, че отбранителната индустриална база, която спечели Втората световна война и след това Студената война, вече не съществува, благодарение на постоянните недостатъчни инвестиции и по-широкия спад на производството в САЩ. Недостигът и затрудненията са повсеместни; Пентагонът наскоро призна "съществени пропуски" в способността си "бързо да мащабира производството" по време на криза. Много съюзници имат още по-слаби отбранителни индустриални бази.

По този начин Съединените щати биха имали големи трудности да се мобилизират за война на много театри или дори да се мобилизират за продължителен конфликт в един регион, докато поддържат съюзници в други. Може да се затрудни да генерира огромните запаси от боеприпаси, необходими за конфликт на големи сили или да замени кораби, самолети и подводници, изгубени в битката. Със сигурност ще бъде трудно да се справи с най-мощния си съперник в потенциална война в западната част на Тихия океан; както се казва в доклад на Пентагона, Китай сега е "глобалната индустриална сила в много области - от корабостроенето до критичните минерали до микроелектрониката", което може да му даде решаващо предимство при мобилизация в съревнование със Съединените щати. Ако войната наистина погълне множество театри на Евразия, Вашингтон и неговите съюзници може да не спечелят.

Не е полезно да се преструваме, че има очевидно, краткосрочно решение на тези проблеми. Съсредоточаването на военната мощ и стратегическото внимание на САЩ изключително върху Азия, както някои анализатори се застъпват, би се отразило върху глобалното лидерство на САЩ при всякакви обстоятелства. Във време, когато Близкият изток и Европа вече са в такъв дълбок смут, това може да е равносилно на самоубийство на суперсила. Но въпреки че драстичното увеличаване на военните разходи за намаляване на глобалния риск е стратегически важно, то изглежда политически нецелесъобразно, поне докато Съединените щати не претърпят по-разтърсващ геополитически шок. Във всеки случай ще отнеме време - време, което Вашингтон и неговите приятели може да нямат - дори значителните увеличения на разходите за отбрана да имат осезаем военен ефект. Подходът на администрацията на Байдън изглежда включва объркване в Украйна и Близкия изток, правейки само незначителни, селективни увеличения на военните разходи и залагайки, че Китай няма да стане по-войнствен - политика, която може да работи достатъчно добре, но също така може да се провали катастрофално.

Международната сцена драматично се помрачи през последните години. През 2021 г. администрацията на Байдън можеше да си представи "стабилни и предсказуеми" отношения с Русия - докато тази страна не нахлу в Украйна през 2022 г. През 2023 г. официални лица на САЩ смятаха, че Близкият изток е по-тих от когато и да било през този век - точно преди опустошително и регионално дестабилизиращо да избухна конфликт. Напрежението между САЩ и Китай не е особено напрегнато в момента, но изострящото се съперничество и променящият се военен баланс създават опасна комбинация. Големите катастрофи често изглеждат немислими, докато не се случат. Тъй като стратегическата среда се влошава, е време да признаем колко възможен е станал глобалният конфликт.