Ядрено въоръжаване на Европа?

Политиците и експертите по национална сигурност сега сериозно обсъждат възможната необходимост от европейско ядрено възпиране. Например бившият германски външен министър Йошка Фишер в интервю за седмичника Die Zeit през декември 2023 г. подкрепи идеята за европейско ядрено възпиране. Други поддръжници на европейски — или дори германски — ядрен арсенал са писали редовно за консервативните германски вестници, пишат за "Бюлетин на ядрените учени" Стивън Дж. Цимбала, професор по политически науки в Penn State University, Brandywine и Лорънс Дж. Корб, професор по сигурност в университета Джорджтаун, помощник-министър на отбраната на САЩ от 1981 г. до 1985 г., където е администрирал около 70% от бюджета за отбрана.

През 1975 г. правителството на Западна Германия заяви, че ратифицирането от него на присъединяването на Федералната република към Договора за неразпространение на ядрено оръжие няма да попречи на евентуално ядрено възпиране в рамките на Европейския съюз. Въпросът за европейското ядрено възпиране също се смесва със свързания въпрос за това каква роля, ако има такава, остава за така наречените "тактически" или нестратегически ядрени оръжия в НАТО.

Има няколко политически и военни аргумента в полза на това предложение. Но със сигурност има и основания за скептицизъм и загриженост, които, взети заедно, водят до заключението, че ядреното евровъзпиране продължава да бъде лоша идея.

Обосновка за евровъзпиране. Първата посочена причина за европейско ядрено възпиране е възможността един бъдещ президент на САЩ да не е толкова ангажиран с НАТО, колкото неговите или нейните предшественици. Това беше повод за безпокойство по време на администрацията на президента Доналд Тръмп, чието открито пренебрежение към европейските съюзници заради предполагаемия недостатъчен финансов принос за сигурността на съюза на НАТО предизвика тревоги от Брюксел до Вашингтон. Въпреки че действителната политика на Тръмп се оказа по-малко разрушителна от неговата подстрекателска реторика, евентуалното му завръщане в Белия дом през 2025 г. може да възобнови европейските съмнения относно ангажиментите на САЩ за сигурност. Тези съмнения могат да включват опасения относно ролята на американския ядрен чадър във възпиране на война в Европа.

Втората причина за подновения интерес към възможно европейско ядрено възпиране е войната в Украйна и повтарящите се заплахи от страна на руския президент Владимир Путин да се прибегне до първа употреба на ядрени оръжия, ако е необходимо, за да се защитят руските интереси на сигурността в този регион. Някои европейци, които се чувстват непосредствено застрашени от руската ядрена принуда или дори от възможността за руска конвенционална военна победа над Украйна, може да се усъмнят в ефикасността на ядрената гаранция на Америка в лицето на все по-уверената Русия, която хвърля по-голяма сянка върху сигурността на Изтока и страни от Централна Европа. Въпреки че Русия все още ще има сериозни шроблеми със съпротива в Украйна, дори след като отстрани правителството на Зеленски, европейската и американската солидарност за по-нататъшна съпротива срещу руската дипломатическа принуда, подкрепена от военна мощ, може да отслабне.

Трета причина може да бъде нарастващият национализъм в Европа и Съединените щати, обхващащ широката общественост, лидерските класи и заемащите политически длъжности. Опияняващият оптимизъм относно северноатлантическата общност за сигурност, който беляза Студената война и непосредствените последици от нея, сега е предизвикан от много страни. По-новите поколения избиратели показват скептицизъм относно ползите от транснационалната и трансатлантическа сигурност и икономическо сътрудничество. Налице е също нарастващото значение сред европейците и американците на политиката на идентичност, включително съмнения относно въздействието на чуждестранната миграция и така наречените тревоги за размиването на националния характер. Крайнодесните партии черпят все повече сила отчасти от избиратели, които се чувстват денационализирани от "чужди влияния" и "глобалистки програми".

Четвърто безпокойство сред някои поддръжници на европейското ядрено възпиране се крие в съмненията относно надеждността на ядрения чадър на САЩ за възпиране на войната в Европа. НАТО има само малък брой разположени ядрени оръжия на европейска земя в сравнение с големия инвентар на Русия от близо две хиляди по-малко стратегически или "тактически" ядрени оръжия. Русия може да бъде изкушена при песимистични условия на неприемлива загуба в конвенционалната война, както те решат да определят "неприемливо", да прекрачи ядрения праг по един от многото начини.

Русия би могла да нанесе демонстративен удар по цели с ядрено оръжие с ниска мощност, което би причинило малко незабавни щети в сравнение с по-големите оръжия, които са предварително поставени в нейния арсенал и са вдигнати в бойна готовност при криза. Или Русия може да използва тактическо ядрено оръжие срещу ключова военна цел на Украйна или НАТО, за да подготви бойното пространство за по-голяма война. Ще рискуват ли Съединените щати и НАТО да отговорят със собствени ядрени удари и по този начин да ескалират конфликта до по-голяма ядрена война, която може да унищожи голяма част от Европа и в крайна сметка САЩ? Някои военни експерти смятат, че Съединените щати нямат достатъчен брой ядрени оръжия с малък капацитет в арсенала си в сравнение с по-големите запаси на Русия и така биха загубили господството си в ескалацията в целия спектър от военни възможности, с изключение на неограничена ядрена война (с изпозлване на всички и всички видове ядрени оръжия).

Но повече оръжия не означава непременно по-добро възпиране. Възпирането остава центрирано в съзнанието на възпиращия, а не в този, който възпира. Отгатването на прага на конвенционално поражение, отвъд който Русия ще се почувства задължена да прибегне до първа употреба на ядрени оръжия, изисква събиране на разузнавателна информация в реално време, съчетано със зряла преценка за непосредствените приоритети и рискове на Русия.

Защо това е лоша идея. Въпреки тези основателни опасения относно ядрените рискове в Европа, не е ясно дали едно европейско ядрено възпиране - или напълно отделено от американския си чадър, или по някакъв начин съгласувано с него за политически цели - би повишило доверието във възпирането или стабилността при ядрена криза. Всъщност, най-малко поради четири причини, обратният резултат е по-вероятен.

Първо, основателната загриженост не трябва да отстъпва място на преувеличените страхове от изоставяне на НАТО или САЩ от политическия им ангажимент за възпиране на войната в Европа или нейната защита, ако е необходимо. Някой може да възрази, че НАТО е по-вероятно да се разклати пред лицето на руските сплашвания, когато НАТО е зает с ангажименти "извън зоната" в Близкия изток и Южна Азия. От 2014 г. обаче, когато Русия анексира Крим с преврат, който хвана Запада заспал, НАТО стана свидетел на ренесанс на осъзнаването на първоначалната си мисия да гарантира мира в Европа. Войната на Русия срещу Украйна допълнително подтикна НАТО към единна политическа и военна позиция.

Както и да се развие конвенционалната война между Русия и Украйна, НАТО е по-силен от всякога след края на Студената война. Присъединяването на Финландия и предстоящото присъединяване на Швеция към членството в НАТО представляват геостратегическо фиаско за Русия - и резултат, който Путин и неговите съветници със сигурност не са очаквали. Никой и никога не трябва да се съмнява в ядрената гаранция на НАТО, подкрепена от ядрения чадър на Съединените щати. Ескалацията е двупосочна улица: Русия се страхува толкова от НАТО, колкото и европейските страни от Русия, че първата употреба на ядрено оръжие може да доведе до процес, който излиза от контрола на политическите лидери, които си играят на ядрена принудителна дипломация при безпрецедентни условия на стрес и несигурност.

Второто предизвикателство за европейското ядрено възпиране се крие в неговата организация и оперативна форма, включително веригата на командване над (вероятно) многонационални ядрени сили. Нещо подобно беше направено през 60-те години на миналия век, когато няколко военни плановици и политици представиха предложение за многостранни сили, смесващи персонал и оръжия, включително ядрени бойни глави, от няколко европейски сили. Проблемите на авторитетния политически контрол и оперативното управление в такава сила скоро станаха очевидни и се оказаха твърде предизвикателни.

Дори без изрично многонационални сили, транснационалното европейско ядрено възпиране създава проблеми на политическото сътрудничество и военно-оперативното командване. Някой може да предложи Обединеното кралство и Франция, понастоящем единствените две държави с ядрени оръжия сред европейските страни от НАТО, да преминат към съвместни операции по отношение на някои добре дефинирани непредвидени и извънредни ситуации. И все пак техните системи за политическо и военно командване и контрол все пак ще трябва да останат отделни от съображения за национален суверенитет и военна ефективност. Освен това, тъй като Обединеното кралство вече не е в Европейския съюз, "Евровъзпирането" няма да бъде под политическия надзор на институциите на ЕС и следователно да бъде сведено до двустранно сътрудничество. Друг проблем е, че европейските ядрени сили имат много различни системи за доставка на ядрени оръжия: Обединеното кралство разполага с флотилия от подводници с балистични ракети, докато Франция също разполага с наземни и базирани на борда на кораби системи за доставка по въздух.

Третият отговор на идеята за европейско ядрено възпиране е, че то може да стимулира разпространението на ядрени оръжия и в крайна сметка да доведе до повече държави с ядрени оръжия, както в Европа, така и извън нея. Разчитането на ядрената гаранция на САЩ помогна да се предотврати разпространението на ядрени оръжия не само в Европа, но и в Азия по отношение на Южна Корея и Япония. Ако сега държавите започнат да се съмняват в надеждността на ядреното възпиране на САЩ и веднага се почувстват застрашени от нарастващите възможности на враждебните съседи, техните лидери и обществеността може да се обърнат към свои национални ядрени сили като гарант срещу агресия или ядрена принуда.

Това може да е изкушаващо, тъй като въз основа на исторически доказателства дори малък брой ядрени оръжия могат да възпират противниците, които иначе биха могли да обмислят конвенционална война срещу държава. Ако Северна Корея продължи да заплашва Южна Корея с военни заплахи, включително ядрени, Южна Корея може да промени предишната си незаинтересованост към собствени ядрени сили. Япония също, ако се почувства застрашена от надигащ се Китай, може неохотно да се заинтересува повече от малка, но оцеляваща сила от ядрени ракети с морско базиране.

Четвърто, аргументът, че ядрените сили на САЩ не са достатъчно гъвкави за възпиране или реагиране на ядрена принуда или ядрена първа употреба, заслужава по-задълбочено разглеждане. Бойните командири на Съединените щати, които управляват обединените и специфични командвания по време на война, също са отговорни за планирането срещу редица заплахи в спектъра на конвенционалната война и ядреното възпиране. Гъвкавостта и множеството опции са вградени в тези планове за всяко предизвикателство, вариращо от неконвенционални войни и принудителна дипломация до ограничена или широкомащабна конвенционална война до, ако е необходимо, ядрена принуда или отмъщение. Плановете се изчистват многократно и се тестват в почти реалистични упражнения.

В днешния свят на високотехнологична конкуренция между големите сили, нито Съединените щати, нито която и да е друга амбициозна армия могат да си позволят да почиват на остарели планове, остаряла технология или розови предположения за вероятността от войни. Изненадите са неизбежни: подготовката и ловкостта са отличителните белези на превъзходното военно представяне. Както е казал Дуайт Айзенхауер: "Плановете са безполезни, но планирането е всичко."