Украинската драма: Развръзката се отлага

И за непосветените е ясно, че в Украйна се води историческа битка, чийто край не се вижда. Западните наблюдатели обясняват сблъсъците със съдбовния геополитически избор - между Русия и ЕС, който трябва да направят украинските държавници. Това заявява в коментар за в. „Преса“ проф. Кръсто Петков.

Преди два месеца изглеждаше, че трети път няма (освен държавен фалит). В самия край на 2013 г. президентът Янукович взе решение - в полза на проруската ориентация. Срещата с президента Путин на 17 декември 2013 г. беше ознаменувана с емблематичен насрещен жест: Русия свали цената на газа за Украйна и прие да инвестира 15 милиарда долара в украински ценни книжа (дни след срещата „на върха“ първата транзакция стана факт).

Споразумението от Москва изостри вътрешнополитическата ситуация. Първоначалните мирни протести на проевропейски настроената опозиция придобиха агресивен характер. Полицията и специалните части отвърнаха на удара. Русофилите също се активизираха. В битката се включиха и т.нар. силовики - наказателни отряди в цивилни дрехи, които извършиха серия от покушения срещу активисти от Евромейдана (пл. „Независимост“ в Киев, където са съсредоточени протестите). Ситуацията в страната стигна до ръба на хаос...

Какви са шансовете за скорошна политическа стабилизация и икономическо оздравяване на 45-милионната държава, превърнала се в арена на насрещен сблъсък между Изтока и Запада? Според мен нищожни, а в краткосрочна перспектива - нулеви! Основание за моя песимизъм са преките наблюдения върху живота на украинските граждани, които имах през изминалите четири години. Последните ми срещи „на живо“ бяха две седмици преди сакралната дата 21 ноември 2013 г., когато бяха взривени многохилядните улични протести - отначало в Киев, а впоследствие и в други градове и региони.

Пътят на протеста: от парка „Отрадньiй“ до бул. „Крешчатик“

Преди две години на централния булевард „Крешчатик“ в Киев наблюдавах живота около палатковия лагер, организиран от поддръжниците на експремиера Юлия Тимошенко. Палатките бяха разположени върху тротоара, на отредено от властите разстояние от около 200 м. Тук можеше да се види всеки елемент, символизиращ протестните средища по света: дежурни активисти, плакати и подписки, чуждестранни туристи и журналисти, охраняващи полицаи. Впечатли ме спокойствието, което цареше в сърцето на украинската столица.

Първият поглед лъже: спокойствието бе привидно. Наближаваха избори и улиците на Киев бяха залети с пропагандни материали. Ликът на Виталий Кличко се срещаше навсякъде, със закана да нанесе мощен удар срещу властта; комунистическата партия ползваше стих на Маяковски, за да предупреди „буржоата“: дойдем ли на власт, чакайте разплата; красива девойка от плакат на лагера на оптимистите обещаваше 1000 евро заплата и т.н. Изборите минаха и старите навици на властимащите се завърнаха отново. С тях се върна и масовото недоволство сред народа; заканата за разплата остана да виси във въздуха. Това е усещането, което имах при посещението си в началото на ноември 2013 г.

С Валентина Иванова, координатор на асоциацията на дребните предприемачи в Украйна, вървим по бул. „Крешчатик“, за да се включим в малобройна група протестиращи синдикалисти. По пътя Валя разказа за друг, далеч по-многолюден протест, който течеше дни наред: в защита на парка „Отрадньiй“. Историята накратко е следната: крупен предприемач строи незаконно огромен бизнес комплекс на територията на парка - любимо място за отдих на киевчани, живеещи в този регион. Паркът е и открито пространство за търговия, концерти, хепънинги. Проблемът е, че най-напред се строи, после се оформят документите за правото на строеж. Позната картина: такива нарушения се срещат навсякъде и у нас. А в съседна Турция подобен казус в парка „Гези“ взриви гражданския бунт срещу режима на Ердоган.

Валя е един от водачите на гражданската съпротива срещу незаконното строителство. Вечерта й предстои участие в телевизионна дискусия, посветена на гражданската акция. „Кои и колко са протестиращите?“ На моя въпрос Валя отговаря: „Днес бяхме около 1500 души, главно жени, пенсионери, улични търговци, младежи.“ После добавя: „Жените са най-активни и твърди в гражданската съпротива. Това е бунт на бабушките!“

Узурпираната държава: паралелът с България

Нашият маршрут в центъра на Киев ни доведе до следващата „забележителност“: бившия търговски център. Преди собствеността е била публична/обществена (каквото и да значи това). Днес огромната сграда принадлежи на олигарха Р. Ахметов. В хода на „законната“ приватизация са уволнени всички служители, а търговският обект е преустроен в модерен бизнес център. Липсва социална защита за изхвърлените на улицата; не съществуват и юридически пречки за преустройството. Как се случва тази изгодна сделка? Много просто, като се вземат легитимни решения от компетентните власти в полза на новия собственик. Защо именно в негова полза? Защото според всички политологически и икономически анализи на постперестроечна Украйна именно люде като г-н Ахметов и шепа олигарси контролират (т.е. издигат и свалят) управляващите политици. Плащат им кампаниите срещу бъдещи услуги, които включват и промяна на правилата на играта, дори те да са закрепени в конституцията.

За украинската конституция говорим с един от най-добрите познавачи: ексдепутата Н.К. Неговата битка за правов ред е завършила със загуба. После той ми разказва за свое кошмарно преживяване като депутат по време на посещение в Харков. Влизайки в съдебната палата, разбира, че част от нея е отдадена под наем на мафиотска група, която спретнала в самия храм на закона клуб за развлечения. Искането парламентът да разследва официално скандалния случай завършва с провал. „В Харков цари беззаконие, това е екстериториална единица, в която конституцията не е валидна“ - заключава един от нашите събеседници.

Интелигентният читател вече е разбрал паралела: случките, които описах по-горе (протестът в парка „Отрадньiй“, мафиотизираните пазари, кримиприватизацията, съдебната корупция) имат своите аналози и в България. Изобщо изместването на конституционно закрепената власт от сенчести структури е общ феномен за постсъветското пространство. Различията в най-новата история, в европейския статут и мащабите на бившите соцстрани са от второстепенно значение.

Сходствата в социалното всекидневие са очевидни; именно те лежат в основата на внезапните взривове на недоволство, които периодично се случват в региона. Който не е разбрал общата съдба на източноевропейските народи, лесно се поддава на внушения, че днес най-важното за тях е цивилизационният, демократичен, проевропейски избор. Това е оценка, която се дава от мнозина западни наблюдатели, чиито впечатления и аргументи се добиват от птичи поглед. Реалността е различна: на Евромейдана в Киев и по бул. „Цар Освободител“ в София се стича спонтанно многохиляден народ главно заради социалните неправди! Именно тук очакваната развръзка (в смисъл на промяна и подобрение) не предстои в близките месеци. Pазмяната на едни фигуранти в публичната власт с други би довела само до пребоядисване на фасадата.

Дано тази истина стигне до стратезите в Брюксел и Вашингтон, които през последните години са се посветили на една контрапродуктивна кауза: да правят износ на демократични революции без социална основа; да променят съзнанието, пренебрегвайки битието на гражданите.

 

Мнението на Кръстьо Петков е публикувано във в. Преса, печатно издание, брой 10 (716 от 11 януари 2014)