Ще погребем ли истината за имената?

Мястото на архивите е в музея, не на кладата. Такава е практиката навсякъде по света, където е имало масови престъпления. В музеите отиват всички оцелели архиви, документиращи въпросните престъпления. До ден днешен демократичните общности събират парче по парче историята на Холокоста, отразена в документи на нацистите, лични снимки, спомени или предмети. Част от тях се съхраняват в отделни фондове на съответните национални архиви, друга част попадат в музеи на Холокоста в различни страни по света. Подобна е съдбата на документи, засягащи арменския геноцид, прогонването на судетските немци, кримските татари или чеченците. Архивите от югославските войни, събрани от Трибунала за бивша Югославия, наскоро бяха обособени в отделна институция, която ще продължи да работи и след приключването на съдебните дела.

Смисълът на това съхранение е в това да се изследва и разказва историята на насилието, да се даде знание за това как то може да бъде избегнато в бъдеще. Това е процес, който помага на жертвите не само да преодолеят преживяното, но и да бъдат разбрани от всички останали. Събирането на исторически документи е също и начин да се търси сметка на извършителите. Не случайно именно извършителите са тези, които обикновено унищожават документи и замитат следи.

Защо жертвите искат да се заличат следите?

В искането на 30 неправителствени организации на мюсюлманите в България има нещо необяснимо - в този случай именно жертвите призовават да се заличават следите. Тази особеност изисква много по-голямо внимание от това, което й отделя българската публична среда.

Според фактите, изложени в репортажи на Българското национално радио, мюсюлманите от тези 30 организации искат унищожаването на точно определени документи от системата на ЕСГРАОН и МВР. Цитират се два типа документи: декларациите, подписани под натиск, както и "молбите" на български турци да им бъдат предоставени славянски имена (тогава комунистическите власти ги принуждават да твърдят, че те желаят да "възстановят родовото си име"). Другото искане е свързано с цялата система ЕСГРАОН, която навремето е заменила турските имена с български, а след падането на комунизма не е извършила обратния процес на възстановяване на турските имена.

В първите три години след 1989 г. хората имаха право да върнат турското си име по административен път - само с подаване на молба. Много от тях не го направиха, защото формулярите съдържаха унизителното за тях изискване молбата да е подписана с насила наложеното българско име. Друг проблем на този тригодишен административен процес беше, че законът не възстановяваше турските имена на покойници. И понеже още през 1984-1985 година много от мюсюлманите насила получаваха различни фамилни имена в рамките на едно семейство, се оказа, че демократична България по-скоро е умножила престъплението, вместо да го спре.

Вторият проблем се появи след тригодишния срок, предвиден за тази "лесна" процедура. След изтичането на срока процедурата за връщане на турското име вече беше само съдебна. Задължително условие беше искът да е подписан с насила наложеното българско име на ищеца.

Резултатът от всичко това е недостоен за страна от ЕС. В момента съществуват стотици, ако не и хиляди семейства, в които хората имат различни фамилни имена. На различни фамилни имена са регистрирани партидите за ток, вода и парно, нотариалните актове, брачните свидетелства, шофьорските книжки, парцелите в гробищата, свидетелствата за висше и средно образование...

Оскъден интерес

Удивителното на този факт е, че той не буди особен интерес нито сред медиите, нито сред политиците. Социолозите не изследват отношението на мнозинството към насилственото преименуване, информациите на тази тема са оскъдни или липсват. Това е добър пример за това до какво задълбочаване на травмите може да стигне едно общество, ако не говори за тях. Дори преименуването на 215 местности във Варна, извършено преди седмици, не беше привидяно като ехо от политиката на Тодор Живков, а си остана само фон за пикантни репортажи, посветени на лидера на Атака, който подкрепи преименуването.

На този фон е разбираемо защо българските турци се обръщат към външна организация, каквато е Парламентарната асамблея на Съвета на Европа /ПАСЕ/, и защо поставят искането си по толкова необичаен начин. Надали българските турци щяха да искат да се заличават архиви, пък били те и само на ЕСГРАОН, ако имаха насреща едно адекватно мнозинство, загрижено за техните проблеми от правен, административен, политически и обществен характер. Естественият път на една страна, отхвърлила варварството, трябва да изглежда по друг начин: документите - в музей, а хората - със собствените си имена. Този ред не беше спазен.