Стратификация след промяната: От социология към социална патология

Опит за реконструкция на социопатичната стратификационна структура  на постоталитарното българско общество

Днес интересът към стратификационните процеси през призмата на неравенството е всеобхватен:

Първо, в глобален план. Световни лидери  се ангажират с позиция срещу прекомерното, аморално,социално несправедливо неравенство

 ( визирам обръщението на Папа Франциск от 12 декември, 2013 г; ключовата реч на президента на САЩ Барак Обам, произнесена  през същия месец; тематичните дискусии на започващия днес Световен икономически форум в Давос  и др.)

Второ, в обществата, които осъществяват преход  от тоталитарни режими към по-демократично устройство на публичния живот. Проблемът за  олигархичния модел, установен в постсъветското  пространство, в арабския регион и в други геополитически ареали е централен в политическия дневен ред и научния дебат.

Давам си сметка, че тематичната област, в която навлизам, е силно дискусионна. Социологическият мейнстрийм от десетилетия се интересува повече от нормалните, предсказуемите трансформации в съществуващите стратификационни системи. Социалните девиации, които са в моето полезрение на днешната лекция, останаха на заден план. До момента, в който стана ясно, че традиционните образци на  взаимоотношения между обществените групи и общности, между управляваните и управляващите, под напора на масовото гражданско недоволство и буквално пред очите ни започнаха да се разпадат.  Което е сериозно предизвикателство пред класическата социология; и може би - обществен повик за изработване на нови социологически парадигми .

 Изходната  теза :

Накратко тя се свежда до следното: отминава четвъртвековният мирен преход–криминален, несправедлив, изпълнен с идейни конфронтации, но без употреба на силова/властова принуда и без кръвопролитни граждански стълкновения. Крехката демокрация у нас преживява откат- встрани и назад ( параболата, за която пише проф. Колин Крауч, е  очертана и извървяна само за 25 години).

 Вече не минава седмица без жертви и саможертви – жени, мъже и деца, имигранти и бежанци, православни и друговерци. Разнасят се черни списъци на инакомислещи интелектуалци, придружени със закани за саморазправа; лепят се плакати с черепи; рушат се паметници; от подземията изпълзяват наказателни бригади; правят се опити за въвеждане на извънредно законодателство, ограничаващо гражданските свободи и независимата журналистика; властта – видимата и невидимата- безпардонно нахлува в личното пространство на  гражданите. От тук до първите изстрели и верижни взривове е само една крачка.

Как се стигна до днешната кризисна ситуация, характерна за рисковите, перманентно нестабилни общества?

Двете разделения

Откакто съществуват човешки общества, те винаги са били разслоени - на социална и биологична/расова основа. Българското постоталитарно общество изживя исторически катаклизъм, като  премина от състояние на  идеологически прокламирано равенство към дълбоко разделение на материална основа.

При предходния („социалистически”) модел обществената ирония се състоеше в това, че в реалния живот едни групи бяха „по-равни от другите!” (по Джордж Оруел).

Соцпатологията беше заменена с друга, квази- капиталистическа. Формално изравнената общност на българите беше заместена от постмодерна социално- поляризирана  конструкция. Разделителната линия се вижда и с невъоръжено око: между приказно богати и крайно бедни,  свръхосигурени и социално зависими,  властимащи и лишени от власт.

Така стигнахме до онова патологично състояние, характерно за глобализацията, при което всяка нация неизбежно се разполовява на два неравни блока: „плутономия” и „прекариат” (според определението, дадено от проф. Ноам Чомски,  в неговата книга „Окупирай”). Първите ( 1%) живеят в суперлукс; вторите, без т.нар. селариат (обслужващите властта и корпорациите) са обречени на несигурност и мизерия.

Тук обаче свършва социалното разделение и започва биологичното. Лишените от сигурна работа и достойно заплащане, от елементарни медицински грижи и добро образование за децата, от социални грижи за увредените лице, от заработени пенсии, от равни шансове за професионална кариера и пр., вече не гледат на себе си, на себеподобните и на „другите” като на социални/човешки същества. Инстинктът за вътрешновидово оцеляване измества нормите и навиците за социално общуване и взаимно подпомагане. В обществото се настанява и разпорежда не добрият, а злият дух на капитализма: животинският нагон.

Когато дълбоките неравенства в обществото възникват и се възпроизвеждат по еволюционен път и на социално-икономическа основа – класова, професионална, статусова и пр., недоволните се държат в подчинение чрез властова принуда, култивираща страх. Но в  България е различно. В нея се изгради (по-точно: имплантира) зомби-капитализъм  в съкратени исторически срокове;  сдоби се  с управляващ „елит”, тотално обсебен от  вярата, че общественият и икономическият живот се поддържат по правилото на социалната джунгла: „силните оцеляват и преуспяват, слабите загиват”! Годините на принуда и страх обаче изтекоха. Настъпи времето за употреба на  други инстументи за социално регулиране: озлобление  и омраза. Именно те са двигателите на всички видове социални агресии, които заливат днешната българска земя. Как стигнахме дотук?

Коренът на злото

Малцина са тези, които търсят корена на злото в начина/модела, по който беше осъществен т.нар. постоталитарен преход в България. Доколкото има такива автори, на тях е отредена периферията на медийното и по-широкото публично пространство; докато в същото време ултра-неолибералната пропаганда ни залива от сутрин до вечер от ефира и страниците на всекидневния печат; проникна и във водещите университети. Ако някъде се срещат интригуващи писания по темата, те са предимно на конспиративна основа : планът „Ран-Ът” ни е виновен; или американците и евреите ни мислят злото; или пък руснаците ни отмъщават за загърбеното братство и т.н.

Нека да се обърнем към сериозните анализи. Нашият ерудиран сънародник проф. Цветан Тодоров описва по следния начин подмяната на западната демократична и хуманна цивилизация -научният либерализъм зае мястото на научния комунизъм; а от началото на 21 век светът премина към нова фаза- на т.нар. ултралиберализъм.

Идеологията на комунизма проповядва, че правилно е онова, което говори партията-държава; философията на неолиберализма насажда култ към необуздания предприемаческия дух - притежание на малцинството.Този култ е неразривно свързан с последователно, фанатично  прилагане на принципа на индивидуализма; което, преведено на достъпен език, означава: всеки да се оправя както може в социалната джунгла. И понеже „моженето” е различно, неуспелите започват да търсят виновника за собствените си беди в другите до себе си: българите-в циганите и турците и обратно; мюсюлманите-в неверниците; младите-в старите; интелигентните- в непросветените и т.н.

Някой може да възрази, че тези реакции се отнасят за външния свят и не са валидни за България. Не съм съгласен. Тъкмо у нас обаче неолиберализмът пусна най-дълбоки корени- в сравнение с всички останали страни от бившата съветска зона. Както преди 1989 г. бяхме най-болшевизирани, така след смяната на режима станахме най-ревностните радетели на пазарния либерализъм, вкл. и на ултралиберализмът, задушаващ всяка проява на групова солидарност и повик за справедливост. На дневен ред е следващата трансформация в мисленето и поведението: българите анблок да се превърнат в либертарианци!

Като възприе неолибералната доктрина, българският постоталитарен „елит” си осигури спокойствие и всевластие: докато плебеите се ненавиждат, дебнат и линчуват един друг, плутономите са сигурни в своето бъдеще. Но не съвсем!

 Съединената плутокрация

В началото на 90-те години Радой Ралин идваше в моя кабинет в сградата на КНСБ, за да си поговорим за...плутокрацията! Тогава тази дума не беше включена в модерния лексикон; рядко се споменаваше и за олигархията. Големият сатирик се тревожеше в какво общество ще живеем и ме питаше, ще се възстановят ли социално-осигурителните/ взаимни фондове от царско време-на чиновници, занаятчии и други съсловни групи. Интересуваха го не само паричните и материалните активи,  одържавени след 1944 г., но и дали ще се възстанови социалната икономика, която е дала възможност на българите със свободни професии да натрупат колективно състояние за милиарди златни франкове (част от тях и досега лежат на депозит в швейцарски банки). Идеята за социална икономика беше провалена – със задружните усилия на бившите комунистическа върхушка и новите демократи. Как победи заговорът е дълга история, която се надявам в бъдеще да разкажа.

Тук ме занимава друг феномен:  генезисът на българската постоталитарна олигархия, показала завиден нюх  и способности за корпоративна интеграция в името на котерийните си интереси?

Редица изследователи на прехода твърдят, че зачеването е станало преди 1989 г.; раждането-след 1990 г.; а родителите и наследниците са  все от червено потекло. За първото и второто са прави, но за третото- вече не. В края на 90-те години червената олигархия беше обогатена цветово и биологично: чрез смяна на боята, съешаване с инородни субекти и обогатяване с пришълци. Днес олигарсите „Марка БГ”, са пъстроцветни- червени и сини, жълти и оранжеви, турсосини. Само че цветовите нюанси нямат никакво значение, стигне ли се до подялба на  власт и ресурси.

БГ-олигархията си извади важни поуки от несполуката да създаде публична институция за контрол върху държавата, довела да взаимно изтребване (справка-съдбата на Г-13). Ориентира се към покупка на политици (например връщането на бившия монарх с парите и подкрепата на т.нар. биг.бизнес). Влезе в съдружие с влиятелни политици, разделяйки богатството с тях (главно от върхушката на БСП и ДПС). Последната олигархична иновация е покупката/поръчката на цели партии-креатури , чиито предизборни листи и следизборни  назначения се одобряват не в политическите средища, а в щаб-квартирите на олигархичния бизнес.

Така двете власти-финансова (скрита) и публична ( фасадна) - се сляха в едно. От „редовата” олигархия се откъсна и извиси плутокрацията: кликата на по-най-богатите. Тези нови, всеядни  политико-икономически агенти, чрез своите фамилни и родови мрежи,   превзеха водещите медии и правосъдието и ги превърнаха в мощно корпоративно оръдие за манипулиране и поддръжка. На практика - превзеха държавата!

За природата и нравите на плутокрацията

Според класическите дефиниции , плутокрацията е власт на най-богатите. Тоест, на онази част от по-широката олигархична прослойка, чиито социален статус ясно се отличава и видимо се извисява над конвенционалната  стратификационна среда. Как да  идентифицираме персоните, т.е. кой кой е в затворения и грижливо охраняван свят на плутократичния „елит”? Как да разберем тайната на личното и фамилно притежание на активи, които излизат далеч извън нормалните  представи за размера на богатството в християнския свят? Може ли да изчислим на  какви социални и финансови дистанции се намират от стоящите по-ниско в обществената йерархия ? Иначе казано, в състояние ли са социалните науки да реконструират процеса на преразпределение на обществените блага, довел до сегашното непознато в най-новата историята на България социално неравенство?

Опасявам се, че точен, количествено измерим отговор на поставените въпроси не е в състояние да даде нито един  самовзискателен  изследовател на посттоталитарната стратификация. Формално погледнато, причината е статистическа: такива данни не се събират  в преброяванията. Алтернатива са журналистическите и криминологичните разследвания, но те като правило спират до до индивидуалните ситуации и родовите мрежи. Елитната подкласа „плутокрация” остава недостъпна за задълбочен икономико-социологически прочит; в извадките на ЕСИ тази категория българи изобщо не попада!

Нека оставим временно встрани този проблем и да се вгледаме в публичното поведение на съвременната  плутокрация, в т.ч. българската. Още повече, че тя е обладана от нестихващ ексхибиционизъм, демонстрирайки неуморно - на живо, в ефира и чрез модните издания - своите интимни чувства, страсти  и преживявания. Казано директно, нейната частна сфера (т.нар. privacy) доброволно е извадена на показ.

Ще се позова на проф. Ноам Чомски, който в нашумялото издание на своята книга „Occupy” открехва завесата , за да видим  що за житейска философия и корпоративна етика изповядват богоизбраните:

Годината е 2005, т.е. в навечерието на глобалната криза. Мега-корпоративната мрежа „Сити-груп” издава брошура за своите инвеститори, с емблематичното заглавие „Плутономия: купуване на луксозното. Обяснение на глобалната липса на равновесие”. Мотото на брошурата е: „Светът е разделен на два блока: „Плутономия и останалите”. Издателите съветват инвеститорите да вложат парите си в т.нар. индекс на плутономията!

И така, що е плутономия? Според проф. Чомски това явление се отнася до свръх-богатите, които купуват супермодни стоки и живеят в лукс. Иначе казано, това е постмодерният, препоръчителен и прогресивен  лайфстайл. Защо прогресивен? За експертите от Сити-груп, изобретили модната buz-word, плутономията характеризира икономическия растеж, който се базира не на масовото потребление, а на елитната консумация. 

Но от икономико-социологическа гледна точка плутономията е по-богато и нюансирано явление. Бих добавил, че то олицетворява триумфа на индивидуалния успех, постигнат в общество, чиито дизайн е съобразен с вкусовете и навиците на родените да налагат волята си над останалите, т.е. на победителите.  Приказното лично и фамилно богатство се постига чрез т.нар. преразпределение нагоре  – точно обратното на баналната неоконсервативна мантра („trickling up”), която внушава, че щом някой се замогне, той автоматично, по силата на вроден инстинкт ще прехвърля блага надолу по сълбата на доходите. И накрая, плутономията е еманация на предприемаческия дух, но не на облагородения, а на другия, животинския, за който говори  Кейнс.

Така вместо с духовно издигната аристокрация, национално отговорен и саможертвен елит, родолюбци и човеколюбци от ранга на братята Христо и Евлоги Георгиеви, Димитър Ценов и много други, общността на българските граждани в началото на 21 век. се сдоби с водачи- социални  мутанти. За да им се състави точен портрет  са потребни безпристрастни културни антрополози, психоаналитици и профайлъри. Просто няма как анормалното, патологичното да бъде обяснено със стандартните емпирични методи и процедури на социологията.

По повод на  всяко от горните твърдения възниква въпрос: а какво се случва с останалите, с лузърите?  С онези, които би трябвало да формират средната класа, или да окупират по-ниските, но социално приемливи  позиции в постоталитарната стратификация.

Те, според проф. Чомски, влизат в широката категория на прекариата, т.е. обречените да живеят в несигурност – на работата, доходите, жизнените шансове и кариерните планове. Несигурността пронизва и често обезмисля  целокупния им начин на живот.  В България такъв е социалният статус на над 60% от населението. Авторът на бестселъра „Прекариатът-тази опасна нова класа” проф. Гай Стендинг  смята визираното преобръщане на класическата стратификационна пирамида  за едно от най-уродливите явления на постмодерния капитализъм.

И тъй като България се движи по сходна историческа траектория, макар и на солидна дистанция от развитите западни държави, няма как същите закономерности да не се появят и у нас. Подчертавам това, за да предпазя аудиторията от прибързания  извод, че родната плутокрация и нейните превъплъщения са  продукт на провинциално-ориенталския българо-балкански манталитет. Или, което е още по- нелогично: какъвто е народът, такава е и неговата плутокрация!

Не! Нашата нация – със своето растящо разделение и българската плутокрация – с нейните периодични съвокупления,  са органична част от един глобален трансформационен феномен, наречен ултра-неолиберализъм. Различията са в детайлите, в емоциите, в културата на мутиращите индивиди и общности.

Давам си сметка, че  проблемът за връзката между пазарния либерализъм, намерил благодатна почва в България  и социопатичната стратификация се нуждае от продължение.

 Крайната точка: разпадът на държавността

Позволете ми  в заключение да проследя накратко алгоритъма на преобръщането на пост-тоталитарната социално-стратификационна система: от проектирана/нормална, в девиантна, от социопатичен тип:

-Стъпка едно: номенклатурата от  ерата на тоталитаризма роди  олигархията и я  сроди с новата политическа класа;

- Стъпка две: постоталитарното олигархично семейство ускорено достигна репродуктивна възраст и  роди плутокрацията ;

-Стъпка три: плутокрацията замени класическата конструкция на властта с неформални мрежи и се настани в техните комфортни убежища;

- Стъпка четири: неформалните лобистки мрежи изковаха удобни за олигархията банкови, данъчни, приватизационни, концесионни и прочее закони;

-Стъпка пет: чрез законите олигархията легитимно измести държавните институции; днес цялата държава е под техен контрол!

- Стъпка шест: моралните норми  също се преобръщат- анормалното се настанява на мястото на старата ценностно-нормативнална система; да си нормален означава да бъдеш третиран като девиантен –индивид,  общност, група!

Изводи за недоволните и протестиращите:

1.  Недоволните, чиито гняв периодачно се излива в яростна омраза и преминава в агресия - денем и нощем, по улиците и площадите- преследват себеподобните от други биосоциални разновидности. Само че не хуманоидите, а мутиралите либералоиди са техните идейни опоненти и социални неприятели;

2. Протестиращите –студенти и интелектуалци-искат безусловна оставка и незабавни избори. Ако се окаже успешна тази политическа миниреволюция, тя ще доведе до нова еволюция на олигархичния модел. В България ще се установи режим на плутархия- т.е. на паралелно съществуване на олигархията и плутокрацията. Втората, като по-обединена, ще бъде новият Хегемон.

3. Успехът на всеки протест, зависи не от нагнетяването на агресията, а от постоянството на ненасилието (перифраза на Ганди).  С днешния депутатски сбироток, предвождан от лицемерни плутократи, няма как да се води нормален диалог. Следователно  има нужда от:

- институцията на посредниците- както стана в Тунис; както се изработи споразумението от Монклоа в Испания след Франко; както са постъпили в Швеция през 30-те години на 20 в.;

- авторитетни и  безпристрастни българи , които да договорят цената на остраняването на корумпираната  корпоративна върхушка и овластяването на гражданите, предлагайки българската Магна Харта!.

-по-чести демонстрации на политически компромис, какъвто беше  съвместният апел на държавния глава и премиера за толерантност и солидарност.

Какво ще се случи с разделената българска нация, ако няма рационален диалог и не се постигне нов обществен договор? Само Господ знае какво ще е нейната съдба. Казват, че бил българин!