Македония - примерът как кръвта става вода

Като малка европейска държава, България от Освобождението от турско робство до днес, винаги е била прикачена към някоя от империите. Възможностите за самостоятелна външна политика са били малко. Именно поради това, имената на успелите да наложат българското присъствие на международната сцена - личности, дипломати и журналисти са рядкост, но ги има. В много случаи те са с македонски корени.

Имах честта да познавам дипломата Евгени Силянов, син на Христо Силянов. Родът им е от Охрид – духовната столица на България в продължение на векове. С Евгени ме запозна Димитър Паница. И за двамата Македония и България бяха едно и също. Титова Македония, както я наричаха, или Република Македония, названия които се променяха в зависимост от геополитическите размествания, не промениха мнението им до края на техния живот. Те се отнасяка с безпомощно съчувствие към жертвите на Тито. Болеше ги за преследването срещу бългащината в Егейска Македония и порицаваха категорично безчинствата на комунистическата милиция в Пиринска Македония.

Днес вече покойният Димитър Паница разполага с парче улица между площад Цар Освободител и булевард Васил Левски. Евгени Силянов не разполагаше с нищо до последните македонски избори, които излъчиха някаква негова внучка за президент на Македония.

Не е необходимо да се разглежда подробно успехът на Гордана Силяновска, защото тя е типичен представител на сърбоманската номенклатура, заровила завинаги в Самуиловата крепост следите от българския произход на рода Силянови.

Нейната победа съвпада с тържественото посрещане на Си Дзинпин от Александър Вучич. Президентът на втората, а скоро може би и първата икономическа сила в Света, кацна в Белград, а не в София. Тази политическа и дипломатическа победа на „малка“ Сърбия неминуемо ще повдигне самочувствието на сърбоманите в Скопие. Не случайно новоизбраният президент Силяновска, отговори на поздравленията на Вучич, за нейната победа, на чист сръбски, а не на македонски.

Настоящите събития, част от геополитическите размествания в Европа и не само, повдигат въпроса - трябва ли България да продължи досегашната си политика спрямо Македония? Французите казват „не се променя печеливш отбор“. Българският отбор обаче не е печеливш, а губещ! „Историческата комисия“ заседава формално, не постига нищо и нищо няма да постигне, защото над нея виси заплаха от непримирим национализъм, както македонски, така и български.

В центъра на френския днес Страсбург от 1840 година се издига статуята на Йохан Гутенберг. Нито французи, нито германци разискват чий е откривателят на съвременния печат. За едните основателят на френската държава е „Charlemagne". За другите – „Karl der Grosse". Реално става дума за един и същ император - Карл Велики. Между двете страни няма никаква историческа комисия, никакъв спор по този въпрос.

Върхът на българската геополитическа слепота е ветото спрямо Северна Македония за преговори за евентуално влизане в Европейския съюз. Какво спечели България с това патриотарско късогледство? Изолира се от европейската дипломация. Позволи на сърбоманите да потриват ръце, сочейки България за враг на Македония и да печелят избори в Скопие.

Българската външна политика, такава каквато е, трябва решително да се освободи от исторически комплекси и да се превърне в пътеводител на вардарските македонци по пътя към Европа. Все още не е късно.