Йорданка Благоева пред ФАКТИ: Боли ме за Светлана, да си направят олимпиада за „то“

Световната рекордьорка Ярослава Магучих (Украйна) е новата шампионка в скока на височина при жените на Олимпийските игри в Париж с резултат от точно 2 метра. Украинката, която в началото на юли подобри в тази дисциплина световния рекорд на Стефка Костадинова (б.р. – 209 см), имаше равен резултат в края на състезанието с Никола Олислагерс (Австралия). Как гледа на този олимпийски медал… Пред ФАКТИ говори легендарната Йорданка Благоева.

- Г-жо Благоева, олимпиадата е в своята кулминация, защото минахме средата на надпреварата. Украинката Магучих стана олимпийска шампионка на висок скок, очаквано. Но резултатът ѝ от 2 метра как ще го коментирате?
- Преди да коментирам участието на Магучих, искам да съм безкрайно откровена. Присъствала съм на пет Олимпийски игри, на четири съм участвала, а всички останали ги гледам с интерес. Смея да твърдя, че спортът е най-великият социален феномен, който обединява хората и нациите. Знаем, когато победи един състезател от някоя страна, каква еуфория обхваща цялата нация, каква любов, каква гордост се изпитва. А сега за първи път не я чувствам така тази олимпиада. Това е моето мнение.

- Защо?
- Ами, заради нещата, които се случват. Заради неточностите, заради река Сена… Мои приятели са ми казвали, че французите си изхвърлят хладилниците в реката, всичко… А сега в Сена решават да правят състезания. Виждаме как има проблем една състезателка, която е в болница, след като плува в реката. Второ, това с тези недоказани „жени“. Аз също имам тест за пол от 1968 година, че съм 100% жена. Това е от олимпиадата в Мексико. Но тогава имаше кръвен тест, а не само да има паспорт, че някой се води жена. Искам да съм много откровена. Може и да има много критики после, но това е моето мнение, защото целият ми живот е минал в спорта - не може състезател с неустановен пол да се бие с жени. Като я гледах Светлана Каменова… Просто ми беше мъчно. И някак имам чувството, че и съдиите толерират това, може и цялата политика на МОК да е такава… Извинете, но с моите 77 години и „остарялата ми ценностна система“ не мога да приема новите европейски ценности.

- И да се върнем на високия скок и Магучих?
- Много се вълнувах. Винаги, когато има висок скок - дали е при жени, или при мъже няма значение, чакам с нетърпение състезанието. Но очаквах много повече. Признавам си. Много неща се изказаха за световния рекорд на Магучих, но не знам защо все още не е признат. Някакво измерване се чакало, не ми е много ясно. Когато аз правех световни рекорди, комисия идваше и премерваше – отляво, отдясно, в средата, за да се докаже, че това действително е такава височина. Очаквах много повече от украинката. Стана дори така, че на косъм австралийката Никола Олислагерс можеше да я победи. Но може би австралийката сама не си повярва. След като скочи 210 см преди месец, Магучих поне 205 см или 207 см трябваше да скочи. Да, в социалните мрежи четох много реакции. Да, не се скача всеки ден световен рекорд, но… Стефчето има десетки опити на 205 см, на 207 см. Когато състезател скочи 205 см или 207 см, той просто потвърждава какво може. Не може от 210 см да слезеш при това прекрасно време, което беше, пистата всички казват, че е била много добре, на 2 метра и да станеш олимпийски шампион. Толкова слаб висок скок от години не е имало. Иначе поздравления за нея. Тя си е олимпийска шампионка, има си медала, който ѝ липсваше, но с 2 метра…

- Ако австралийката беше направила успешен опит на 202 см…
- Щеше да стане много интересно. Олислагерс явно очакваше силен резултат от Магучих още в началото, но не се получи. Всичко щеше да се промени. И после тази радост, която демонстрира Магучих, беше толкова изкуствена. Инициира ги да се качат на скочището, започна да подскача, в един момент се сети да почне да вика. При цялото ми уважение, Магучих действително си взе медала, който ѝ липсваше в нейната колекция, но остави под въпрос онези 210 см. Може би заради това Международната федерация по лека атлетика още не е ратифицирала това постижение. Всъщност, Стефка си остава действащ световен рекордьор.

- Има ли процедура или срок, в който трябва да се впише този рекорд?
- Вече бяха вписани, защото мина една процедура, седем световни рекорда. Бяха одобрени. Всъщност, само нейният не е одобрен, което много ме учудва. Признавам си честно, дано да не е като при Данчето Донкова, когато се опитаха да я изкарат, че не е жена. А като разбраха, че има три деца – млъкнаха. А тази, която ѝ подобри световния рекорд, след това изчезна.

- И да се върнем към „онези“ в бокса. Къде остана феърплеят в спорта…
- За мен специално тези момичета - не знам как да ги нарека, които се бият срещу жени… Това не е справедливо. Цял свят споделя идеята да запазим женския спорт, това беше най-чистото в спорта - този феърплей, който се носеше, който съществуваше, който тържествуваше. И сега изведнъж с тези някак се помрачи всичко. Видяхме и откриването… Дай Боже да не е същото и закриването, защото се пораждат такива спорове с тези либерални европейски ценности. Много съм разочарована. Днес го няма този феърплей, който го имаше преди. През онези 20 години спортна кариера, от които 17 бях в националния отбор, ние на терена се борехме, биехме се, но извън терена бяхме всички големи приятели. Заедно се събирахме. Давам и пример. Когато ми се счупиха шиповете на шпайковете на едно състезание в Белград, рускинята Валя Козир без да се колебае нито за миг ми отстъпи нейния шпайк. Аз станах втора, тя четвърта. А можеше да бъде с медал, ако не ми беше помогнала. А сега в бокса… Лишиха ни от един медал в бокса. Светлана беше сигурна медалистка. Боли ме сърцето за Светлана, да си направят олимпиада за „то“.