Тихомир Илчев: Нобеловата награда на Иван Вазов се превръща в Епопея на подлостта

На 20 септември 1916 г. е издигната кандидатурата на Иван Вазов за Нобелова награда за литература за 1917 г. На днешната дата, преди 108 години, проф. Иван Шишманов и председателят на БАН Иван Евстатиев Гешов издигат кандидатурата на Вазов за Нобелова награда за литература. Писателят вече е популярен в Швеция – през 1895 г. романът му „Под игото” е преведен там.

Това припомня във "Фейсбук" Тихомир Илчев.

Преводач на шведски е д-р Алфред Йенсен. През 1912 г. той вече е член на Нобеловия комитет, който го изпраща у нас с мисията да се срещне с български учени и писатели.

В спомените си приятелят на писателя Иван Шишманов пише, че когато Йенсен бил в България, хората от кръга „Мисъл“ му говорили против Вазов. Самият Пенчо Славейков никога не е крил амбицията си също да се домогне до отличието. Смята се, че точно това противопоставяне по оста „стари – млади“ може да е оказало влияние върху крайното решение на комисията.

Йенсен бил преводач на Вазов, но и близък приятел на Пенчо Славейков. Затова шведът поискал да предложи Славейков за престижната награда.

„Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетически шедьовър – „Кървава песен”.

Това е част от текста на Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейското литературно отличие. Датата е 30 януари 1912 г. и Нобеловата награда още не се е наложила като световна.

Йенсен е отдавна известен и в Швеция, и в България. Още в края на ХІХ в. той пътува из Балканите и пише очерци и пътни бележки за тях – най-вече за славянските страни. Посещава Русе, намира София за модерна, където се запознава и с Вазов, Яворов, П. Ю. Тодоров. През 1891 г. публикува очерк за Ботев под заглавие „Христо Ботев. Български поет на свободата”, съдържащ преведени стихове и спомени на ботеви съвременници. В 1893 г. пък започва да превежда „Под игото”. Сам Йенсен е поет, но е и преводач, журналист, специалист по славянски литератури, а като експерт по тях е избран за член на Нобеловия комитет. Това му дава право да номинира от свое име нобелов кандидат.

Номинацията е подкрепена с обширна мотивировка, в която наред с „Кървава песен” е разгледано творчеството на Славейков. Както е известно, Йенсен отделно превежда и издава през 1912 г. две стихосбирки на българския поет, озаглавени „Коледари” и „Съдби на поети”, които впоследствие прилага и към предложението си (то е представено цялостно през април 1912 г.). Българският поет го привлича с широката култура и разнообразната тематика на творчеството си, но „Кървава песен” е представителното произведение, с което той конкретизира мотива си за номинацията на Славейков.

Но „Кървава песен”, от друга страна, е незавършена, а около твореца ѝ се разиграват тревожни сюжети, които не остават скрити за шведския учен. Той не получава писмено потвърждаващо предложение от българските културни институции, въпреки че такова е обещано от Софийския университет. Същевременно са извършени отделни институционални постъпки за номиниране на друг български писател, при това притежаващ не по-скромно амплоа на епик – Иван Вазов.

Още предната година неговият приятел Иван Евстатиев Гешов предлага на Йенсен да номинира автора на „Под игото” за Нобелова награда. По-късно в писмо от 13 декември 1911 г. Иван Пеев-Плачков – секретар на преименуваното предната година в Българска академия Книжовно дружество, съобщава на проф. Иван Шишманов, че по номинацията „е направено вече доста”. В Библиотека „Нобел” са изпратени всички Вазови съчинения съгласно регламента на Нобеловия комитет. Въпросът за българската номинация вече е разискван и в Управителния съвет, като за формалното ѝ изпълнение единодушно е избран Иван Шишманов.

В краткия си отговор обаче професорът – въпреки че „името на Вазова ми е скъпо” – излиза със становище „да не се предприема нищо, преди да сме що-годе сигурни, че предложението ни ще бъде взето във внимание”. Очевидно е, че Иван Шишманов иска предварително да разбере шанса на Вазов да получи Нобеловата награда. Той отправя директно и изпреварващо събитията питане до Йенсен: „Има ли някакви изгледи да получи Вазов литературната премия за 1912 г.?”.

От своя страна Йенсен като че ли отдавна е провел проучвателна политика посредством кореспонденцията си с Академията и със Славейков. Може да се предположи, че на шведския учен не е убегнал странният подход на българите към номинацията, основаващ се на взаимно мълчание между лобитата на кандидатите. За Вазов има сериозна институционална подкрепа, докато за Славейков няма.

От всички публикувани документи става ясно, че Йенсен се е спрял по-рано на Пенчо Славейков, чиито произведения вече лично превежда, но без да пренебрегва свободния избор на българската страна. В писмо до Иван Гешов той изрично напомня, че „молбите относно кандидатиране за Нобелова награда се подават преди 1 февруари до секретаря на Шведската академия д-р Ц. Д. ъф Висен”.

Такава молба обаче не е получена нито от страна на Вазов, въпреки постъпките на Академията, нито от страна на Славейков въпреки обещанието на Университета. Поради това на 30 януари – два дни преди крайния срок – Йенсен се възползва от правото си лично да номинира Пенчо Славейков за Нобелова награда. За това решение допълнителна причина е вероятно обстоятелството, че контактите с него не са белязани с официалността, която съпътства контактите с Вазов независимо от личното познанство на двамата.

Дали авторът на „Кървава песен” се е надявал някога на тази номинация, не може да се каже с абсолютна сигурност, докато в отделна записка Шишманов отбелязва, че „мечтата на Вазова от години насам беше да получи Нобелевата премия за литература (още преди смъртта на Пенча Славейкова)”.

По-късно професорът прави опит да се реабилитира за колебливото си отношение към кандидатурата на Вазов, като се застъпва лично пред Йенсен с писмо-предложение, в което изтъква значимостта на Вазов като народен писател. В този смисъл съществуващите мнения, че предварителното питане на Шишманов дали има вероятност Вазов да получи „Нобелевата премия за 1912 г.” е опит за директен „пробив”, са неоснователни.

Смъртта на Славейков обаче, така или иначе, осуетява личното намерение на Йенсен.

За съжаление, през 1917 г. наградата не е връчена и на Иван Вазов, а на Вернер фон Хайденщам (Швеция).

Досега у нас кандидатите за Нобелова награда за литература са били Иван Вазов, Пенчо Славейков, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Любомир Левчев, Блага Димитрова, Йордан Радичков.