Атанас Будев: Външнополитическата тема в предстоящата предизборна кампания

Ето ни отново в предизборна обстановка – за 7-ми път за малко повече от три години. Това, разбира се, е признак за демократична незрялост, преди всичко на самообявилия се български елит, но и в немалка степен – на българското гражданско общество.

На 11 и 16 юни т. г. бяха публикувани две мои статии, посветени на две от най-важните външнополитически теми в току-що протеклата предизборна кампания за Народно събрание и Европейски парламент, за изборите от 9 юни т. г.: „Войната в Украйна. Какво да се прави?“ и „Европейският съюз на кръстопът“. Целта на статиите беше да разкрият същностни аспекти на посочената проблематика: философско-политически и ценностни оценки, геополитическо съдържание; необходимостта от професионални дипломатически подходи и някои конкретни предложения към българската външна политика, действителната мотивация на пряко или косвено участващите лица. Казано с две думи – дебатирането да се фокусира върху вярното интерпретиране и възможното инкорпориране на българския национален интерес в протичащите международни процеси, а не да се базира на предварително заучени опорни точки. Случи се точно последното, което пък, заедно с “преференциите”, доведе и до някои екзотични електорални резултати. Затова този път постъпвам по обратния ред: предлагам на кандидатите за депутати текстове за дебатиране преди започването на предизборната кампания, съдържащи в тезисен вид някои важни аспекти на българската външна политика.

По всичко изглежда още отсега, че повечето външнополитически спорове отново ще се проведат по линия на втръсналата ни антитеза: „евроатлантици“ – „русофили“. Поставям двете понятия в кавички, защото в условията на нашата държава нито тази антитеза съществува задължително и изцяло, нито претендиращите за евроатлантици или за русофили български политически сили и отделни техни представители са задължително и изцяло такива в действителност.

Това е така, защото разграничаването на политиците в България по-скоро се дължи на техния користен стремеж да извлекат материални или други облаги от оказваните геополитически влияния, използвайки активи на нашата държава за лични цели. Подходът се развива от Освобождението до настоящия момент и е получил общото название „сателитен синдром“. Трябва, разбира се, да се посочи, че този избор на различните във времето български елити намираше своята практическа приложимост при активното попечителство, а често и диктат, на т. нар. Велики сили или на някои от тях. Това не оправдава безгръбначността на българските елити спрямо силните на деня на международната арена, но когато става въпрос за укрепване на националния суверенитет, всички факти трябва да се вземат под внимание. (През посочения период, от друга страна, има прояви на героизъм, национално достойнство и самопожертвователна защита на българския суверенитет и национални интереси. Както е известно, тези прояви почти винаги са завършвали трагично за осъществилите ги български патриоти (това трябва да говори нещо!), но това е тема за друг разговор.

Горният вид чуждопоклонничество не само загърбва славните страници от нашата история, не само „гарантира“ продължаването на сателитния синдром и компрадорската традиция, обусловила наличието на широк кръг некадърници и клептомани във властта, но най-лошото е, че то „гарантира“ слабото развитие, а в редица случаи и регреса на българското общество. С други думи, това чуждопоклонничество пред поредния „голям брат“ и създадените от него международни номенклатурни мрежи „гарантира“ нашето безлично и несигурно бъдеще. В крайна сметка, никой не е свършил и няма да свърши работата на нашата национална дипломация, за която водещи трябва да бъдат суверенните български решения!

Описаната сегашна външнополитическа дихотомия „евроатлантици“ – „русофили“ се съчетава естествено със зле прикрито раболепие и крайна неспособност на българските управляващи да направляват обществените условия по един ефикасен и справедлив начин. (Само пътьом бих отбелязал, че в нашите съюзници по НАТО и ЕС основните противоречия в предизборните им кампании се проявяват по линията глобалисти – национал-консерватори.). Изглежда, че и в областта на външната политика, като цяло (винаги има изключения!), е справедливо определението на проф. Иво Христов за „политическите нищожества, които сме нарекли елит“.

Мнозинството политици и анализатори знаят много добре, че делението на българите на русофили и русофоби е исторически атавизъм, деформиращ и пречещ на развитието на нашата страна. Наистина, повечето от тях подчертават определящия евроатлантически приоритет, но не задълбочават дебата за сателитния синдром, разчитайки и на пасивното мълчание на големите национални медии. Дори голяма част от иначе възприемащи се като не-mainstream медии се придържат към това деградиращо мълчание за най-тежката външнополитическа болест на България. Е, ако се абстрахираме от нарицателното споменаване на „посолството“ в някакъв майтапчийски контекст, но без задълбочаване по темата.

Горният проблем е многопластов – той не е само в потиснатите национален интелект и достойнство. Със своето явно и мълчаливо съучастие в прикриването на враснали дефекти на българското общество и външна политика, българските медии се надпреварват да канят едни и същи анализатори и политолози (и така вече повече от 30 години!), които изяждат цялото политическо медийно време, особено прайм тайма. Не остава време, място, но най-вече няма никакво желание на медиите да предоставят трибуна на онези българофили, защитаващи аргументирано (не с лозунги, като патриотарите!) автентичните национални интереси и тяхното адекватно отстояване, разобличаващи принципно сателитния синдром и неговите негативни последици. В това отношение не очаквам съществени промени, защото „елитарните нищожества“ и подчинените медии не могат да живеят и работят по друг начин.

Ако всичко изписано досега за българската външна политика беше в резултат на едно обективно развитие, то би било много лесно за възприемане – толкова можем, какво толкова злословиш? За наше щастие, България и в миналото, и сега, разполага с немалко почтени, достойни, образовани и можещи хора, които имат способностите, а някои и волята да поведат нашата страна по пътя на максимално възможното съзидателно, достойно и справедливо развитие.

Изхождайки от горното трябва да направя едно задължително отклонение, което се дължи на прякото и мощно въздействие на вътрешното обществено-политическо развитие върху външната политика на нашата държава. Предлагам да започнем с кратък отговор на въпроса: В какво успяха демиурзите на крайно несправедливия и криминален преход?; и, в зависимост от него да потърсим отговора на въпроса: Какво да се прави?

На първо място, подготвилите прехода (по руски тертип!) успяха да очернят и маргинализират от политическия живот много от кадърните, образовани и честни българи, използвайки целия арсенал от лъжи, компромати и насилия на висшата комунистическа номенклатура и подчинените ѝ държавни силови институции и секретни служби. Целта беше да се елиминират политически силните конкуренти за властта и да се отвори пътя на децата на висшата номенклатура или на подготвени предварително зависими от сценаристите хора. В началото да отстранят най-изявените обществени фигури, а след това да внедрят модел на развитие, отстраняващ поголовно всички, неприемащи квази-капитализма и псевдо-демокрацията. За да се осъществи този пъклен план им трябваше основно комбинацията от две неща: пробити институции и подкупни хора. Тази цел беше почти изцяло постигната. Нещо повече, по някакъв неведом (засега) мафиотски начин демиурзите на прехода и техните наследници успяват при кризисни политически периоди да формират „алтернативи“, които могат да подобрят някои неща за камуфлаж, но които да изпълнят една основна задача - да запазят непроменени несправедливите обществени отношения, собственически и властови позиции. Нямам преки доказателства за това твърдение, но нямам и никакво друго логично обяснение за действащите лица и хода на събитията по този въпрос.

Горният акцент върху субективния фактор не подценява структурната политика: законодателното фиксиране на първостепенната роля на демократичните институции за проспериращото и справедливо развитие на държавата, с право подчертавана от почти всички анализатори. И все пак хората трябва да са наясно, че институциите не са лъскави сгради с някакъв пълнеж, а приети от обществото структури, норми и правила при задължителното върховенство на закона, прилагани от почтени, образовани и подготвени за съответните постове държавни служители, работещи под ефикасен парламентарен и съдебен контрол.

На второ място – икономическите реформи, включващи криминална приватизация; непремислена и набързо проведена реституция (и досега се чудя как стигнаха българските земи и другите активи!); кампанийното и безразборно унищожаване на големите земеделски комплекси и кооперации чрез т. нар. „бързо връщане на земята в реални граници“, като за установяването на истинността и справедливостта на съответните искания беше нужно много повече време. Да не говорим за необходимостта от комасация на земите. Към това бихме могли да добавим кражбите на входа и изхода на големите държавни предприятия, довели ги до фалит или почти до фалит, а впоследствие – до приватизиране „за жълти стотинки“; финансово законодателство, способстващо създаването на финансови пирамиди, и много други криминално замислени и проведени „реформи“, съвпадащи в насочването на естествения човешки стремеж към печалба - към непроизводствената, спекулативната, а и направо - незаконната дейности. И в тази сфера демиурзите на криминалния преход постигнаха впечатляващи успехи.

На трето място, горе-описаните неефикасни за обществото и паразитни форми на икономическо и финансово-кредитно развитие получиха своето културно покритие – чалга културата, докато истинският културен и артистичен живот преминаваше през ужасна криза. Бих препоръчал стиховете на Недялко Йорданов от 90-те години за по-младите български граждани, ако същите искат да разберат трагичните обстоятелства, при които живяха писатели, поети, художници, артисти, между които велики български творци. Чалга-културата постигна сериозно обществено разпространение, от което най-засегнати бяха подрастващите поколения. Общество, известно в историята с това, че винаги е издигало образованието на най-високия възможен пиедестал, беше принудено да приеме международни оценки за невъобразимо висок процент „функционално неграмотни“ младежи!

На четвърто място, външната политика – България в общи линии сподели промяната на геополитическата ориентация на другите бивши комунистически страни в Централна и Източна Европа. Но като че ли сходството беше дотам. Вместо извличане на уроците на историята в интерес на нашето национално развитие и вземане на възможния максимум от членството на България в НАТО и особено – в Европейския съюз, определящите българската външна политика „елити“ издигнаха на ново равнище сателитния синдром, пренасочвайки го почти автоматично към новия „голям брат“ и другите големи съюзници, запазвайки едновременно с това много от зависимостите към стария такъв. Това разкрачено положение на българските компрадори на изток и на запад унищожаваше и последните възможности те да направят нещо значимо за страната си. Едва след началото на руската агресия в Украйна и натиска на важни съюзници от НАТО, България започна да полага сериозни усилия за елиминиране на най-тежките си зависимости от Русия. За съжаление, тогавашното правителство стигна до другата крайност: за да засвидетелства и укрепи мястото на своите членове в международната западна номенклатура, то надскочи мярката, занулявайки буквално и ненужно отношенията с Русия. Те (министри, депутати, висши държавни ръководители и олигарси) и досега не разбират смисъла на термина „интегрална външна политика“, което е разбираемо, тъй като компрадорите по дефиниция не могат да водят самостоятелна и още по-малко - интегрална външна политика.

Общата картина на българския преход беше подчертано мрачна, елиминираща в полза на определени фамилии и лица значителни възможности за икономическо, социално и културно развитие на българската нация, което и досега ни държи на последно място в почти всички, наблюдавани от европейската статистика области. Получената голяма концентрация на националното богатство е много тежък структурен проблем, който има много отрицателни разсейки. Една от тях, например, е изнасянето на част от незаконно придобития капитал зад граница, допринасяйки за дефинансирането на българската икономика.

Естествено, това вътрешнополитическо и социално-икономическо развитие влияе отрицателно върху основните характеристики на българската външна политика. Още веднъж искам да подчертая, че горното отклонение от основната външнополитическа тема не е излишно. Защото преди да оценяваме българската външнополитическа мисъл и дейност, би следвало много ясно да си даваме сметка за сковаващата тежест, която вътрешнополитическото развитие на България е повесило на шията на българската дипломация! В тази връзка бих искал да дам кратък и, доколкото ми позволяват възможностите, обобщен отговор на посочения въпрос, преди да споделя някои виждания за българската външна политика и нейните акценти.

Първият пункт на успеха на демиурзите на прехода, който условно можем да наречем „очерняне и маргинализиране на голяма част от интелектуалния капитал на обществото“, несъмнено е най-важния от всички. Абсолютната и неотложна необходимост от адресирането на този проблем и намирането на адекватни решения няма алтернатива! Когато българските граждани се научат „да отсяват сеното от плявата“ в политическия живот, изхвърляйки манипулаторите и техните кукли и, избирайки свои автентични политически лидери, тогава може да започне истинското възраждане на България. Няма да започне по-рано!

По втория пункт малко може да се коригира. При законодателно фиксираните икономически и финансови промени, радикалното реформиране и рязкото отстраняване на несправедливостите би било волунтаристично и равносилно на опит за революция, за която няма нито вътрешни сили, нито външна подкрепа. В тази област социално-икономическите промени би следвало да се осъществяват последователно, както и в останалите демократични страни, основно по пътя на повишаването на нивото и качеството на лоялната конкуренция и постъпателното намаляване на социалните контрасти.

Може да изглежда малко парадоксално, но с най-голям оптимизъм виждам възможностите за последователни и значими положителни промени в културно-артистичната област. Тя е пряк ареал на интелекта и социалната чувствителност, намира се в постоянен контакт с интелектуалните среди в Европа и целия свят, поради което не вярвам, че може да бъде завладяна отново от българският политически регрес. Правят се често пъти успешни опити за отклоняване на критичните търсения към второстепенни въпроси с цел излишно поляризиране на обществото и отвличане на обществена енергия от главното – решаването в определяща степен на проблема с пробитите институции и подкупните хора! Отпорът срещу такива ретроградни опити трябва да бъде последователен и ефикасен. В това, на първо място, трябва да бъдем равни на другите европейски народи!

По основната тема на настоящия текст – българската външна политика в предстоящите предизборни дебати нямам намерение да предлагам за дебат подробни и изчерпателни външнополитически позиции на нашата страна. На първо място, защото не е нужно, а на второ – защото е трудно осъществимо. Вместо това предлагам кратък анализ в три определящи за българската външна политика тематични области, без да претендирам за изчерпателност :

- Философско-политически основи на българската външна политика;

- Приоритети и интегралност на външната политика на България;

- Българските национални интереси и национално достойнство.

Философско-политически основи на българската външна политика

Известно е, че част от уникалния исторически наратив на всяка суверенна държава е развитието на определена външнополитическа философия. Тя се влияе от мащабите, от географското разположение на страната и нейното обкръжение; от мирните (или не) взаимоотношения между населяващите страната етноси; религиозните особености; евентуална дългогодишна предистория на подчиненост от друга държава и много други фактори. Българският народ, например, постига впечатляващо равнище на своето държавно и обществено развитие през Средновековието с първи ренесансови прояви, прекъснато от нашествието на османските турци. Подобни прекъсвания на общественото развитие са познати и в световната история под същия термин (interrupted development). То не просто връща прогреса назад, но в нашия случай, в резултат на векове непрестанна борба на българския народ за оцеляване, последното влиза трайно в неговата народопсихология. Към това се прибавят и психологическите следствия от факта на възстановяване на българската държавност в резултат на Руско-турската освободителна война 1877-1878г., който закрепва като основен външнополитически приоритет стремежа на българските елити да привързват нашата страна към мощен „голям брат“, пренебрегвайки често пъти собствените национални суверенни достойнства и интереси (сателитният синдром). По-късните резки обществени промени като установяването на комунистическия режим с пряката намеса на Съветския съюз потвърждава и укрепва до умопомрачение сателитния синдром, докато след падането на режима 45 години по-късно се създават известни възможности за постепенното освобождаване на нашата страна от тази вредна традиция, които, обаче, до момента не се оползотворяват, а се преориентират и модифицират. И сега промяната в тази външнополитическа философска нагласа, според моето мнение, е необходимост № 1 пред българската външна политика.

Втората външнополитическа тема с ценностно-философско съдържание, която предлагам за размисъл, е как в нашата страна се разбират основните тенденции в съвременните международни отношения, какво е нейното отношение към глобалните въпроси и предизвикателства. България споделя разбирането на мнозинството страни в света, че международните отношения преминават през преходен период от едно-центричен към поли-центричен световен ред. Проблемът обаче се заключава в определянето на характера на процесите, през които се осъществява този преход, и позициите на глобалните сили в тези процеси. САЩ считат, че Китай, Русия, Иран и Северна Корея са ревизионистки сили, в смисъл, че атакуват сегашния световен ред и целят разрушаването му и изграждането на ред, основан на силата, без особено съобразяване с правата на нациите и на индивидите. Китай и Русия обвиняват САЩ за същото и заявяват несъгласието си с американската първенстваща роля в сегашната международна система, получаваща вследствие на това, по думите на руския президент, „рентата на хегемона“, и акцентират върху поли-центричността на бъдещия нов световен ред. ЕС приветства движението на света към поли-центричност, но настоява за неотклонно съобразяване на тези процеси с международното право. България споделя тезата на Евросъюза.

При съвременните задръстени международни отношения не са големи възможностите за възстановяване на доверието между глобалните сили. Но каквито и да са тези възможности, те опират до необходимостта от макар и минимално сближаване на техните философско-политически международни схващания и позиции. Това е нужно и за създаването на методическата и концептуална база за бъдещите преговори за нов световен ред. В една от моите предишни публикации изразявам мнение за съществуването на такива възможности в следните три области: световният мир; последователното прилагане в международния живот на принципите на суверенитета и суверенното равенство; хуманността и правата на човека.

За съжаление, сегашните позиции на глобалните сили по това какъв да бъде световният ред са твърде далече едни от други, почти противоположни, а загубеното доверие и конфликтността по руската агресия в Украйна съществено ограничават възможностите за решаване на проблемите на масата на преговорите. Например, докато всяка от воюващите страни в Украйна е готова да приеме примирие само при нейните условия, за да преговаря впоследствие от позиция на силата, войната очевидно ще продължава.

Моето мнение за българската позиция по руско-украинския конфликт е, че военната и друга помощ за Украйна трябва да продължи (ограничавана, разбира се, от нуждите и плановете на Българската армия), като същевременно и съобразно реалните си възможности, България увеличи съществено дипломатическите си усилия да съдейства за прехвърляне на проблема от бойното поле към масата на преговорите. (В посочените в началото на текста две статии съм изразил някои конкретни предложения). Мисля, че нашата позиция България да не подкрепи (заедно с други 7 страни-членки на НАТО) формулировката „помощ за Украйна до победа“ е правилно решение. Напоследък се появяват твърдения, че Европейският съюз се готви за война и не е заинтересован от мирни преговори с Русия. Моето мнение е, че това е невярно, а освен това и неестествено – ЕС винаги е искал и сега иска мир, независимо от непремерените изказвания на някои негови висши ръководители. Проблемът е, че или не знае какво да прави за постигане на тази цел, или просто изчаква резултатите от президентските избори в САЩ през ноември т. г., затвърждавайки зависимостта си по този въпрос. Става, следователно, още по-належащо изграждането на „стратегическа автономия“ на ЕС, съобразявана, разбира се, с общодемократичните ценности и атлантическите съюзнически ангажименти. Затова е необходимо и правилно започва изграждането на европейски отбранителен съюз. България несъмнено трябва активно да участва в това начинание на ЕС първо – от съображения за сигурност, и второ – с прагматични цели за включването в него на нашата отбранителна индустрия.

Друга много важна тенденция в международните отношения е постоянно нарастващата международна тежест на страните от Глобалния юг, като не става въпрос само за страни като Китай, Индия, Бразилия и други големи държави, но и за голямото мнозинство средни и по-малки държави от Азия, Африка, и Латинска Америка. Те търсят международни гаранции за своята сигурност и развитие, както и изгодно участие в посрещането на глобалните предизвикателства, и са фактор, с който глобалните сили все повече се съобразяват. Има голяма вероятност осъзнаването на общите интереси и на опасностите, възникващи от съперничеството между глобалните сили, да доведе до обединяване на техните усилия за мир и за все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство, включително – за създаването на една бъдеща авторитетна глобална общност от юридически напълно равноправни членове (ако се окаже, че ООН не може радикално да се реформира, елиминирайки правото на вето в Съвета за сигурност и други привилегии). Последното може да изглежда нереалистично днес, но при рязко влошаване на последствията от противоборствата на глобалните сили и пред лицето на възможна ядрена глобална война, този подход може да стане единствен разумен изход за останалия свят. В крайна сметка, всички миролюбиви и конструктивни страни би трябвало да помнят завета на Хенри Кисинджър: Хаосът на международната арена само ще продължава, докато светът не се научи да развива международните отношения на „екуменична, егалитарна и процедурна основа“ (признаваща различията, равноправна и процедурна основа).

В заключение бих посочил, че България трябва да преодолее подценяването на отношенията си с много от страните от Глобалния юг и да започне целенасочена дейност по възстановяване на своите позиции в едни страни, навлизане в други, както и развитието на нови области на сътрудничество с тях.

Приоритети и интегралност на външната политика на България

Целта на националната външна политика е да постигне максимално възможното осъществяване на националните интереси, ценностните схващания и приоритети, запазвайки и даже, при възможност, задълбочавайки своята интегралност.

В първата част на този текст беше разгледана антитезата „евроатлантици“ – „русофили“ и бяха положени усилия за доказване на нейната неправомерност. Възможно е от това някой да направи извода, че се пропагандира „равноотдалечеността“ на България по тези две направления. Нищо по-погрешно от това. Определящият външнополитически приоритет на България е нейната евроатлантическа принадлежност. Като лоялен съюзник в Европейския съюз и НАТО нашата страна изпълнява всички свои евроатлантически ангажименти. Друг е въпросът доколко можем да се възползваме от членството си в тези две организации, особено от евроинтеграцията, за ускоряване на нашето обществено-икономическо развитие. Моето мнение е, че в тази област напредъкът ни е повече от скромен. С две думи – виждам евроатлантическия приоритет на България като безспорен и определящ структурно външната ни политика. Затова не мога да приема като сериозни излаганите с апломб от някои политици опасения, че е възможно „връщането на България в Евразия“. Подобни твърдения са чиста проба партийна пропаганда. От друга страна, категорично отхвърлям и осъждам опитите за заместване на необходимите демократични реформи с постоянни декларации за „евроатлантическа вярност“. Въпреки че това упражнение вербално се изхаби, то би било много смешно, ако, все още, хващайки дикиш, не беше толкова тъжно.

От друга страна, Руската федерация в най-добрия случай може да ни бъде добър търговско-икономически партньор, но и това е практически невъзможно при настоящите геополитически реалности. Във всеки случай не очаквам противопоставянето между ЕС и Русия да трае вечно – икономически, технологични, свързани със сигурността на Европа, и други обективни обстоятелства след края на войната в Украйна ще наложат своето възстановяващо влияние върху отношенията между тях. Затова не беше нито необходимо, нито целесъобразно да се зануляват нашите отношения с Русия. Разбира се, интегралните целесъобразности могат да се променят при голямо- мащабна война, но тази опасност засега не е непосредствена. В крайна сметка, всички, имащи нещо общо с външната политика и международните отношения, би трябвало много добре да знаят разликата между съюзник и партньор и да забравят за „равноотдалечеността“.

Основните приоритети, колкото и да са категорични и определящи за външната политика, не би следвало безпричинно да ограничават развитието на отношенията на България със страните от други приоритетни райони (Югоизточна Европа, района на Черно море, Централна и Източна Европа) и по други важни направления (Китай, Индия, Япония, Южна Корея, страните от Централна Азия и други важни за нашата страна държави от останалата част на Азия, от Африка и Латинска Америка). Успешното съчетаване на външнополитическата активност по всички тези направления дава ефекта на интегралността. Българската външна политика е интегрална, когато съвместява по най-ефективен и конструктивен начин своите приоритети с другите важни външнополитически направления и акценти, създавайки възможно най-голяма принадена стойност за националното развитие на България.

Българските национални интереси и национално достойнство

По теория за силна (не силова!) външна политика на една страна е необходимо гъвкаво съчетаване между националните интереси на държавата и възприетите от обществото ценности, като при евентуални противоречия между тях в повечето случаи относително предимство са имали националните интереси. При изработване на външнополитическа стратегия (истинска, не като тази отпреди няколко месеца!) са възможни три вида грешни отклонения: първият вид – когато интереси и ценности вместо да се съвместяват, остро се противопоставят; вторият вид грешно отклонение – когато има сляпо подчиняване на националните интереси на възприети или наложени ценности; и третият вид – когато ценностите се използват за прикриване на подвеждащи користни интереси. Например, твърде често българските национални интереси са били подчинявани на идеологическите съображения и геополитическите амбиции на поредния „голям брат“, плащайки България голяма цена за това впоследствие.

Важно е да се знае основната технология за защита и осъществяване на националните интереси на международната арена. В повечето случаи е контра-продуктивно да обявиш своя национален интерес и твърдо да заявиш, че няма да мръднеш от него (има такива случаи, но те са много редки). Защото националните интереси не се проявяват в стилизиран, а в конкретен вид, като възможностите за тяхното осъществяване във всеки отделен случай зависят и от конкретните обстоятелства. Следователно, от особено значение са подготвеността и интелекта на участващите в даден международен казус български държавници и дипломати, които трябва вярно и точно да интерпретират тези възможности, за да могат максимално да ги оползотворят. Именно затова стабилните във външнополитическите си изяви държави полагат особени усилия за формиране на качествена национална дипломатическа служба с подготвени във всяко едно отношение кариерни дипломати. За съжаление, читателите ще си спомнят много примери за обратното в случая на българската външна политика. Затова би следвало да си даваме сметка и да помним, че фалшивите конкурси, партизанщината, шуробаджанащината и други подобни далавери в кадровата област на външната политика са престъпления – заплаха за националната сигурност и националните интереси.

Основна морално-политическа характеристика на външната политика на България не само на думи, но и на дело, би следвало да бъде първостепенното значение, което тя отдава на принципите на суверенитета и суверенното равенство. Без суверенитет няма държава, а без суверенно равенство няма система на международните отношения. Това се отнася и до интеграционните съюзи, чиито страни-членки предоставят част от националния си суверенитет на наднационалните съюзни институции. В този специфичен случай се оценява равенството както на съюзните права на страните-членки, така и на оставащите в тях суверенни права. Усилията на България да защитава своите законни интереси в ЕС и света като цяло, напълно отговарят на европейските критерии, което не означава, както бе посочено по-горе, отсъствие на гъвкавост.

По принцип всяко нарушение на суверенни права е удар срещу международната система и като такъв би следвало да бъде осъден от всички суверенни актьори. Правят се някои възражения срещу все по-пълното прилагане на принципа, като това, че прилагането на юридическия принцип на суверенното равенство е едно (той е фиксиран в много многостранни и двустранни международни документи, включително в Устава на ООН), а прилагането му на практика като морално-политически принцип е съвсем друго, тъй като няма как да се измери. Всъщност, по-пълното прилагане на принципа на практика се отразява върху качеството и съдържанието на сътрудничеството между суверенните актьори и това отражение се усеща от тях. За него няма мярка за измерване, но има нарастващо усещане за искрено отношение, взаимно уважение, готовност за развитие на равноправни отношения и в крайна сметка – философско-политическото сближаване и нарастване на обема и качеството на взаимноизгодното сътрудничество. С това допълнително се засилва и основното съдържание на принципа - юридическото. А все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство в международния живот си представям като дълъг исторически процес на развитие на самата система на международните отношения!

На края бих изтъкнал най-важния фактор за провеждането на независима и интегрална външна политика - националното достойнство, което се развива най-пълно в свободна, демократична и просперираща държава. Вярно е, че звучи като лозунг, но именно националното достойнство прави възможно обединяването на практика в едно съзидателно и целенасочено цяло на националните интереси, общодемократичните ценности и усилията за възможното повишаване на международната субектност на България.

Никой не е по-голям от приетото суверенно българско решение!, това трябва да бъде квинтесенцията на българското национално достойнство и на българската дипломация, което би следвало да се допълва с принципната готовност на нашата държава за конструктивно, съзидателно и равноправно сътрудничество на международната арена.

В началото акцентирах върху вътрешнополитическите ограничения за българската външна политика. Сега бих искал да допълня това и с обратното въздействие (по въпроса имам отделна статия): България няма да може да постигне значимо демократично, икономическо и социално развитие, ако няма силна, независима и интегрална външна политика. За успеха на българската държава и българската нация е необходимо съзвучно развитие на вътрешната и на външната ни политика!

София, август 2024г.