Двамата мъже, които спасиха духа на българите

Коментар на Евгений Дайнов:

Безкрайната върволица от умълчани хора с тъжни лица с труд се побираше в огромното пространство на базиликата "Света София" - час след час. Бях виждал толкова хора в църква само по Великден - и то само в храма "Александър Невски". Сред хилядите хора - стотици познати физиономии от всякоя класа, пол и занятие: от тежка софийска буржоазия, носеща костюми вече четвърто-пето поколение, та до дългокоси и рунтави рок музиканти, плюс десетки политици, предимно от цивилизования спектър.

Стотици, може би хиляди познаваха лично Кирчо Маричков, защото той имаше време за всички. Както истински великите, той беше внимателен, уважителен и наистина чуваше всекиго. А самия него аз така и не го чух да каже лоша дума за някого, дори за доказани негодници.

Перфектните джентълмени

Искам да съобщя направо и без намеци. Двама мъже спасиха духа на българите в края на 1960-те и началото на 1970-те години и така спасиха България: Георги Аспарухов-Гунди и Кирил Маричков.

Футболът, който играеше Гунди, беше елегантен по един особено европейски начин, за разлика от дърварската игра на повечето му български колеги, които освен това непрекъснато го ритаха в коленете и глезените, защото инак изобщо не можеха да му отнемат топката. Гунди демонстрираше, че дори у нас, насред доминиращата каскетна простащина на комунистическия елит, е възможно човек да живее като европеец.

Песните на Маричков на свой ред отваряха прозорци към един цветен, радостен и човешки свят, също във всичко противостоящ на унизителното каскетно всекидневие. Бях на 10, когато чух "Двете битничета пеят", "Малкият светъл прозорец", "Звън". Предната година, в трети клас, размазаният черно-бял клип на "Бяла тишина" ме бе оставил безмълвен.

Преди да видя света, откриващ се пред мен в тези композиции, животът ми беше като на всеки пионер: партизани героически нападат мандри, Митко Палаузов стреля по жандари, овчарчето Калитко се крие в пещера, Тодор Живков реже ленти, нахлупил бял каскет и пъхнал се в нелеп съветски костюм. И изведнъж чувам, че някъде там навън има друг, голям и хубав свят. И разбирам, че каскетната сивота не е единственият възможен начин на живеене.

И Гунди, и Маричков демонстрираха и нещо друго много важно. Те бяха перфектните джентълмени в една страна, в която да си грубоват селянин ("от народа") се смяташе за висше постижение. И в професионалното, и в личното си поведение те поддържаха критериите на европейската цивилизация, от която бяхме откъснати със сила едно поколение по-рано.

И хората - стотици хиляди, милиони - ги припознаха като своите герои, като изразителите на същинското "аз" на българския народ.

Неслучайно погребението на Гунди през 1971 година прерасна в огромно протестно шествие срещу комунистическия режим, а той поне за един ден изпадна в истинска паника.

А по-късно всеки път, когато Народната милиция спираше тока на концерт на Щурците, публиката шестваше из София с викове "Свобода!".

Истинските герои

Критериите, зададени от Гунди и Кирчо и станали критерии на будната част от българския народ, направиха така, че когато през 1989 година дойде времето да избираме кои сме, избрахме да бъдем част от европейската цивилизация, чиито представители бяха те. Съседни нам народи нямаха фигури като Кирил Маричков - или, ако ги имаха, не ги бяха припознали за свои герои и избраха или да се колят помежду си, или да потънат в някакъв прашен ориенталски провинциализъм, който и до днес смятат за истински патриотизъм.

Българите непрекъснато се оплитат в много заблуди. Но избират безпогрешно истинските си герои. И това ги спасява. Всеки път.