За „Оръжията и човекът“

Скоро в България, в София, в Народния театър, ще се постави една определено поръчкова и антибългарска пиеса. Ще се играе от български актьори, пред българска публика и предполагам, че на финала голямо ръкопляскане ще падне.

Няма да се спирам на това колко талантлив е Малкович. Колко почитан е Шоу и каква висока сцена е Народния. Всичко това няма значение, защото някои неща не може!

Ще бъда краен, за да не остана неразбран.

Не може да сереш в църква. Не може в джамия прасе да колиш. Не може друг да се подиграва на дядо ти, който е умирал за да запази живота на баба ти, за рода си, за твоята наследена нива, за да те има теб. Не може, бе!

Няма значение колко сертифициран ти е ножа или колко ти е обезопасен задника. Няма значение колко известно и почитано е задниконосното устройство. Няма значение свещеното ти право на собствен избор. На собствена гледна точка. На желанието ти за самоопределяне. Няма значение дали нещо е незаобиколим стълб в творчеството ти. Няма значение, че няма точен закон който да ти забранява да вършиш тези дивотии.

Не можеш да сереш в църква и да се оправдаваш, че друг имал религиозни комплекси.

Няма значение че жълтопаветната сган мяука като скопена котка (пардон, обезопасена) колко бил велик автора, режисьора, актьорите и дори бай Незнамкойси, който пуска завесата.

В този момент най-просто можем да се разделим на българи и всички останали. Без да нападаме и обиждаме - това ни е делението. Ние не обиждаме, но и обиди не трябва да търпим.

Представете си, че седна и напиша пиеса как четири перуански лами правят секс с тяхното величество. А сега си представете, че тази пиеса я поставят в кралския театър? Не можете, нали? Ама тук може. Това не ни прави широко скроени. Безродници безпаметни ни прави.

Помнете! Дядовците ни са умирали в онази война. От куршуми са умирали. От гангрена. От холера.

Антибиотици още не е имало. Не куршум, едно одраскване е можело да те вкара в гроба. Срещу по-силни армии сме се биели и сме ги размазвали само с кураж. И заради този кураж, кръв и гангрени я има България. Не заради сексуалните ви играчки и крафт бири. Не заради поредната евро сглобка.

Помнете! Защото, ако не помните… Защо ни е Паметник на незнайния войн? По-добре на онзи огън кебапчета да печем? Или защо са ни онези с перата на шапките пред президентството? Защо са ни да тропат с ботуши? Да се снимат японските туристи с тях ли? Или пък знамето? И Левски не ни трябва, Ботев, Шипка. Направо да се закриваме и да ни преведат по банкова карта по сто лева, да имаме за първа вноска за ел. тротинетка.

Днес никой не ни кара да мрем (все още), но можем да запазим достойнството на предците си. Да. Простовати хора са били. От Байрон или от Шоу не са разбирали, но децата си са обичали. И земята са обичали. И добитъка. И затова са умирали. За да има хляб са умирали, не за нови телефони, смарт телевизори и прахосмукачки. За гнили круши и да има прасето какво да яде са умирали. Голям смях с прасето! Нали? Но жълтопаветните дирници не осъзнават, че ако

прасето няма какво да яде и децата ти е нямало какво да ядат и ще умрат. От глад, от студ, от скорбут, от всичко.

Затова най-малкото тези хора, които се обиждат в тази съмнително хубава пиеса не заслужават нашите подигравки. И подигравките на чужденците също. Герои са те.

Мислете си тези думи и ме псувайте, докато аплодирате на крака собствената си безпаметност и бърза и асистирана смърт. А това, че си пазите спермата в някаква глобалистка епруветка хич, ама хич, няма да ви спаси.