История за танк, министър и народ

Тази седмица бяхме свидетели на нещо жалко, но и показателно. Пред очите ни се изви грациозния министерски танц на страхливостта. Нещо като танц със саби, но без саби. Като европейско по яздене на дървени кончета. Като ускорен йога курс за мъже в следродилна депресия. Можеше ли всичко това, което трябваше да изслушаме да е било някаква свръх висша форма на дипломация? Защото определено не изглеждаше така.

Въпросите, които се раждат в неувредения от политкоректности мозък са два. Защо човек с такива качества заема такъв пост? И втория: Този човек български министър ли е или израелски адвокат? Защото ако е второто от повече въпроси няма смисъл.

Отговорът на първото питане е очевиден – Той е там защото е сложен. Не звучи много героично, но пък е ужасно удобно. Сложен е не за да върши работа, а да внимава. И той внимава. Старателно внимава. Толкова е отдаден на вниманието да внимава, че неусетно пресича всички червени линии на поносимостта.

Всъщност в България голяма част от важните длъжности са заети от хора, които не си вършат работата, а внимават. Внимават какво казват, какво правят и най-вече внимават да не стават проблеми. За тях най-добре е когато нищо да не става, защото когато нищо не става и проблеми не стават. Това са онези шефове, които изпращат на най-важните събрания свои представители. Които бавят да подпишат документи и ги отбутват на заместниците си, защото са си забравили очилата или им е спряла химикалката.

Сигурен съм, че ако някоя държава, дори и остров Науру ако щете, ни обяви война, вътрешният ни министър ще си забрави очилата, ще му спре химикалката и ще излезе в болнични. Ще остави държавата в ръцете на секретарката, жената от ксерокса и момчето от охраната. А те, бъдете сигурни, ще се справят по-добре защото ще гледат да свършат някаква работа, а не да внимават.

Колкото до липсата на усещане за справедливост – ми няма! Преди това трябва да има осъзнаване за националната принадлежност и разбиране кой си и какъв пост заемаш.

Явно в тайните тезиси на властта има закон, който гласи, че заемането на отговорна позиция е напълно неприемливо и води до моментално отстраняване от длъжност. Докато безхарактерността и глупостта са въпрос на тълкуване и са приемливи докато станат напълно обществено непоносими. След което следва преквалифициране.

Както и да е. Министерската тарантела на страха вече я гледахме. На разкаяние и оставка не разчитайте. Нашето момче е мъртво. Какво може да реши една оставка? (Това вече сте го чували, нали?) Роднините му ще скърбят. Министерството ще изпрати служебен венец. На израелците им е през танка. Те ако за всеки убит цивилен започнат да се извиняват трябва да прекарат следващите хиляда години само в извинения. Всъщност, какво сме се задълбали толкова? Все едно е заложена националната ни чест? Хайде да не ровим повече, че току виж един министър си загуби работата. Ще стане безработен, защото какво друго ще ходи да работи с тези качества?