Езикът

Не знам какво ги беше прихванало хората да се юрнат да пътуват в средата на октомври до София... По това време студентите вече би трябвало да бъдат в аудиториите. А гроздето бе обрано отдавна - тази година то узря рано. Други основателни причини за масовото преселение не ми идваха наум. Така или иначе, билетите за автобуса бяха разкупени. Касиерката предложи място за линията, която криволичи между градовете край магистралата… Осем часа вместо планираните пет – шест – това е оферта за лишените от надежда. Абсолютен ГПВ. Но има ли избор? Пък и деня вече го бях отписал като пропаднал. Подадох три десетачки на жената зад стъклото, принтерът на бюрото ѝ затрещя и изплю моя талон.

Отдавна не бях минавал през този край. Ако не друго, поне щеше да е интересно да погледна какво става там, как живее народът. Впоследствие се убедих, че битието на юг от Балкана не е по-различно от нашето. Кризата е изтърбушила като тюфлек региона, а милостивата природа е прикрила страшния прогром с пищна зеленина. Естествено, там не се мяркаха бели сливенки и чернооки ямболийки, както обещава песента – те, най-вероятно, отдавна са се изнесли в столицата и оттатък границата. А може би хубавиците просто не използват обществения транспорт за предвижване в пространствено – времевия континуум. И имат право да постъпват така. Километрите сменяха сходни пейзажи: безлюдни улици, западнали промишлени зони, автогари, в които не се чува българска реч… А какви светли, одухотворени физиономии бродят по пероните!… Но ние сега няма да ръчкаме действителността с острата вила на критикарстването.

На седалката до мен се изтягаше 18 – 19 годишен дългуч с набучени на ушите слушалки. През цялото той време така и не успя да намери място за своите крака. Не съсед, а пумпал. Е, всички сме били такива хлапета – амбициозни и щури, с по едно шило в това, което държи задните крайници.

Изобщо, наскоро се хванах на мисълта, че децата наоколо се увеличават. В смисъл, че от върха на хълма на годините по-младите започват да ми изглеждат още по-невръстни. Не съм сигурен какво е това - внезапен проблясък на помъдряване или обикновено снизхождение, ала процесът осезателно се развива.

Момъка в неговата чужбина го изпровождаха родителите – мярнах ги на улицата. Майката – миловидна брюнетка, все съветваше нещо. Бащата, напет мъж (явно синът се е метнал на него), облечен с вкус, стоеше отстрани и мълчеше. Нормално наглед семейство. Когато потеглихме, гларусчето извади телефона. И заговори на български със силен акцент. Честно казано, за предпочитане би било, ако от устата му течаха лиги… Или дори ако мекаше!… Но да използваш родния език като чужд е непростимо. Позор.

Дано странникът преуспее в живота! И все пак, за какво ще са му знанията и придобивките, щом е загубил себе си?

Това не е осъждане или присмех, приятели. Подобни индивиди са много - с такива дървета без корен нашият народ залеси всички континенти.

Самоосъзнаването на човека започва с любовта към родината. С възприемането на нейния фолклор, култура… Но първо – с езика. Този момент го пропускаме и на собствената ни земя вече се държим като чужденци.

Христофор Белокровский е сред най-неприятните ми литературни герои. В действителността не би трябвало да съществуват подобни люде, понеже те са дефектни. Сами, без нечия намеса, решили да се откажат от своята кръв. Родители, реч, култура, гордост… Щрак с ножицата! И готово – поредният продукт на глобализацията е готов. Още един сериен главоч, от чието съществуване няма полза за отечеството.

Прототиповете с изчанчена душевност, описани от Алеко, някога са изглеждали като въшки на челото – тогава обществото е било здраво, идиотската идея да се посегне на държавността, заради възможността да слугуваш навън и да приличаш на маймуните там, не е била заразила умовете… Предците не са приемали космополитите. Сега е друго. Системата промени мисленето. Поради липса на друго, ние произвеждаме билингви – тела за износ.

Пет века турците са опитвали да унищожат българския генотип. Представете си само през какъв ад са минали нашите деди: ден след ден отвличания, убийства, побоища и грабежи, гаври… Поробителите са правели всичко, за да покажат, че окаяният ти живот на христианин не струва пукнат грош… И така – цели 482 черни години. Тъпкали са ни агаряни, гърци и «просветените» им гости - евреи, французи и англичани. И коренчето ни е оцеляло. А сега доброволно за нула време сторихме това, което не се е удало на враговете. Погубихме езика и бъдещето.