ПП-ДБ: обречени на маргинализиране?

Коментар на Веселин Стойнев:

Траен изход от политическата криза в България е невъзможен без участието на „Продължаваме Промяната – Демократична България“, дори да се състави редовно правителство без нея. То ще бъде непопулярно по своя коалиционен и персонален състав и нестабилно по начина си на функциониране, независимо колко дълго би управлявало.

Политическата криза започна през 2020 г. като криза на легитимността на една корумпирана власт и не може да бъде разрешена без участието на системната политическа алтернатива в лицето на партиите на демократичната градска общност, наричана често градски либерали и градска десница. Изходите от кризата бяха временни с нейното ръководно участие в управленията на кабинетите „Петков“ и „Денков“. А невъзможността да се управлява, без политическите представители на тези няколкостотин хиляди избиратели, бе демонстрирана през годините на кризата в седемкратния провал на ГЕРБ да състави правителство, било като победител на избори, било като втора политическа сила.

ПП-ДБ от решение станаха част от проблема

Трайно решение за изход от политическата криза обаче така и не се получи, не само защото на ПП и ДБ не им бе позволено да наложат докрай антикорупционна политика, а и защото и те сами не си позволиха да поемат курса на едно по-трайно и консолидирано участие във властта. Поради което от главен инструмент за решаването на проблема с политическата криза те сами се превърнаха в част от този проблем.

Основната причина за това е, че през цялото време тези формации се опитваха да отговарят на нагласите на избирателите си за „несъглашателство с корупционерите“, поради което дори коалиционното управление с ГЕРБ, подкрепяно от ДПС, се наричаше сглобка, а ПП представяше кабинета „Денков“ като едва ли не изцяло свой. Последвалите меморандуми и санитарни кордони, до последния опит за детайлно разписано споразумение с ГЕРБ в настоящия парламент, отново следваха култа на железните гаранции срещу омърсяване. И това има своите основания – историческият опит на хербаризиране на формациите на градската десница при тясна колаборация с ГЕРБ, каквито са случаите със СДС и Реформаторския блок.

Разделени на непримирими и конструктивни, но фундаменталисти на промяната

ПП-ДБ, все повече разделяща се на лявоцентристки прогресивни либерали (ПП) и дясноцентристки класически либерали (ДБ), вече се разделя и в антикорупционната тактика – на „непримирими“ и „конструктивни“, като обаче и двете страни остават фундаменталисти на промяната. ПП се вживяват в образа на категоричната, ефектна, тук и сега от раз промяна, а ДБ на тежката, дълбока институционална промяна – от конституцията до всеобхватното управленско споразумение. И двете формации обаче са скачени съдове и в стремежа си да удържат „червените линии“ на своите също все по-разделящи се, но все пак общи избиратели, стигнаха от невъзможност за трайно участие във властта, до невъзможност изобщо да участват във властта. ДБ блокира ПП при опита ѝ да състави алтернативно парламентарно мнозинство с „Възраждане“, ИТН и БСП, а ПП после блокира опита на ДБ за управленско мнозинство с ГЕРБ, БСП и ИТН.

Накрая двете формации отново остават заедно все по-различни и взаимно нехаресващи се, но все не се открива политическо време да се разделят, а това означава и някоя да рискува да загуби повече от общите избиратели. В опозиция те отново ще са различни, пребивавайки в напълно конфедериран коалиционен формат, но вече перспективата да бъдат маргинализирани е съвсем реална.

Първо, защото животът на евентуалното правителство на Росен Желязков, колкото и то да бъде нестабилно, няма да зависи от тях – ПП-ДБ или едната половинка от нея не могат да участват в мнозинство от 121 гласа, което да свали кабинета, и което да се превърне в алтернативно управленско мнозинство (защото то отново включва „Възраждане“). Второ, защото дори да постигнеш нещо в опозиция по правосъдната реформа, то няма да е в обема, който би могъл да си гарантираш, ако си и на власт – най-малкото ще изглежда не завоювано, а максимум спечелено с добрата воля на управляващите, които ще искат да поддържат възможността за стратегическо партньорство. И трето, остава въпросът, докато събираш сили в опозиция, как се готвиш за избори и дали основният ти конкурент всъщност няма да е най-близкият ти партньор – ПП на ДБ и ДБ на ПП.

Хоризонтът на оцеляването

А това е перспективата на оцеляването, на битката за по-голям дял от едни и същи избиратели. Перспективата след нови избори, по-скоро или по-късно, ПП-ДБ отново да вдигне електорална вълна, изглежда само теоретична, защото за целта трябва да са налице едновременно три условия: положението в страната след управлението на ГЕРБ и коалиция да е станало непоносимо (дори да сме влезли в еврозоната); да няма друга политическа алтернатива (а Румен Радев винаги е на вратата); ПП-ДБ от конфедеративна отново да се сближат до федеративна коалиция (дори прокуратурата да нанесе трайни щети по имиджа на някои лидери на ПП, а пропастта между ПП и ДБ по финансовата политика да бъде неглижирана).

Реактивни към избирателите или техни водачи

Но дотогава ще стои изострен въпросът дали ПП-ДБ може и иска изобщо да управлява. Времето на реактивното следване на хард-електорални нагласи, които водят до фундаменталистки реформизъм – в по-революционен или по-еволюционен стил, но болезнено свенлив към всякаква колаборация, изтича. И все повече времето търси политическо водачество на избирателите, което неминуемо ще води до партийни и персонални щети. Защото както ГЕРБ бе многократно изправяна до стената – да печели избори, но да не може да управлява, така ПП-ДБ ще бъде на финалния кръстопът – да управлява като подгласник или да е вечна опозиция. Защото колкото повече не участваш във властта, толкова по-малко постигаш целите си. И колкото повече се обричаш на опозиция, толкова повече се маргинализираш. А инстинктивният порив на оцеляването, тласкащ към вечна опозиция, е и път към превръщането на една партия в несистемна формация.