Президентът Тръмп и системата на международните отношения

Много анализатори веднага биха подскочили като ужилени, прочитайки заглавието на тази статия, считайки с пълно основание, че Тръмп не приема съществуването на система на международните отношения по принцип или, най-малкото, че избраният американски президент и формите на многостранна обвързаност в международните отношения са като олиото и водата: никога не се смесват в едно. Поне до момента!? В речта по повод встъпването в длъжност президентът Тръмп не спомена нито веднъж системата на международните отношения и международната общност.

Избирането на президента Тръмп за втори път като президент на най-мощната страна в света беше знаменателно, на първо място със своята категоричност. Победата му беше пълна, довела освен до новия президентски мандат, и до мнозинство на Републиканската партия в Конгреса и Сената. Към това трябва да прибавим сравнително благоприятното (консервативно) мнозинство във Върховния съд. Очевидно беше, че, без да се обезценяват личните постижения на Доналд Тръмп, става дума за започнала дълбока промяна в схващанията и нагласите на мнозинството американци за това как по-нататък да се развива тяхната държава.

Постигнатата изборна победа дава голяма свобода за действие на Тръмп и неговото бъдещо управление, с възможности за значими по-нататъшни успехи, но паралелно с това носи и съответни рискове. В речта си президентът говори направо за революция в неговата страна, която да я направи отново велика. В областта на външната политика, при такт и последователност, историческата изборна победа на Тръмп би се допълнила с исторически негов втори мандат и за международното сътрудничество. Първите обявени стъпки, обаче, са представяне на една доста остра интерпретация на подхода „America First!”
Ако президентът Тръмп и неговият екип възприемат категоричната изборна победа като картбланш за силови действия, импровизации и експериментиране, тогава, независимо от сегашния съкрушителния удар върху неолиберализма и глобализма, евентуални самодоволни и арогантни действия на новата администрация биха могли да вдъхнат ново дихание на споменатите провалили се в основата си философски течения и политически практики. Те не са изчезнали и биха се възползвали от по-благоприятни за тях обществени обстоятелства, излизайки след време на политическия терен с някакви видоизменени, относително по-приемливи за американските граждани позиции, но запазващи основни неолиберални постулати, и търсейки реванш.
Всъщност, подготовката за горното вече започна. Не ви ли прави впечатление, че терминът „неолиберализъм“ почти изчезна от обръщение. Навсякъде вече се говори само за либерализъм, за „либералния световен ред“ и т. н. Това, според мен, не е случайно. Не либералният световен ред, а неолибералният произвол и оглупяващ идеологически схематизъм вбесяваха хората със здрав разум! Друга опасност за плановете на Тръмп е вероятното наводняване на терена с набързо пребоядисани активисти, политически тарикати и обикновени паразити. Този приток не може да се спре изцяло, но може да се ограничи и сведе до нормалните мащаби при подобна смяна на обществените нагласи. Изобщо, както се казва, борбата продължава. И да се помни, че всяка една победа, включително и най-категоричната (особено тя!), може да се окаже пирова.

Но нека започнем отначало!

1.Система на международните отношения и световен ред
В моята книга „Ще бъдат ли отново излъгани страни и народи? Суверенното равенство и бъдещият световен ред.“, 2021, настоявам за ясно разграничаване на понятията „система на международните отношения“ и „световен ред“, разбирайки първата като неизключваща суверенни държави и основаваща се на универсални принципи система, а втория (световния ред) – като поддържан от определен баланс на силите международен порядък. За световния ред Х. Кисинджър пише: „Всеки международен ред рано или късно се изправя пред въздействието на две тенденции-предизвикателства за неговата здравина: редефиниране на легитимността или значителна промяна в баланса на силите.“ („World Order”, 2014, 365). Когато такива промени настъпят, започва борба на държавите за нов световен ред. От друга страна, утвърждаващата се от 4 столетия и на универсални принципи система на международните отношения може да бъде повлияна от човешкия фактор или само периферно, или ако последният предизвика глобален катаклизъм, но не и от геополитическите решения на една или друга глобална държава, или дори на всичките глобални държави взети заедно. Тази обективна страна на развитието на системата на международните отношения в никакъв случай не означава линейно и еднопосочно развитие на света. Универсалните принципи не ограничават посоките на развитие на системата на международните отношения: пътища много, а някои от тях, както знаем, са неведоми.
Политическите философи в голямото си мнозинство приемат, че сегашната система на международните отношения води своето начало от Вестфалските мирни договорености (1648), фиксирани в два документа, които въвеждат механизми, съдържащи, макар и в начална и неразвита форма, принципите на суверенитета и суверенното равенство. Някой би могъл да възрази – ама защо точно оттогава? Защото, изхождайки от 30-годишния опит на кръвопролитна война на религиозно-политическа основа, участниците във Вестфалските преговори решават да въведат системообразуващи механизми и принципи. Те правят това не защото са някакви идеолози-откриватели, а защото са били принудени да признаят, че само развивайки международните отношения като система, може да бъде постигнат траен мир. Това е било вярно тогава, още по-вярно е то сега.
Бих искал да дам един пример за това, че цялата мъдрост се заключава в изясняването на действително универсалните принципи и разграничаването им от не-универсалните. Либералната демокрация беше и все още е много ефективна за развитието на обществото в редица държавни или други политически пространства. Но не във всички. Тя не е универсален принцип или ценност. А някъде е направо противопоказна. Освен това, в комбинация с разпространението на идеологиите на неолиберализма и глобализма, нейните привърженици могат да ѝ придадат агресивни форми и да засегнат действието на действително универсални принципи като тези на суверенитета и суверенното равенство, което и често ставаше на практика. От друга страна, разбира се, че демократичните ценности и механизми могат да бъдат договаряни като правно задължителни от суверенни държави, споделящи едни и същи ценности, на многостранна или двустранна основа.
Неолибералната идеология има склонността да абсолютизира не-универсални права и това е една от основните причини за нейното западане. Неолибералите търсеха възможности да прилагат системи навсякъде, но основавайки ги безалтернативно и на не-универсални принципи, те всъщност налагаха схеми, възникнали при други исторически обстоятелства. Тези схеми по дефиниция не могат да бъдат универсални, а тяхното налагане обикновено имаше трагични последствия. В крайна сметка, според мен, една от базисните причини неолибералната идеология да инкасира почти фатални поражения, като повторното избиране на президента Тръмп, беше нейната неспособност да разграничи световния ред от системата на международните отношения, съответно – там, където може да влияе, от там, където не може. Важно е да се помни, че никой не е застрахован от подобни грешки.
2. Кратък тематичен преглед на основните изходни външнополитически позиции на президента Тръмп по време на неговия първи мандат
По време на първия си мандат президентът Тръмп провеждаше последователно линията на своя лозунг „America First” (Америка на първо място!) независимо от някои усложнения с международен характер. Той, обаче, винаги е подчертавал своя антиглобализъм. За това говори в своето изказване пред Общото събрание на ООН на 25 септември 2018г.: „Америка винаги ще избере независимостта и сътрудничеството пред глобалното управление, контрола и доминацията. САЩ няма да ви казва как да живеете, как да работите и какви да са вашите религиозни вярвания.“ Това са нетипични думи за американски президент през последните десетилетия на доминиращ неолиберализъм. За съжаление, тогава Тръмп не успя да привлече в достатъчна степен интереса и подкрепата на световното обществено мнение, включително на развиващите се страни (Глобалният юг). Обяснявам си това с факта, че тези нови американски позиции се обявяваха публично от най-високо равнище, но като цяло не бяха провеждани от структурите на терен. Тогава все още силните неолиберални елити в САЩ открито и настъпателно, а в другите развити страни – малко по-прикрито, но често иронично принизяващо - организираха срещу Тръмп кампания след кампания, коя от коя по-подмолна. Може, разбира се, да се приеме, че тези очернящи усилия бяха подпомогнати от политическата неопитност на американския президент тогава и от някои негови недобре обмислени изказвания. Но това обстоятелство имаше само периферно значение.
По време на своя първи мандат президентът Тръмп остро критикуваше дейността на многостранните международни институции за тяхната неефикасност, разточителство и слаби резултати. В някои случаи (Парижкото споразумение за климата, Световната здравна организация (СЗО), ЮНЕСКО и Съветът на ООН по правата на човека) Тръмп не се ограничи само с критика и заповяда излизането на САЩ от тях (по време на президентския мандат на Байдън участието на САЩ беше възстановено). Сред първите укази на Тръмп в деня на неговата инаугурация, обаче, беше декретирано повторното излизане на САЩ от СЗО и Парижкото споразумение за климата. Редица анализатори считат, че сега е застрашено членството на САЩ в Световната търговска организация, мощно критикувана от Тръмп.
От друга страна, може би най-стресиращи за европейските лидери на страните-членки на НАТО бяха нападките на Тръмп, че тези страни не дават своя справедлив дял за финансиране на отбраната – своята и общо евроатлантическата. С мърморене, но беше прието решението военните бюджети на страните от НАТО да не бъдат по-малки от 2% от техния БВП. След началото на агресията на Русия в Украйна, обаче, се оказа, че и този процент е недостатъчен. Тръмп вече говори за 5%, като европейските страни поемат и оказването на необходимата военна и финансова помощ на Украйна, за да може САЩ да се съсредоточат върху сдържането на основния си съперник за световно лидерство – Китай.
Обвиненията срещу Тръмп за нелоялност от негова страна и дори за опити за разбиване на традиционни съюзи бяха доста преувеличени. Дори и след сегашната категорична изборна победа на Тръмп, неолиберално настроеният Йошка Фишер пише в сайта Социална Европа: „Няма нищо, което да го спре да преобразува американската либерална демокрация в нелиберална олигархия.“ (!) Тежко обвинение за нещо, което е въпрос на бъдещето. Затова пък Фишер и дума не споменава за злоупотребите на всесилните международен финансов капитал и ТНК и техните политически представители в годините на шестващия по света неолиберализъм. За „оформяща се олигархия“ като заплаха за американската демокрация говори и президентът Байдън в своето прощално слово на 15 януари 2025г. Наистина в екипа на Тръмп има „свръх богати хора“, но те едва ли представляват „опасна концентрация на властта“ предвид, от една страна, утвърдените механизми, баланси, разделение и взаимен контрол на властите в американската демокрация, а, от друга, пред вид мощния балансьор, какъвто представлява общонародното движение MAGA („Да направим Америка отново велика!“), което едва ли има симпатии към олигархията. Но няма лошо темата да остане под обществено наблюдение за известно време.
От гледна точка на външната политика много анализатори твърдят, че въпреки че лозунгът “America First” често се определя като изолационизъм, всъщност това, което Тръмп предлага, може да се определи като „агресивен унилатерализъм“. Използваната външнополитическа риторика на Тръмп за Канада, Гренландия, Панамския канал и по други въпроси дава известни основания за последното определение. Някои от тях бяха повторени от Тръмп в инаугурационната му реч на 20 януари 2025г. Можем, едновременно с това, да си припомним че риториката на Тръмп през първия мандат винаги е била много по-радикална, отколкото практическата реализация на терен след това. Интересното е, че веднага след въпросните изказвания започнаха съвсем сериозни коментарии за осъществимостта на изразените позиции.
Обстановката през 2024г. в САЩ и света беше доста по-различна от тази по времето на първия мандат, а президентът Тръмп като кандидат - много по-опитен и обигран. В годините на президентството на Байдън, Тръмп устоя на непрекъснатите атаки на неолибералните среди и медии, на десетки съдебни дела и дори към края на кампанията – опити за убийство, с което показа на мнозинството американци, че той е техния автентичен, последователен и твърд представител. Тази промяна на електоралните настроения беше в крайна сметка подкрепена от основни американски индустриални и финансови среди. Те повярваха на идеите за ре-индустриализация и за „превръщането на Америка отново в супер индустриалната сила на света“. Очевидно повторното избиране на Тръмп се дължеше не само на неговите лични качества, но и на започналата промяна в доминиращата концепция за развитието на САЩ.
Една част от анализаторите считат, че „идеологията на Тръмп“ визира промяна към консервативна революция, посредством която да се създаде авторитарно управлявано и националистически настроено общество, както и повлияна от американската история форма на национал-капитализъм, в който своето неотменимо място има религиозната традиция. Последната, заедно с другите американски културно-исторически особености, с времето трябва да изхвърли от обществото неолибералните разбирания за джендаризма, смяната на пола и т. н.
В периода между избирането на Тръмп и встъпването му в длъжност бяха направени опити за оказване на влияние върху него по важни аспекти на американската външна политика. Направи ми впечатление, например, статията на Митч Макконел във Форин Афеърс (януари/февруари 2025г.), който защитава тезата за централната роля във външната политика на САЩ на „твърдата сила“: „Тръмп би бил мъдър, ако гради своята външна политика върху дълготрайния крайъгълен камък на лидерството на САЩ: твърдата сила. …. САЩ спешно се нуждаят от постигане на двупартиен консенсус по централността на въпроса за твърдата сила в американската външна политика. … Времето за възстановяване на твърдата сила на САЩ е сега!“ Горната теза на Митч Макконел не би следвало да се оборва, особено предвид сегашните геополитически противоречия и противоборства между глобалните сили. Това е важно и предвид „трансакционизма“ във външната политика на Тръмп и акцента, който самият той поставя върху твърдата сила. Но аз бих повдигнал отново въпроса за подреждането на приоритетите и действието им като единна външна политика. Изваждането на преден план само на приоритета за твърдата сила, без да се представя балансирано с други приоритети като борбата за мир или технологичната конкуренция, например, може да се окаже подвеждащо. Ако се приеме безусловно тезата за твърдата сила като доминиращ акцент и основно водещо начало за американската дипломация, това би могло да подтикне още повече развитието на военното сътрудничество между Русия и Китай, във време, в което една от основните цели на Тръмп би следвало да бъде именно да не допусне преминаването на това сътрудничество във военен съюз.
Бих посочил още един пример за необходимостта от изчистване на концепциите и подреждане на приоритетите в американската външна политика. Концепцията „Мир чрез сила“ има традиция на използването си от САЩ, като тя рязко се съживи по повод очакваните усилия за спирането на войната в Украйна. Не без активното участие на президента на тази страна В. Зеленски, който се зае да я популяризира допълнително (Наистина не разбирам неговите основания!). От друга страна, тя очевидно импонира на характера и темперамента на Тръмп и той охотно и емоционално я възприе, независимо от нейната противоречивост и дори, според мен, погрешност. Не само Махатма Ганди би я отхвърлил най-категорично. Но подходът може да бъде и много опасен, ако другите глобални сили счетат, че „силата не е достатъчна“. Тогава може да се наложат различни начини за измерване на силите (за да се види какъв точно да е мирът!?) с възможните негативни последици.
3.Тръмп и системата на международните отношения
Тезата за необходимостта от съвместяване на външнополитическите подходи на Тръмп с принципите и механизмите, влияещи непосредствено върху развитието на системата на международните отношения и представляващи неотменима част от нея, си е чисто моя теза, защото, както е известно, Тръмп и неговото обкръжение не я приемат. Привърженици на основните постулати на течението на реализма в международните отношения, те по принцип не приемат, че в международния живот има място за система, считайки, че определящи за развитието на международните отношения са силата на държавите и съответно – съотношението на силите между тях. Оттам идва и отхвърлянето на идеята за международна общност като възможен основен фактор за конструктивното развитие на международните отношения, респективно – за поддържането, насочването и, когато стане необходимо, за промяната на съществуващия дотогава световен ред. Разбира се, че глобалните сили биха желали да се договорят помежду си за новия световен ред и не биха искали да се съобразяват с подобен фактор, поради което могат да се очакват сериозни противопоставяния по този въпрос. Но същите глобални сили би следвало да не забравят, че не са сами в света и, че постоянното несъобразяване с интересите на другите суверенни държави си има висока цена.
В свое изказване пред Мюнхенската конференция за сигурност през 2020г. президентът на Германия, Валтер Щайнмайер заяви: „При сегашната администрация (първия мандат на Тръмп), нашият най-близък съюзник, САЩ, отхвърля самата концепция за международна общност. Всяка страна, вярва той, трябва да се грижи за себе си и да поставя своите собствени интереси пред всички останали. Все едно че, ако и когато всеки мисли за себе си, това означава, че с него ще се съобразяват.“ (Bundespraesident, Deutschland, Munich, 14 February, 2020). Администрацията на президента Байдън под лозунга „America Is Back” възстанови по-голямата част от ангажиментите на САЩ към международните институции и американските съюзи, определяйки последните като „нашето голямо структурно предимство“. Каква ще бъде американската политика към международните организации и институции, както и към сключените в миналото от Америка съюзи, при втората администрация на Тръмп, предстои да видим. Според мен, горната теза за съюзите като „структурно предимство“ има смисъл, особено ако паралелно с това Тръмп намали съществено финансовата тежест за САЩ от тяхното поддържане. В това отношение Тръмп е твърд и последователен. Дори за Тайван той беше казал, че САЩ ще защитават острова, но той следва да си плаща за това.
Моето мнение по въпроса за системата ма международните отношения и международната общност е ясно и под една или друга форма присъства във всички мои досегашни писания: поне от Вестфалските мирни договорености международните отношения се развиват чрез взаимно влияещи си позиции и действия на суверенните държави, като паралелно с нежеланите силови, но явно неизбежни все още, международни прояви, противопоставяйки им се като тенденция, нараства и се разпространява стремежът това взаимодействие да става на основата на система от универсални принципи, на първо място на суверенитета и суверенното равенство. Системата на международните отношения би следвало да бъде самоподдържаща се, усъвършенстваща се и неизключваща суверенни държави. Като основна тенденция в съвременните международни отношения може да се посочи стремежът на голямото мнозинство суверенни държави към все по-пълното прилагане на практика на принципа на суверенното равенство. Системата на ООН теоретично е изградена върху този принцип (Член 2 на Устава на ООН), но тъй като той често се прилага избирателно, или дори не се прилага, какъвто е случаят със Съвета за сигурност с неговите два вида членство и с правото на вето на постоянните членове, авторитетът на ООН постоянно запада. Според моето разбиране, ако ООН не се реформира на отворена, по-представителна и най-вече на равноправна основа, тя рискува да се провали, а на нейно място с времето да се изгради нова глобална организация, отговаряща на горното условие.
В ООН горната опасност вече се разбира и в нейните среди активно, макар и с доста непоследователност и традиционни недостатъци, се работи за реформирането на световната организация, което беше основна цел на Срещата на върха на ООН („Срещата за бъдещето“) в Ню Йорк на 22-23 септември 2024г. Срещата прие три документа: Пакт за бъдещето, Договор за цифрово сътрудничество и Декларация за бъдещите поколения. Най-общата моя оценка на основния документ (Пакта за бъдещето) е, че независимо от систематизирането на основните глобални проблеми, критичните оценки и набелязаните действия за изпълнение, Пактът не постига ефекта, за който е бил разчетен. Основната причина за това е, че той използва в немалка степен глобалистки оценки и не оспорва по същество неолибералните схеми и корпоративен контрол. Не очаквам Пактът да привлече вниманието на президента Тръмп, освен ако то бъде предизвикано от друг, и тогава най-вероятно президентът ще отговори с подчертано критични бележки.
Създаването и бързото разрастване на БРИКС и резултатите от неговата среща на върха в Казан през м. октомври 2024г. дават допълнителни реформаторски импулси за развитието на ООН, като показателното за това беше участието на Генералния секретар на ООН Антонио Гутереш в тази среща. Декларацията на БРИКС от Казан (23 октомври 2024г.) е много сходна по проблематика с Пакта за бъдещето и носи някои от неговите недостатъци (повечето страни-членки на БРИКС са заинтересовани от икономическата глобализация, като това изрично се подчертава в документа). Но за разлика от Пакта, в тази декларация се чувства предимството на духа на суверенитета и неговото върховенство над организационните форми и общи цели. Това би могло да привлече вниманието на Тръмп, но по тактически съображения той едва ли ще го демонстрира, а по-скоро ще се стреми да маргинализира проблематиката и изобщо явлението БРИКС.
Принципът на Тръмп „America First!“ (или, за останалите страни, „Моята страна на първо място!“) носи положителния заряд на националните интереси като първи приоритет, но той би могъл да се възприеме положително и от другите суверенни държави при едно задължително условие – да се придружава неотменно от пълното уважение към принципа на суверенното равенство. Пренебрегването на това условие е опасно за международното сътрудничество. В случая със САЩ, ако не се придружава от принципа на суверенното равенство, лозунгът „America First!“ е чиста проба силов имперски лозунг, насочен срещу конструктивното и равноправно международно сътрудничество, а външната политика на САЩ тогава действително би могла да се определи като „агресивен унилатерализъм‘. Би било наистина жалко, ако категоричната победа над неолиберализма и глобализма, каквато несъмнено представлява повторното избиране на Тръмп за президент, отшуми безславно в аналите на историята, заедно с втория му мандат. Да повторя: лозунгът „America First!“ има положителна стойност само ако се придружава безусловно от принципа на суверенното равенство!
Извеждането на противоречията между демокрациите и автокрациите на първи план в международния живот също затормозява развитието на системата на международните отношения, тъй като се основава на не-универсални принципи. Припомням отново думи на Х. Кисинджър: „Гениалността на тази система (Вестфалската) и причината, поради която тя се разпространи по целия свят, беше в това, че нейните клаузи бяха процедурни, а не мировозренчески.“ (“World Order”, 2014, стр. 365). Развитието на системата на международните отношения в полза на всички страни в света предполага основната цел да бъдат трайният мир и все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство. Те са, дето се казва, двете страни на една и съща монета.
Другият основен лозунг на Тръмп - „Да направим Америка отново велика!“ (Make America Great Again - MAGA), освен необходимостта от вътрешни реформи, визира и външнополитически позиции на САЩ. Сред последните като основна цел се обявява запазването и укрепването на лидерството на САЩ на международната арена и по-конкретно – спечелване на съперничеството с бързо развиващия се Китай. По този въпрос има двупартиен консенсус в САЩ. Но склонността това съперничество силно да се драматизира би могла да доведе до погрешни решения на новата американска администрация: първо, в последните години във външната политика на САЩ се отделя прекалено голямо място на Китай. Да, тази страна прави феноменално развитие, данните за което са широко известни, но понастоящем изпитва икономически затруднения, а, освен това, сред глобалните сили все по-уверено стои и Русия, независимо от тежките санкции, които Западът ѝ наложи след началото на нейната агресия в Украйна. С други думи, на САЩ очевидно ще им се наложи да съчетават съперничеството и противоборството не само с Китай, но и с Русия, а сдържането на тези две глобални сили няма да е нито лесно, нито евтино; второ, защото споменатото драматизиране води до неглижиране от страна на САЩ на страните от Глобалния юг, чиято международна тежест постоянно нараства. Името „Глобален юг“ не е измислено случайно, като цяло то означава глобално влияние. Въпреки, че водещи са т. нар. „средни страни“ като Турция, Индонезия, Бразилия, Мексико, Република Южна Африка и др., нарастващата тежест на Глобалния юг се дължи на първо място на развитието на цялата съвкупност развиващи се страни.; трето, към статута на глобална сила са се запътили Индия, Европейският съюз и някои регионални сили с глобални амбиции.
На основата на горните и други оценки, администрацията на Тръмп може да изведе, например, следните приоритетни външнополитически направления и акценти: сдържане на Китай и налагане на нови технологични и икономически ограничения, но, по възможност избягвайки търговско-икономическа война; спиране на войната в Украйна и започване на мирни преговори, след което да започнат усилия за възможното раздалечаване на Китай и Русия; възстановяване и засилване на американските позиции в страните от Глобалния юг; стратегическо партниране с Индия по възможност предимно на антикитайска основа; укрепване на стратегическите и синхронизиране във възможната степен на търговско-икономическите интереси на САЩ с тези на Европейския съюз и т. н. Но би следвало отново да се напомни за особената важност на въпроса как тези приоритети ще бъдат подредени. Това изисква много повече задълбоченост и внимание от първите решения на Тръмп за извънредно положение на южната граница, обявяването на мексиканските наркокартели за терористични организации, депортирането на незаконните имигранти и т. н., които, съгласно последвалите анкети, се подкрепят от голямото мнозинство американски граждани.
Във всички случаи, обаче, докато в самите САЩ президентът Тръмп спокойно може да говори и работи за революция, то всички досегашни опити в историята за революционизиране на международните отношения не са били успешни, меко казано. В историята на международните отношения признаването или не на съществуването на система на международните отношения се свързваше с една или друга идеология. Считам, че този исторически факт има редкия, но голям шанс да не се повтори. Такава връзка не само не е задължителна, но на практика деидеологизацията би следвало да бъде най-естествената характеристика на съвременното развитие на системата на международните отношения. Ако президентът Тръмп и неговият екип не приемат и не желаят да използват термина „система на международните отношения“, няма никакъв проблем. Напълно достатъчно е да уважават принципите на суверенитета и суверенното равенство и да ги прилагат на практика във все по-голяма степен.
Реалистични ли са изразените в настоящата статия мисли и схващания? Доколко те съответстват на американските интереси и могат ли действително да се впишат в реалната американска външна политика? Моето мнение е, че те наистина са трудни за възприемане и осъществяване от администрацията на президента Тръмп, особено през първата част от неговия втори мандат. Всички станахме свидетели на неговото устремно начало. Мисля, обаче, че на по-късен етап президентът Тръмп, оценявайки резултатите от външната си политика и конкретно резултатите от конкуренцията с Китай, би могъл да направи корекции и да възприеме някои от тези схващания.
Шансовете международните отношения в глобален план да се развиват конструктивно по договорен и системен начин сега може да изглеждат малки, а как ще се развият занапред ще зависи от много фактори, като един от най-важните от тях ще бъде външната политика на президента Тръмп. Неговата силно прагматична трансакционна и противопоставяща се на войните линия е една добра предпоставка за съживяване на международното сътрудничество. Всичко в крайна сметка ще зависи от склонността на новата администрация да приеме и съобразява своята дейност с развитието на деидеологизирани международни отношения, или, което е практически същото, с принципите на суверенитета и суверенното равенство, и на тази основа да участва активно и от водещи позиции в договарянето на бъдещия световен ред.