И Тръмп, и Пеевски мачкат като валяк

Коментар на Евгений Дайнов:

Лесните времена раждат политици, които не само не могат да се справят с кризи - те губят и способността да разпознават единствения си съюзник при борбата с кризите: гражданството, от което произлиза властта и за чието благо съществува политиката изобщо.

Вече два месеца съм поразен от сходството между българското ДПС (Доган) и американската Демократическа партия. Нападнато от валяка Пеевски, ДПС изпадна в парализа като зайче нощем на пътя, замръзнало пред идващия автомобил с очи, вперени във фаровете му. Малко по-късно американските демократи, попаднали на пътя на блицкрига, отприщен от Доналд Тръмп срещу демокрацията, заеха същата поза.

И двете партии до днес не могат да помръднат, въпреки постоянните призиви към тях да се вземат в ръце и да се съпротивляват - не само в името на общото благо, но и на собственото си оцеляване. Дори не могат да задействат най-елементарния (предполага се) инстинкт - на самосъхранението. Защо?

Колкото повече наблюдавам двете партии (а и в двете има хора, с които общувам), толкова повече стигам до извода, че причините за тяхната парализа са едни и същи, колкото и различни да са по своето естество и своята възраст българската и американската демокрация.

Политиката не е канцелария

И ДПС, и Демократическата партия в САЩ прекалено дълго време имаха прекалено лесен живот. И двете се бяха слели с институциите (и с финансите) на държавата. От политици, преодоляващи всякакви препятствия и съпротиви в името на общото благо, се бяха превърнали в администратори, местещи хартийки от една купчинка на друга. Зрелите поколения при тях се занимаваха предимно с личното си благополучие, произлизащо от местенето на хартийки. Бяха забравили какво е да се бориш, включително за сметка на личното си благо. А "младата смяна" и в двете партии бе изначално възпитавана в стила "който слушка - папка". Колкото по-тихичко и без излишни движения придвижваш хартийки и разпределяш бюджети, толкова по-хубава кариера ще направиш: след пет години ще бъдеш депутат, след още пет - заместник на заместника, а след още пет - заместник на главния. Буйните, непокорните, мечтателите, смутителите на канцеларската тишина - т.е. истинските "по природа" политици - бяха избутвани встрани.

Политиката обаче не е канцелария. Политиката е постоянна борба - срещу ограничеността на ресурсите, срещу глупостта, срещу враговете на установения ред. Може да има временни затишия, но на този тепих е абсолютно неизбежно рано или късно да излезе истински побойник. Срещу него канцеларските плъхчета нямат абсолютно никакви шансове и той - Пеевски у нас, Тръмп в САЩ - минава през тях като танк през трабант.

От какво се страхуват демократите в България и в Америка

В подобни случаи ние в България доскоро знаехме от собствен опит нещо, на което американците тепърва се учат: когато политиците се парализират, инициативата се връща в ръцете на гражданите. Техен ред е да излязат на тепиха с характерните за тях инструменти: подписки, протести, движения, бдения и т.н. При една работеща демокрация подобно директно включване на гражданите в политиката би следвало да даде кураж на техните представители в политиката, които да се отърсят от летаргията и да се заемат с работата, за която са избрани, вместо да се крият под бюрата от върлуващия бабаит.

У нас това от време на време се случва: от граждански мобилизации се родиха СДС, ДПС, ДСБ, Да, България, Продължаваме промяната и не само. Досега обаче (освен в случая със СДС през 90-те години) подобни партии не успяват да възстановят политиката като арена на работа за общото благо. ДПС междувременно се е сгушило в полите на управляващите - сакън, да няма избори, да не се наложи да се тръгне сред хората. В САЩ засега процесът изобщо не е тръгнал, ако не броим турнето под надслов "Не на олигархията!" на двамата демократи Бърни Сандърс и Александрия Окасио-Кортес. Иначе гражданска мобилизация и протести виждаме дори в Америка всеки ден, но политически резултат - не. Защо?

Работата е там, че в момента, в който гражданите се задвижат като пряка политическа сила, техните представители започват да се плашат от тях. Демократите в Америка са убедени например, че мнозинството американци са тръмписти или някакви анархисти, които е по-добре да си седят у дома по диваните. Демократите в България се страхуват, че българите "по природа" са путинисти и популисти и затова е по-добре да се страни от тях.

Коварството на "лесния живот"

Обективните данни не показват, разбира се, нищо подобно. У нас процентът путинисти спада стремително и непрестанно - в момента е максимум 15 на сто, при две-трети изрична подкрепа за битуването на страната в компанията на колегите от НАТО и ЕС. В Америка подкрепата за Тръмп също спада постоянно, а ударите по джобовете на американците дори още не са започнали истински. Въпреки това политиците предпочитат да следват страховете си, а не да мислят трезво. Това също е част от проблема на "лесния живот": колкото по-дълго живееш в удобен за теб пашкул, толкова повече твоето поведение се определя не от разума и волята ти, а от самовнушенията и страховете.

Положението в Европа като цяло е малко, но не много по-розово. Когато дойде часът на изпитанието, водещите европейски политици - за разлика от ДПС и ДП - се оказаха адекватни на ситуацията, превръщайки се в бойци пред очите ни. Бъдещето на Европа не бе оставено в ръцете на гражданите. Същите тези европейски политици обаче на свой ред се страхуват от гражданите си - страхуват се включително да им обяснят като на пълнолетни хора за какво става дума и какво се очаква от тях.

Например: въпреки цялото говорене за рязка финансова мобилизация за защита от агресията на руснаците, европейските политици продължават да се страхуват, че техните граждани няма да приемат финансови неудобства в името на сигурността си. Това е детинско. Европейците много добре знаят, откъде идва опасността и каква е тя. Който политик се запретне да им обясни нещата така, както Чърчил ги обясняваше на англичаните през 1940-а година, внезапно ще открие, че макар да не е Чърчил, хората ще го разберат и ще се съгласят на временни неудобства в името на общата сигурност.

Времената вече не търпят глезльовци

Важното е да се говори с хората като с граждани, а не те да бъдат сугестирани, все едно са фокус-групи, събрани да се произнесат по вкуса на някой нов сладкиш.

Всичко опира до страха от това да се обясняваш на хора, които не са като теб. Аз, бродещият из селата, го правя непрестанно и мога да гарантирам: не боли. Но ако прекалено дълго си живял пред камерите в столицата, очевидно е много по-лесно да се опиташ да удължиш "лесните времена", като си седиш сгушен в пашкула на себеподобните.

Време е разглезените от лесните времена политици да се запознаят с народите, които представляват. А ако ги е страх да се появяват сред хората из прашни села и кални градчета - сред онези, от които произтича властта и заради благото на които съществува и политиката, и държавата - е време да сменят професията.

Времената вече са трудни и не търпят глезльовци.