Кеворк Кеворкян: Алангле

И Животът има глас - и той говори непрекъснато. Обаче ние изобщо не го чуваме. Други гласове надделяват и покваряват слуха ни. Случайни гласове на случайни хорица, все още несъстояли се. Техният бъбреж винаги надделява, а сетне се чудим защо и държавата ни изглежда като недокрай състояла си.

Има нещо незряло в нея, нещо недоизпипано, оставено полусурово – държава алангле. И все очакваме някой да я побутне, та тя да се поправи - и тъкмо това се случва при цялото ни отвратително съобразяване с поредните ни Опекуни.

Един от най-драматичните периоди в Българското Време – митичният Преход - се оказа именно маскарад на несъстояването. Той беше и все още е Голямата Прозявка в Българското Време – противно на всички надежди и още повече на заблудите, които усилено ни пробутват разни търгаши с Истината. Нищо не се състоя, както трябва. И днес сме поданици на държава, която все чака нещо да ѝ се случи наготово. Чакането е нашето призвание, утре ще го признаят и за нашия най-внушителен подвиг.
С това дремливо очакване проявяваме цялото си прословуто упорство, ние сякаш сме склонни да се инатим до свършека на света. Е, накрая ще ни приемат и в Еврозоната – сякаш това ще ни промени из основи. А после какво ще чакаме? И ще станем ли повече Европа? С чакане и вяли увещания ли се случва изобщо промяната – още повече, че за всичко убеждаваме най-вече самите себе си.

Ще се състоим ли като „повече европейци“ – и как ще изглеждаме по новия калъп. Тогава, когато вече окончателно ще сме се примирили с ежедневния терор на пришълците - и те нови европейци, които насилват и убиват хладнокръвно и безпричинно, а сетне блажено се хилят в лицето на Европа. Снимката на сириеца, който наскоро уби с нож 14-годишно момче и рани други петима във Филах/Австрия ни казва точно това – въпросното животно вече е незаличим фрагмент от новия образ на Европа, изобщо не се съмнявайте в това. Но и този скот ще бъде набързо и насила забравен.

Друга снимка, със съвсем различни герои, е не по-малко вулгарна – на нея е запечатано как френският президент Макрон се гъни като макарон пред Тръмп. Този човек се държи като шут, но се напъва да бъде припознат като световен лидер. Това не е фотосвидетелство, а направо некролог на провалена Европа.

Скоро ще можем да направим равносметка на окончателното ни приближение до мечтания някога Рай. Първо ни вкараха в НАТО, ясно защо, като преди това ни разоръжиха като пленена държава. Голтаци трябваше да опазят Европа от руските набези. Сетне ни вкараха в ЕС – пак си платихме, като сами закрихме два блока от ядрената си централа. Трябва да бъдем пазвантите на Европа, граничните ѝ кучета. Справяме се някак и с това, но никой не се интересуват какви ги вършим, важното е, че има на кого да прехвърлят вината. И сега вече сме с единия крак в Еврозоната - край на чакането, край и на всевъзможните оправдания. Това ще ни направи ли по-щастливи?

Каква ще е новата ни цел, ако изобщо властниците ни се сещат за подобни неща. Има една, но за нея не се говори, понеже се отнася до добруването на клетия ни народец. Спомнете си, от колко време никой от несъстоялите се не е произнасял думата „Народ“, сякаш тя им обърква някакви далеч по-важни за тях сметки. Или, може би, защото дори се срамуват от него, от Народа - и това може да допуснем. Когато несъстояли се управници се срамуват от Народа си, това е дъното. И грешниците вкупом трябва да си платят.

Заради тях не се състояваме, както трябва – и досега. Никакви хора стават съдници - и дори, когато вече вонят на гнило, не смеят да кажат: „Съгрешихме, милост“.И усещането за непотребност отдавна е заличено, всички мерят боя си единствено със себе си, радват се на всякакви дреболии. И нищо не помнят.

Толкова неща се изприказваха за позорната сделка за фамозните Ф-16, а военният министър Запрянов наскоро простолюдно доволстваше край един от тях, който най-накрая щял да бъде тук след няколко месеца. Радва се човекът като индианец, на когото колонизаторът е подхвърлил шепа мъниста, все едно, че нищо не се е случило - предплатили сме авансово осем самолета, а ги чакаме като просяци пет и повече години. Велик е нашият войник – и той в чакането.

Също наскоро се захванаха за ден-два с Нефтохим/Лукойл, колкото да си начешат езиците. И дори не се сетиха да почовъркат в началото на тази афера, когато Костов подари комбината на руснаците и след това се самопроизведе в заслужил русофоб на републиката. Мръсна сделка си беше, откъдето и да я огледаш, следователно трябва да бъде забравена. А за съгрешилите не се полага нито една укорителна думица. Забравата е нашето проклятие - и така ще бъде, чак до окончателното ни пропадане.

Тия дни си дадох сметка, че много отдавна от екрана не сме чували едни думи, които се бяха превърнали в скритата парола на Прехода, в блед намек за някаква мълчалива съпротива. Със сигурност не сте ги забравили: „Няма държава!“ Българите ги изричаха по всеки, дори незначителен, повод. Изричаха ги убедено, понякога дори с известна гордост – в края на краищата, иска се немалко кураж, за да приемеш, че си гражданин на нещо, което практически не съществува.

От няколко години обаче тази сакрална фраза вече не се чува. Каква е причината - появи ли се най-сетне някакво подобие на държава или просто на Народа му омръзна да пустосва по този начин Живота си? И защо му е да повтаря едно и също, когато няма кой да го чуе.

На 25 октомври миналата година – тайфунът Тръмп още не се беше развихрил – се осмелих да предположа, че ни очакват смайващи разкрития за „Аферата Украйна“, че тя е направо умопомрачителна и десетилетия ще захранва вниманието на публиката с чудовищните подробности на една бизнес-операция, която бе проведена с безподобна бруталност. И всички са в кюпа.

Така се и оказа. Войната си остава не само най-мръсният бизнес, в наши дни тя е и начинание, което се планира и осъществява с брутална публичност. Вече публично си делят държави. В предстоящите делби няма да има нужда от генерали, а от опитни търгаши. Никой няма да се интересува от причините за поредният сблъсък, от истината пък още по-малко.

Някой беше казал, че след всяка война остават три армии: от сакати, от опечалени и от крадци. Никой вече няма да се интересува от жертвите и техните близки. Важни ще бъдат само крадците - те ще са новите герои.

Какво ли я очаква невтасала държава като нашата?

*Специално за „Труд news”