Диагнозата рак не е смъртна присъда, а заболяване

"Диагнозата рак не е смъртна присъда, а заболяване, което има дълъг и труден път за активно лечение с болестта", каза Д-р Анита Милушева - клиничен психолог в УСБАЛ по Онкология - гр. София по време на представянето ѝ на III Национален Конгрес по Клинична психология с международно участие, който се проведе 15-18.10.2020 г. в Парк Хотел Витоша - гр. София. Тя допълни, че в днешни дни се наблюдава засилващ оптимизъм в лечението на онкологичното заболяване, увеличава се участието на пациентите в медицинските решения за предстоящото лечение, в искреното обсъждане на диагнозата с лекуващия лекар.

В началото на ХХ век с развитието на хирургията и анестезията лекуването на рака става възможно, ако туморът е диагностициран рано и се отстрани, преди да се разпространи в други органи на тялото. Карциномът е тежко, социално значимо заболяване с прогресиращ характер, смущаващо нормалните функции на организма и понякога с фатален край. Той има отрицателно въздействие върху физическото, психичното, социалното и икономическото благосъстояние на пациентите.

Поставянето на диагнозата, оперативното лечение и продължаващата терапия е свързано със значителни функционални нарушения и силен стрес, водещи до нарушения на психичните процеси и до психосоциална изолация на пациента.

Качеството на живот е вторият най-важен критерий за оценка на резултатите от антитуморна терапия, след оценяване на другия по-важен критерий от първичния туморен отговор. Дълги и тежки лечения, изолиране от обичайната среда, увреждане (трайно или временно), често са фактори които допринасят за социалната и психическа дезадаптация.

Липсата на навременна психологическа и психотерапевтична помощ може да доведе до психопатологична промени в личността на пациента. Специален аспект на подобряването на качеството на живот е психосоциалната подкрепа, която е ангажирана в нова посока на онкологията и тя е психоонкология.

Често ракът показва, че някъде в живота на човек е имало нерешени проблеми, които се засилват или усложняват поради поредица от стресови ситуации, възникнали от шест месеца до година и половина преди появата на рака. Типичната реакция на пациент с рак на тези проблеми и стресове е усещането за безпомощност, отказ от борба. Тази емоционална реакция води задействане на поредица от физиологични процеси, които потискат естествените защитни механизми на организма и създават условия за появата и развитието на тумор.

Емоционална реакция, изразена под формата на копнеж и постоянна тревожност, невро-вегетативни ендокринни промени и характерно чувство на страх, е свързващата връзка между психологическата и соматичната сфера. Пълното развитие на чувството за страх се предотвратява чрез защитни физиологични механизми, но обикновено те само намаляват и не елиминират напълно тези физиологични явления и тяхното патогенно действие.

Качеството на живот при пациентите с онкологично заболяване спада с диагностицирането на болестта и се възстановява спрямо ефективността на лечебния и психотерапевтичния процес. Копинг-механизмите се нарушават и адаптивният потенциал на личността за справяне с трудна ситуация преминава в дезадаптация, което води до понижаване качеството на живот на пациентите и е предпоставка за формиране на депресия, паническо разстройство и др.

Прогнозата за всеки един пациент е индивидуална, обвързана с ресурса за справяне на личността, възможностите и капацитета на пациента за преработване на травмите. Именно клиничния психолог е специалистът, който оказва психоемоционална подкрепа и подпомага личността за преодоляване на кризисните, депресивните и тревожни състояния, както и укрепване на личностния потенциал на пациента.