Светослав Иванов: И в кротък унес чака тя

Сигурен съм, че ви е направила впечатление една малка, но важна особеност в културното ни съзнание, която в навечерието на националния ни празник ми се иска да обсъдим.

Това е идеята, че някои от най-красивите и значими думи, свързани с националната ни идентичност, са в женски род. Казваме тя – родината, тя – държавата, тя – историята, тя – свободата.

В нашето съзнание родината е майка. Също както в много езици тя - природата е майка. Или тя - планетата е майка. В българския майка е и свободата.
Тази особеност е свързана с възприемането на рода и майката като упование през вековете, включително и преминавайки през тъмнината на несвободата.

Над Велико Търново се извисява паметникът "Майка България", посветен на загиналите български войници в пет войни. Защото точно преди век, войни и катастрофи - колкото искаш. Имаме и пантеон със същото име. А в Копривщица символиката е още по-силна и директна.
Надгробната плоча на поета Димчо Дебелянов. Въпреки че той не е подлежал на мобилизация, сам настоявал да замине към фронта на Първата световна война. Пада покосен от куршум и никога не се завръща, оставайки завинаги на 29 години. Вече почти век над гроба му в Копривщица за вечни времена е поставена уникална скулптура на майката, седнала пред прага на къщата и вечно чакаща този, който няма да се завърне.

Надписът гласи: „…и в кротък унес чака тя да дойде нейното дете…“.

Цялата българска история е низ от геройства и скръб. И майката, която те чака на прага. След големите войни, след идването на демокрацията. След заминаването на над милион и половина наши сънародници в чужбина, тя е все там - на прага и чака, в кротък унес да се завърне детето, което така и не се завръща.
Свободата обаче не може да се чака. За нея човек се бори и винаги жертва нещо от себе си. В град Елена има много паметници. Един от тях е на Джанюариъс Макгахан. Репортажът му след Баташкото клане и описанието на десетките обезглавени български жени и деца предизвиква толкова бурна реакция в англоезичния свят, че изведнъж българската кауза влиза в дневния ред на Западна Европа.

Американският журналист, който пръв описва погромите след Априлското въстание става един от първите военни кореспонденти, отразявайки битките на Руско-турската война и до края на живота си е приятел на България. Ако някой ден у вас дойде съмнение за трагизма, през който е трябвало да преминем преди да постигнем жадуваната свобода, прочетете отново неговите „Писма от Ада“.
В град Елена има и друг паметник – на Стоян Михайловски. Като съвременник на тези събития и на всичко, което се случва в България след постигането на нея-свободата, неговите текстове режат като нож. Той пръв формулира голямата разлика между свободния човек и освободения, който продължава да робува на робски страсти.

Тези страсти са бащите на пороците и корупцията, а както отбелязва Михайловски – „човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек“. И продължава описанието на свободна България, пълна с роби по душа, които „робувайки на зли инстинкти - насаждат и наоколо си принципи на робуване“.
Все пак, обаче авторът на „Върви, народе възродени“ оставя и една надежда, че единственият лек за постигане на свободата е времето. Защото – „между настоящето и миналото има неразрушими духовни връзки, че внезапен и насилствен преход от един мироглед в други, от едни начала в други, може да докара смъртоносна криза“.

Смъртоносната криза е свързана с покварата, която започва да се възприема като обществена норма. И тук стигаме до света и това, което наблюдаваме днес.

Покварата като обществена норма е най-страшната опасност за свободния човек в момента, където и да се намира. Защото в нашето време, с бума на технологиите, цялата тази свързаност и океан от информация, „свободата да сееш поквара“ звучи като присъда, която опиянява, дехуманизира и опростява.
Виждаме го всеки ден. Хора, сеещи поквара, с липса на всякаква емпатия и хуманизъм. Хора по върховете на държавите, издигнали парите и сделките в култ с цел да експлоатират слабостите на другите, готови да грабят.

А свободата, както знаем – не е салам, както гласеше онази стара реклама от началото на новото хилядолетие. Особено в Европа и България като част от Европа, тя е нещо, което трябва да се пази, цени, отглежда, култивира, възпитава и предава. Тя е състояние на духа, за която много хора са жертвали себе си и никога не са се завърнали там, където „в кротък унес чака тя...“.

Свободата не е сделка, тя е нещо, което трябва да се защитава - на всяка цена и по всяко време. Няма по-силен завет и по-истински урок.

Коментарът на водещия е публикуван на страницата на bTV