Статията с това заглавие, публикувана на 14.11.2021 г. във "Факти" по всичко изглеждаше, че беше поразена от хакерска атака от обичайните "доброжелатели" и излезе с деформирано съдържание, което промени нейната стойност. Затова поех инициативата да я пренапиша, но в същото време ще използвам случая и да я разширя.
Основното съдържание се отнася до Каталунската битка на армиите на хон-българския император Атила срещу обединените армии на римския пълководец Аеций и вестогтския цар Теодорих в Галия. Западно-европейската историография фаворитизира Аеций и принизява действията на Атила. В нейната литература е наложено свърх негативното отношение към хуните (хон-българите).
Повечето данни за разглеждания исторически откъс около средата на V век западно-европейските историци черпят от "Гетика" на историка Йордан. Той рисува хуните в най-отблъскващи краски: "122. Когато те се скитали в безплодните пространства и тях ги срещнали нечестиви духове, те се съвокупили в техните обятия и така произвели това най-свирепо племе, което в началото живеело сред блатата, ниски, грозни и мършави, приличало на човешкия род само във връзка с това, че издавало подобие на човешка реч. Ето създадени от такъв корен са хуните дошли до границите на готите. 123. Това свирепо племе, както съобщава историкът Приск, заселило се на отдалечения бряг на Меотийското блато, не знаело да прави нищо друго освен да ходи на лов и ако не се има предвид това, че то, като се увеличило до размера на народ, започнало да тревожи съседните племена с коварство и грабежи...."
Отношението на западната историография към Атила и видно най-накратко в обобщението на историка Ходжкин: „Той води война срещу цивилизацията и човешката природа..."
От Приск Панийски, в качеството му на очевидец, като член на ромейската делегация в столицата на Атила, имаме следното описание на Атила: "За останалите варвари и за нас бяха подготвени най-разнообразни вкусотии, наредени в кръгли сребърни блюда, докато на Атила беше поднесено само месо в дървена чиния. И в това и във всичко той прояви умереност. Например, докато на гостите се поднасяха златни и сребърни чаши, неговото питие беше в дървена. И в дрехите си той беше скромен и не се отличаваше от другите, освен в чистотата им. И нито висящия му отстрани меч, нито връзките на варварските му ботуши, нито юздата на коня му, блестяха така украсени със злато, камъни или друга скъпоценност, както у останалите скити... Никога на никой от предишните владетели на Скития или на други държави на земята не му се отдавало да свърши толкова много дела за толкова кратко време, като се започне чак от островите на океана, цяла Скития и дори ромеите да му плащат дан...Защото той притежава такава най-могъщата сила, на която никой народ не може да устои..."
Съвременникът Приск, като помощник на ромейския дипломат Максимин, през 451 г. го придружавал на мисия в Египет и за разлика от предишната му мисия в Панония, сега не получил преки впечатления от войната в Галия.
Йордан дава следното описание на Атила: "182. Говорело се, че неговата войска достигнала 500 хиляди души. Той бил мъжът, роден на този свят за ужас на цялата земя, който неясно по какъв жребий, на всички внушил уплаха, позната навсякъде със страшно представяне. Той нападал с надменност, хвърлял погледи насам и натам и с движенията на тялото си демонстрирал силата на своята надменност. Любител на войните, своята ръка държал умерено, най-силен в разсъжденията, отстъпчив към умоляващите го, милостив към тези на които веднъж се е доверил. На външност бил нисък, с широки гърди, с голяма глава и малки очи, рядка брада, побелял на пръски, със сплескан нос, с отвратителен цвят (на кожата), представял всички белези на своя произход... 184. Като разбрал, че плановете на Атила предвиждали разорението на света, Гюзерик (Гейзерик/х; Кинзярек в трьок-българските летописи), царят на вандалите, ... всячески се опитал с дарове да го (Атила) тласне във война срещу везеготите, страхувайки се че Теодорид (Теодорих), царят на везеготите, ще вземе да отмъщава за унижението на неговата дъщеря, дадена за жена на Хунерик, син на Гюзерик...185. Тогава Атила, започвайки войната, провокирана с подкупи от Гюзерик, изпратил посланници в Италия при император Валентиниан, сеейки по този начин раздор между готите и римляните, за да може от тяхната вражда да се получи това, което няма да успее чрез сражение, при това той дал уверения, че с нищо не нарушава своето приятелство с империята, а само че се изправя срещу Теодерид, царя на везеготите. В желанието си това да бъде прието благосклонно, останалата част от писмото си той изпълнил с лъжливи думи и приветствия, като се постарял да спечели доверието с лъжа. 186. Успоредно с това той изпратил писмо и към царя на везеготите Теодерид, като го съветвал да прекрати съюза с римляните и си спомни борбата която се е водила доскоро срещу него. Под прекомерната дивост се криел притворен човек, който преди да започне война, изкусно се прикрива. 187. Тогава император Валентиниан изпратил при везеготите и техния цар Теодерид легация със следната реч: "... Вие, силни с вашето оръжие, помислете за вашите страдания, обединете всички ваши войски... 189. С тази и други подобни слова легатите на Валентиниан трогнали силно цар Теодерид и той им отговорил: "Вашето желание, римляни, се сбъдва, вие направихте Атила и наш враг. Ние ще го нападнем, където и да е той да ни предизвика в битка и макар той да се е възгордял с победи над други народи, готите също знаят как да се бият с горделивците..."
Фулър в "Битката при Шалон" пише: " ... но тъй като Гейзерик гледал на Италия като на свой личен извор на блага, известно време преди пролетта на 450 г. той посочил на Атила колко изгодно би било за него да нападне земите на вестготите. Това предложение, изглежда, реши въпроса, който Атила от известно време обръщаше в своите мисли, а именно как най-добре да атакува Галия? Той се съгласил с идеята на Гейзерик и тъй като знаел, че вестготите са заклети врагове на римляните, той решил да тръгне срещу тях под прикритието на съюзник на Валентиниан, надявайки се по този начин да неутрализира римската опозиция. Освен това Теодорих и Гейзерик се карали, защото Хунерик, синът на Гейзерик, наскоро се отрекъл от жена си, дъщерята на Теодорих, и я върнал на баща ѝ без носа и ушите. Следователно, когато римляните са неутрализирани и Гейзерик е враждебен, Теодорих ще бъде напълно изолиран".
Така описаното дотук в общи линии показва настроенията и отношението на гръко-римския и католическия свят към този вожд и неговия народ, които в най-голяма степен са унижили римската власт и империя и са я тласнали към гибелта ѝ. Не така изглежда развоят на историята в навечерието на битката на народите в Галия и нейното описание в изворите на основата движеща сила - хон-българите. В българските източници се пише, че Хон-Българската империя е поставила в зависимост Западната и Източната римски империи още от времето на дядото на Атила, император Алъйп-бий, който през 395 г. номинално е успял да разцепи единната Римска империя на две и установил както влияние върху техните политики, така и ежегодни плащания на данък и други придобивки.
През 447 година Атилле заявил на кан-урума (ромейския император Теодосий ІІ), че желае да се възползва от своето право да премине през ак-урумските (източно-ромейските) пътища за Ег-Кепе или Мамил (Египет) и се насочил към Истанбул (трьок-българското название на "Цариград") с 200 хиляди тиндарци, аккази и джавъйдци. Урумският град Нуш (Ниш) решил да попречи на преминаването, но бил разгромен. Разгромът така изплашил урумците, че останалите 99 от градовете се предали без бой. Когато Атилле се приближил до Истанбул, то земята внезапно се разтресла от силно земетресение и укрепленията на града се разрушили. [Земетресението се е случило в 9 часа на 26 януари 447 г. Най-много пострадала сухопътната крепостна стена на Константинопол, от която се разрушили 57 кули. В свое сведение комит Марцелин споменава, че по заповед на император Теодосий ІІ, под ръководството на префекта Константин, стените са възстановени за два месеца. В "Антология Палатина" се съобщава, че Константин възстановил не само падналата стена, но построил пред нея друга по-ниска стена, πρωτείχισμα Θεοδοσίου τείχους (т.н. Теодосиева стена), очевидно с цел в бъдеще да защитава по-добре столицата от нападения на хон-българската войска. Парадокси на времето - каква съдба е отредена на хон-българите?! - Теодосий се предпазил от тях с две стени, а Китай с девет китайски стени. Бел. авт.]
[Тук в кратко отстъпление се налага да поясня, че наименованието на град Истанбул не е дадено от османските завоеватели през 15 век, а от древните българи, незнайно точно кога, но може да се предположи, още преди да стане гръцка колония. В българските летописи този факт не е датиран. Според Страбон и Полибий районът на Тракийския Боспор е бил населен от траките-бизанти. Колонията-тържище на Златния рог, с разрешението на царя на бизантите, е била основана през 659 г. пр. н.е. от колонистите мегарци, които възприели името Бизантий. 17 години преди това на отсрещния бряг пак от тях е бил основана колонията-тържище Халкедон, но Бизантий го превъзхождал по удобства и богатства - там в залива под рога паламудът сам влизал, за да пуска хайвера си. Северно от бизантите по морското крайбрежие живеели тракийските асти. Въз основа на сведенията на гръцките писатели, може да се предположи, че траките-бизанти са имали своя град седалище на царя и на него те да са казвали "Царски-град" ("Истан-бул" по трьок-български). Трябва да се има предвид, че много райони на Мала Азия са били населени от древни българи-траки, хети, кимери и др., говорещи на родния си трьок-български език, които са построили още през ІІІ хилядолетие пр.н.е. града Атряч ("Града на Дракона", оттук след апокопа на предностоящето "А", се получава старогръцкото име Троя). А в началото на ІІ хилядолетие българите-авари на Авар-Кам и неговите потомци са построили градовете Анагар ("Царска суба, род" - Анкара), Съйбаш (Сивас) и Шила (Зиле) от двете страни на Българтау ("Българските планини" - Малоазийски Тавър).]
"Алп Чулман ни помогна!"- възкликнал Атилле и наредил този град да бъде наречен Чулмански. Преминавайки през Истанбул в Кимер (Мала Азия), Атилле се съединил с армията на каспи-българите (днешните азербъйджанци) и продължил през Ерсубулем („Божи град“, Йерусалим) за Авар (Кайро). Там мамилците и иджамите (истинските стари юдеи-библисти, караими), след като пренесли Атилле на ръце заедно с коня му от Ерсубулем до Аварис, присвоили на Туки почетното име Айутен, т.е. "Слънце" по български и "Бог" по иджамски (юдейски). Арабите (семитите) пък наричали Атилле Идрис - така те произнасяли неговото име Атряч. Под името Идрис Атилле е упоменат и в Корана. Имайки множество имена, Туки сам обичал да дава имена на хората и земите.
Така той заповядал: Кара-Галидж (Галия) да се нарече Маранг (Франция); областта Бахта-Българ нарекли също Ямгхан ("Красивите скалисти планини",оттук Афганистан); Барджил (Персия) нарекли страната Еран ("На Героите", Иран); Алтъйнбаш нарекли Идел (оттук Италия); Урта-Кермек нарекли Хирман ("Красива"- "Хир" област - "ман", оттук Германия); Сутдум (Скандинавия) нарекли Бъйряк ("Край"- як "на заливите - "бъйр", оттук "варяг"); Урта-Кашан нарекли Балуджистан ("Държава" -"стан" "На децата на Българ или Газан"- "Балуджи", оттук Белуджистан); Ибер (Северна Азия) нарекли Себер (оттук Сибир); Ардар или Булга (Волга) нарекли също Българ-Идел; Северната част на Тамил (Африка) нарекли Мелил ("Областта" - ил "на Нил" - "Мел или Мил"); Западнен Мелил нарекли Маранкаш ("Запад" - това название породило наименованията "Магриб", "Мароко", "Маракеш"); Урта-Тамил (Централна Африка) е наричена Сютдан (оттук Судан); а Къйзъйл Тамил (Южна Африка) - Малгаш; северната част на Баил (Централна Европа) нарекли Чек ("Граница", оттук Чехия), защото тя се явявала граница на столичния окръг; областта Карак (Кракув) нарекли Байлак (оттук Полша) в чест на реката Бистя или Байлак - и двете означаващи "Голяма змия"; областта Бинаджи (Виена) също я наричали Керен или Аждар (и едното и другото означават "Дракон", от Аждар идва Австрия); река Гурджа (Кура) след сливането ѝ с Араксу ("Винена река" - Аракс) е наречена в чест на каспи-българите или аджарбаите (азербъйджанци), като Аджарбайшан ("шан" - или "сан" - река, оттук Азербъйджан); областта на планинските българи - абдали или тазиките ("с обръснатите глави") нарекли Тажикистан (понеже в сложните думи "з" > "ж", оттук Таджикистан); Даря-Бурджан (Великобритания) нарекли в чест на племето англи ("водни" по български) Англъй-Уба (оттук Англия); безименното езеро в Бай-Банджа (Панония) нарекли Балатъйн ("Блатно", оттук Балатон) или Нантъйн, т.е. "Българско (бала, нан) езеро (тъйн)"; Къйзъйл-хинците (китайците) били наречени "къйтаи" (оттук китайци, Китай); европейците зачислени на българска служба, нарекли "салбани" - "дългокоси (сал) глави (бан)" и оттук "склавини", "славени"; а азиатците "тюрек" ("верни", "честни", оттук "тюрки", "турци"); урта-урайците (жителите на Средния и Далечен Изток) нарекли къйнчадали ("народ от харпунчици", оттук Камчадал, Камчатка); а урайците превозващти своите товари в Ак-Балъйн (Якутск) нарекли "иделмани", т.е. "българи" по урайски; аракъйтаите (меркитите), които станали кара-андаши (автономни васали) на Хон-Българ нарекли бурджати (оттук буряти); отново покорилите се на Хон-Българ тургути ("вестготи") нарекли "аспан" ("български" - ас "глави" -бан, оттук испанци, Испания); подчинилите са на Хон-Българ кара-съйбаи (свеви) нарекли "бартугалъй", т.е. "българско (бар, бала) племе (гал)" и оттук португалци, Португалия; баръйнджарите и бащарите, живеещи в Кара-Саклан (Украйна) и Утиг (Западното Предкавказие) нарекли "уруси", т.е. "храбри, храбреци" (оттук руси, Рус и Русия)...
Атила има принос и в усмиряването на далекоизточните народи и земи и е особено ценен за Япония. Веднъж при Туки-Динлин (прозвището му в Сибир) се явили посланици от крайбрежия народ на тузгарите (корейците) с молба да помогне за обуздаването на морски разбойници, начело с техния вожд Коже. Коже излизал от остров Имен (Япония) в Именското море (Тихия океан, Японско море) и разорявал крайбрежните земи на Тузгар (Корея). Тузгарите чинно донесли даровете наТуки, които обещали за помощта, след което те заедно се отправили към Именското море. Там навсякъде разбойничели отрядите на Коже. На среща с него Туки му казал: "Аз ще ти дам възможността да си ходиш по живо-по здраво и повече никога да не се вясваш от Имен!" Коже се присмял и нападнал Туки, но Атилле със своята войска го прогонил в морето, където разбойникът изчезнал окончателно. Заради подвига на Туки Атилле и осигуряването на мир в страната, той бил възпоменаван винаги. Благодарение на Атилле организирано се заселили първите хора на остров Имен (Япония) и образували на него свой бейлик (княжество). Този бейлик те го нарекли Туки (оттук името на Токио), а неговата столица Къй Утау ("Островът на Къй", т.е. на Атилле, Киото). Според тази столица целият Имен също започнали да наричат Къй Утау. А проливът между Имен и Чин (Китай) започнали да наричат Хон-су ("Хунската Река или Вода", оттук - названието на най-големия японски остров Хонсю, върху който впоследствие се прехвърлило това наименование).
През 450 г. кан-урумът обещал на Атилле да му осигури за женитба сестрата на кан-рамила Кюннар ("Красиво Слънце", Хонория).
[По този casus beli Йордан пише: "224. Говори се, че тази Хонория, по волята на нейния брат (император Валентиниан ІІІ), била държана в заточение като девственица за честта на двореца, а тя тайно била изпратила евнуха си при Атила да го помоли да я спаси от властолюбието на брат ѝ. Съвсем осъдително деяние, да купи свобода за сладострастието си срещу зло за държавата.
А Дж. Фулър пише: "През 434 г. Хонория, сестрата на Валентиниан, когато била на седемнадесетата си година, била прелъстена от един от шамбеланите си и била изпратена от майка си Плацидия позорно в Константинопол. Тя горчиво се възмущава от това и в изблик на гняв изпраща пръстен на Атила, умолявайки го да я приеме за своя жена. Сега, след като се беше върнала в Равена, мисията на второто посолство беше не само да я обяви за булка на Атила, но и да поиска половината Западна империя като своя зестра. Веднага щом това искане беше отказано, настъпи събитие, което допълнително разшири разрива между Атила и Валентиниан."]
Подкупени от кан-урума хора през същата 450 г. действително се сдобили със съгласието на Кюннария за брак с Атилле. Вуйчото на Атилле Хайджи Яуджи, или Яучи ("Поетът воин", Аеций), като негов васален управник на Галия, получил от Туки нареждане да подготви Бай-Галидж (Галия) към преминаване под пряко българско управление в качеството на зестра на Кюннария. Но вместо това Хайджи започнал съвместно с Будар ("Божи Камък") - командващия рамилските сили в Бай-Галидж и улугбия на тургутите или дургутите (вестготите) Таудар, ("Голям камък", Теодорих) да подготвят на Атилле засада: нали Хайджи си мечтаел тайно да възстанови Урумската империя и да стане неин император, с тези мечти той се заразил от една лабъйтска секта (юдеите левити, талмудисти).
Аеций имал сенаторски ранг в Рим и имал силно влияние върху трона. Йордан обрисува Аеций така: "176. ...През време на консулството на Теодосий и Фест, като нарушили мира, римляните тръгнали на война в Галия срещу Теодорид, присъединявайки към себе си помощни войски от хуни... Тогава военноначалник бил Аеций, който произлизал от рода на най-силните мизийци в Доростор (Силистра) от баща Гауденций, издръжлив във военното дело, единствено за римската държава полезен, та нали след тежки войни с надменното варварство на свави и франки ги принудил да служат на Римската империя". Дж. Фулър не е знаел, че Айций е имал хон-българска кръв: "....този човек беше Аеций, наричан „Последният от римляните“.
Римският историк Renatus Profuturus Frigeridus, цитиран от Григорий Турски, описва Аеций така: „ Баща му, Гаудентий, произхожда от знатен род в провинция Скития, той започва военната си служба в армията като доместик и достига длъжността магистър на конницата. Майка му, родом от Италия, била знатна и богата жена. Аеций, техният син, който като момче бил приет за телохранител при императора, в продължение на три години бил държан като заложник от Аларих, а след това и от хуните. Впоследствие той става зет на Карпилион и от началник на доместиците е преназначен за комендант на двореца на Йоан. Със среден ръст, той беше мъжествен на вид и с добро телосложение, нито прекалено слаб, нито прекалено пълен; той беше с остър ум и пъргав с ръце и крака, много опитен конник и умел стрелец с лък, той беше неуморим в мятането на копие. Роден воин, той беше известен с дарбата си да договаря мир, без сребролюбие и устойчив на страсти, По природа много добър, без да се отклонява от целта си заради каквито и да е зли подбуди. Той търпеливо понасяше обидите и беше трудолюбив, неустрашим от опасности, той не беше победен от никого и много леко понасяше глад, жажда и безсънни нощи. Още от ранна възраст му е било предсказано за какъв възход му е отредена съдбата."
В края на 450 година Хайджи съобщил на Атилле, че Бай-Галидж са готови за среща с Туки и че нека за този безопасен край Тукъй да вземе със себе си не повече от 50 хиляди бойци, за да не плаши местните мирни жители. Атилле така и искал да постъпи, но на курултая (военния съвет) улубият на джавъйдците (гепидите) Ардар (Ардарих), отговарящ за разузнаването, съобщил на Туки за някаква непонятна суетня в централните части на Бай-Галидж и призовал императора с оглед безопасността си да вземе със себе си не по-малко от 200 хиляди бойци. Императорът за да не изглежда боязлив взел да възразява, но неговият по-малък брат Абраш Курев ("Хорив"), наместник на Урта-Кермек (Германия), Суддум (Скандинавия) и Алъйп-Бъйрман (Североизточна Франция, Белгия) и любимец на войската, с небрежна усмивка отбелязал: "Аз също бих взел 200 хиляди бойци, но не за безопасност, а за вдигането духа на кермекците. Ако кермекците видят наша 50 хилядна войска, то те непременно ще преценят: "Хон-Българ е видимо отслабнала" - и ще паднат духом. А ако покрай тях минат 200 хиляди българи, те ще решат: "Хон-Българ е силна както преди!" и ще се ободрят!" Като размислил, Атилле се съгласил с доводите на Абраш и решил да вземе със себе си в Бай-Галидж 200 хиляди воини: 100 хиляди тиндарци (азиатци), радващи се да покажат своето юначество, 60 хиляди джавъйдци на Ардар, 20 хиляди есегели (маджари) на Тулуш и 20 хиляди маранги (франки) на бий Илдар (Хилдерих, краля на франките)...
През месец Нардуган (декември) всички, освен марангите, които трябвало да се присъединят към войската в Алъйп-Бъйрман, се събрали в Есегел (Сегед, Унгария) на военен преглед. През месец Улуг Къйрлач (януари) войската, след като извършила обред в почит на Тангра в карамаджа (тенгрианско светилище) Бийсу, с маршова музика се отправила към град Туйра (Туйра - "Дъб" > Трир), за съединяване с армията на Илдар. Когато войската пристигнала до този град, столица на Абраш, се разбрало, че в Бай-Галидж се разразил метеж на Будар. Към този метеж се присъединили 300 хиляди галиджийски рамилци (римляни от Галия), омърсени от заблудите на тюре-юлъй (католицизма), 200 хиляди тургути на Таудар, които атакували армията на Сонге Бан и 30 хиляди маранги, които вече извършили нападение над Туйра. Гарнизонът на Туйра с лекота отбил атаката на марангите, но повече от това не могъл да направи.
Вестта за метежа разтревожила Атилле и той заповядал войската бързо да се насочи към град Мич (Мец). Мич вече е град в Бай-Галидж, а това означава, че Хайджи бил длъжен лично да посрещне императора в него. Но се оказало, че Хайджи го нямало в Мич, заради което Атилле веднага наредил Илдар да стане новия наместник на Бай-Галидж. А самият град се бил присъединил към метежниците. Воините започнали да дълбаят неговите стени, но работата се затегнала и Атилле заповядал на войската да продължи нататък, на помощ на обсадената в Ар-Алан (Орлеан) българска армия на Сонге Бан, през града на умайджанките (амазонките) Леутъйш ("Градът- "тъйш" на Дракона - "Леу" > Лютеция, Париж): от Леутъйш било по-лесно да се мине към града на Сонге Бан Ар-Алан, отколкото през Мич...
Но тъкмо българите си тръгнали от Мич, когато неговите стени, подбити от стенобитните машини, рухнали. Тиндарците веднага стремително се втурнали в града и го разгромили за да сплашат всякакви други метежници. Това се случило през месец Сабан (април), свещен за българите, което дало на Туки твърдата увереност в успеха на неговата акция. В Леутъйш Атилле бил посрещнаст с радост от умайджанките ("амазонки" в старогръцки идва от тази трьок-българска дума) и провел тук, в карамаджа Барадж (светилището "Дракон", от което се получава името "Париж" и племето паризии, а на мястото на това тенгрианско светилище след векове от католиците е издигнат храма "Парижката Св. Богородица" - Божията майка, съотвестваща на тенгрианската майка на всички алпи Умай бика), разположен на острова на "Сена" ("Голяма река" < "Су-ена" на трьок-български) обред с поклонение към алп-биката Умай. Предводителката на умайджанките Шан-Еваба (Св. Женевиева) показала на Атилле най-безопасния път към Ар-Алан, по който българите бързо и незабелязано за тургутите се доближили до този град и го освободили от вражеската обсада. Тукъй влязал в Ар-Алан и обявил за преминаването на Кара-Галидж или Бай-Галидж под българско управление, което довело до възторг у жителите. "Давай по-нататък и наказвай метежниците като бич Божий!" - му викали гражданите.
Когато към града започнали да се приближават разбунтувалите се рамилци на Будар, Атилле извел своята войска на широкото поле на половин ден път от хълма Чулем или Чатъйр за да срещне врага в честен двубой.
За битката при Каталунските поля, което наименование се появява след самата битка, в западно-европейската историография се използват словосъчетанията битката при Кампус Мауриакус, или при Маурика, битката при Шалон, битката при Троа. Очевидно е, че галско-франкското име Шалон произлиза от трьок-българското Чулем. Местата на самата битка, които са се развили в пространство 50 км. на 100 км. не са идентифицирани.
Хайджи Яучи заедно със своите алани и тургути (вестготи) застанал на тоя хълм и организирал силен лагер, с надеждата да отбие племенника-император. А върхът на хълма представлявал карамадж (тенгриански молитвеник), където българите по тенгриански закон не би трябвало да се бият. Затова Атилле, който спазвал стриктно всички закони, заповядал воините да заемат само склоновете на хълма и да не се сражават на върха му. За разлика от тях Хайджи не почитал българските богове и заедно с Торизмунд овладели върха (Йордан, 201).
Ричард Гордон пише, че Атила първоначално застанал в центъра на армията си в лагера обграден от талиги, като разположил своите гепиди отдясно. Остроготите под водачеството на Валамир, заедно с различни други германски племена, разположил отляво. Аеций разположил Сангибан и неговите алани в центъра, където и той, и Теодорих можеха да гарантират, че той остава лоялен. Теодорих и неговите вестготи се разположили отдясно, като Теодорих командвал основната готска сила, а синът му Торизмунд предвождал по-малък отряд на десния фланг срещу хълма. Аеций стоял отляво със смесени сили от римляни и германци. Атила започнал бавно да излиза от фургоните си, едва след обяд. Битка за хълма бързо се развила, като Торизмунд отбранявал позицията срещу отряд хуни. Атила атакувал с центъра на армията си, като разположил своите гепиди отдясно. Остроготите под командването на Валамир, заедно с различни други германски племена били на левия фланг. В жестоката битка за хълма и двете страни получили тежки загуби, но тежката кавалерия на Торизмунд (сина на Теодорих) най-накрая надделяла и завладяла тази ключова характеристика на терена. Подробностите за хода на битката не са ясни, но изглежда, че Атила бързо е победил аланите в центъра, изгонвайки ги от терена. Това оставило вестготите на Теодорих в много открита позиция пред фронта на остготите на Валамир и победоносните хуни на Атила, атакуващи левия им фланг. Във вестготската линия настъпил момент на паника, в разгара на битката старият крал на вестготите Теодорих бил съборен от коня си и смазан от хиляди копита. Нито един от източниците не споменава напредъка на битките на фланга на Аеций. Вероятно той се е загрижил да запази единствената съществуваща римска армия и е отказал да ангажира легионерите си срещу превъзхождащите ги гепиди пред него.
Българското описание: В деня преди Улуг Джиена ("Великият Джиен" се празнува от българите всяка година на 23 юни), т.е. в "Деня на Таргиз" ["Денят на Таргиз", 22 юни, е Празникът на българската държавност, отбелязван в чест на Карт Джам Кавес Зияджи Таргиз, който основава на 22 юни 14943 г. пр.н.е. на брега на Булгар-Идел (р. Волга) първата държава в света Идел ("Седем племена")] българите видели в небето Баръйс Кубар Бабай (алп на бурите, мълниите, небесния свод и воинската слава) и в единна вълна се нахвърлили срещу метежниците. До настъпването на нощта врагът бил разбит навсякъде и отстъпил по склона на огромния хълм Чулем, където през нощта се окопали. Таудар загинал в битката, а неговият син Таргизман (Торизмунд) останал на Чулем с Будар. Таргизман не бил такъв ненавистник на своя български народ като Таудар, и останал само заради това, никой да не може да го обвинява в страх и дезертьорство.
В деня на Великия Джиен (23 юни 451 г.) Атилле заповядал на всички да се приготвят за атака. Преди самата атака при него дошъл главният келбир (върховният жрец) на галиджийците (галите) Арджан и казал: "Моето гадание показа, че ако ти излезеш от лагера през този ден, ти ще бъдеш убит!" Тогава Атилле заповядал на Сонге Бан, който минал на негова страна, с неговата войска да оглави атаката срещу Чулем. А тиндарският бий Арбуга казал на императора: "Аз не вярвам в предсказанието на Арджан, разреши ми аз да облека твоите бойни доспехи и да проверя верността на това предсказание!" Атилле му разрешил, и преоблечен в неговите доспехи, Арбуга заедно със Сонге Бан се втурнали в атака срещу Чулем. В тази атака Арбуга бил убит, а Сонге Бан попаднал в плен, но и Будар получил смъртоносна рана, Таргизман получил тежко нараняване и изпаднал в забрава. Атилле заповядал на неговата войска, която избила 50 хиляди тургути и 100 хиляди урумци срещу 40 хиляди свои загуби, да обядват и след това да продължат атаката по Чулем. Рамилците като видяли от хълма, че българите не смятат да си ходят, започнали да бягат от Чулем с цели тумени (дивизии). Таргизман така и не се оправил от раните, не не поискал да отстъпи своята власт на роднините в Тулуза, които му казали: "Ти си инвалид и по българските закони нямаш правото да ни управляваш!" Тогава роднините се събрали и го убили без всякаква злоба към него, а само спазили закона.
Когато българската войска след обяда отново се вдигнала срещу Чулем, видели че хълмът е опразнен. Атилле, като поздравил войската с пълна победа, наредил на Илдар, с ръцете на предадени му 200 хиляди пленени рамилци да погребат загиналите и се насочил с войската към град Таргиз. Там българите си отпочинали и от тук си тръгнали в обратния път...
А ромейската версия, описана от Йордан е, че тогава Аеций, въпреки че е притиснал Атила в ъгъла, решил за по-разумно да го остави да избяга.:"216. Той пък като страхувал, че ако хуните бъдат окончателно унищожени, готите ще притиснат Римската империя... Торизмунд (тук пише, че е останал жив и се върнал в Тулуза) възприел този съвет недвусмислено и в своя полза, оставил хуните и се върнал в Галия."
[В двете битки паднали най-много тургути (вестготи) и сургути (остготи) и заради това хон-българите нарекли тази местност Худ-Алан ("Готско Поле" на трьок-български) В романските езици в съставната българска дума "худ-алан" е настъпила пълна фонетична десимилация: "Худ" > "Кат", а "алан"> "алун"/"алон", вследствие на което в западноевропейската история и география възниква и се разпространява словосъчетанието "Каталунска битка" и "Каталунско поле". В географските карти на Франция днес Каталунското поле никъде не фигурира като наименование, както и със свои граници. Общо взето днес това е прословутата с пенливото си вино област Шампан.
Е.А. Томпсън в "Битката при Каталунските поля" пише, че "името Шампан вероятно произлиза от латинското Campania („Равнинна земя“). Споменаванията на Кампания се появяват в хроники от началото на 6 век сл. Хр. Районът на провинция Шампан се формира за първи път в политическа единица през 10-ти век със съюза на графствата Троа и Мо... В избите на Вермандоа в началото на 11 век графът на Блоа и Шартр добива първото шампанско. Графовете на Шампан се превърнали в реална заплаха за кралете на Франция, защото земите им обграждаха кралския домейн и графовете се стремяли последователно да доминират над кралете, или да се освободят от кралския контрол. Конфликтът утихва през 1284 г., когато Жана Наварска наследница на графството Шампан, се омъжва за бъдещия крал на Франция Филип IV. При крал Луи X през 1314 г., Шампан се обединява с короната на Франция."
Но като анализираме етимологията на "Шампан" на трьок-български език, която не е равнина земя, а хълмиста, може да се приеме за правдоподобно, че произлиза от името на алпа Сабан (дух на плодовитостта и тревопасните животни в тенгрианството), което е много по-убедителна версия от латинската. Както се споменава в българските източници, на върха на хълма Чулем е имало карамадж, където очевидно е почитан алпа Сабан и околната област е наречена на него. В по-късно време придобива днешното френско звучене. Днес това място е заето от военен полигон за артилерийски оръжия, над селището Mailly le camp, на 45 км. северно от Труа. Най-високото място, където може да се предположи, че е било светилището, е плътно залесено с дървета.
...Прощавайки се с Илдар, Атилле му предал своя указ за заемането от марангите (франките) на Бай-Галидж и този указ марангите изпълнили, но значително по-късно, в началото на VІ век....
Хайджи, който обещал да предаде на Атилле в Бай-Галидж неговата невеста Кюннария (Хонория), но не изпълнил своето обещание, се скрил в дън горите в Бай-Галидж. Илдар не успял да открие Хайджи, тъй като бил обидил рамилците в своята област с това, че екзекутирал значителна част от пленниците и курязите (християнските свещеници) за техните призиви в борба срещу българите и в отговор на това рамилците помагали на Хайджи да се укрива... В римската литеруатура пише, че през 454 г. в свада между император Валентиниан и Аеций заради домогване до женитба на синовете им с дъщерята на Теодосий ІІ, императорът убива Аеций.
Автор: Валентин Вътов
Четете ни и в Google News
